Докато Великобритания не успява да изгради ясна програма за масова ваксинация и се бори с нов вариант на коронавируса, ежедневието в Нова Зеландия и Тайван бавно се нормализира. Има много причини тези страни да се справят по-добре по време на пандемията, но една от основните причини, поради които Великобритания се справя толкова зле в сравнение с тях, е решението на правителството да възложи огромни част от отговора си на пандемията на частния сектор.
Решението на министрите да възложат както тестването, така и проследяването им, с поръчки на стойност милиони лири, на компании като Deloitte и Serco, е фиаско. Тези слабости не са характерни само за Великобритания; например в италианския регион Ломбардия 40% от всички доставчици на здравни услуги са частни. Тъй като първичните и превантивните грижи са по-малко печеливши, регионът страда от хронично недостатъчно осигуряване и на двете. В резултат на това болниците бяха претоварени по време на пандемията, докато много заможни италианци се обърнаха към частни клиники, за да платят за грижи, свързани с Covid.
Пандемията опроверга мита, продаван ни от времето на управлението на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън: че частните фирми са по-ефективни при предоставянето на услуги, отколкото натоварените държавни бюрокрации. През последните 40 години правителствата сключват договори за частно изпълнение на обществени услуги – от социални помощи до управление на затворите и обществения транспорт. Приватизацията не винаги е на едро; в британската Национална здравна служба, например, процесът е бавен и частичен. През 80-те години са въведени тръжни процедури при поръчките, а през 90-те това е последване от създаване на вътрешен пазар.
Аргументите срещу приватизацията обикновено се фокусират върху неспособността на компаниите да предоставят добра услуга. Но залогът е за нещо много по-важно. Дори когато правителствата не успяват да разпродадат напълно публичните активи, съществува фундаментален конфликт между демократичните ценности и приватизацията на публичните услуги. В големите общества за способността на хората да управляват демократично се разчита на функционираща система на представителство. Правителствата са избрани да представляват граждани, които от своя страна трябва да могат да влияят на избраните правителства.
В условията на демокрация ние искаме тези, които предоставят обществени услуги, да вземат решения от наше име. Когато обществените услуги се възлагат на външни изпълнители, решенията се вземат от частни компании, а не от избрани представители. Съмнително е дали частният сектор някога може да действа в наистина представително качество – в края на краищата ние не избираме компании. Частните фирми не са същото като държавните служители; те имат свои цели, които да преследват, както и доверителни задължения към акционерите. Всъщност да действаш в името на частен интерес често означава точно да не действаш от името на демократичната общественост.
Правителствата често се обръщат към частни компании и институции, тъй като им липсва капацитет сами да изпълняват определени функции. Когато се оказа, че мениджърските консултанти начисляват на правителството до 6 250 британски лири на ден, за да работят по системата за тестване Covid в Обединеното кралство, Министерството на здравеопазването и социалните грижи заяви, че тези консултанти имат „необходимите експертиза и опит“. Но възлагането на външни изпълнители не помага по този въпрос. Ако държавата не е в състояние да предоставя услуги, тогава вероятно няма да може да регулира правилно и частните изпълнители. Колкото повече услуги правителството прехвърля на компаниите, толкова повече хора и ресурси трябва да осигури, за да наблюдава тези безброй споразумения.
Това не се случва. В крайна сметка приватизацията често е част от напъните за намаляване на разходите, а съкращаването на публичните бюджети само затруднява правителствата да регулират изпълнителите. Хората често твърдят, че проблемът с приватизацията е, че правителствата не успяват да гарантират услугата на (частните си) подизпълнители. И все пак проблемът не е в изпълнението или детайлите, а в самата логика на приватизация: колкото повече правителството прехвърля функциите си на пазара, толкова повече то губи способността да извършва услуги и да държи изпълнителите отговорни.
Резултатът от това често е връзкарство и корупция, както видяхме по време на пандемията във Великобритания – министри възлагат договори за лични предпазни средства и медицински консумативи на компании, които имат връзки с Консервативната партия, но нямат съществен опит в тази област. А дори когато не води до корупция, приватизацията нарушава разпределението на политическата власт в една демокрация. Колкото повече правителствата зависят от частни фирми, толкова повече тези фирми могат да подтикват политиците да прилагат политики, които не са в интерес на гражданите.
Също толкова важен, но по-малко забележим резултат, е как този процес прави правителството невидимо за своите граждани. Когато на Serco беше възложен договор за извършване на проследяване на Covid-19 в Обединеното кралство, компанията възложи услугата на подизпълнители от 29 други компании, като така 85% от работата бе дадена на подизпълнители на подизпълнителите. На фона на такива сложни мрежи от различни доставчици, ролята на правителството става неясна. Крайният резултат е това, което бива наричено „потопена държава“. Тъй като повече държавни разходи се филтрират през частни компании, гражданите вече не ги възприемат като държавни разходи и държавата се скрива от погледа. Ако правителството е невидимо, как можем да очакваме хората да се доверят на държавата или да са склонни да я подкрепят чрез своите данъци?
Това не само създава объркване относно това кой за какво е отговорен – но също така поражда гражданска апатия. Когато хората не виждат собственото си правителство като основен доставчик на ползите, които получават, те остават с малко причини да се интересуват изобщо от смисъла на управлението.
Демокрацията зависи от избрани представители, които упражняват политическа власт по прозрачен начин. Това зависи от политическото влияние, което се разпределя между гражданите, а не се концентрира между частните компании. И това зависи от бдителна, политически ангажирана общественост, която може да види и да се грижи за смисъла на управлението. Но приватизацията разяжда всички тези неща и намалява способността на хората да управляват демократично себе си.
Заплахата от възлагането на обществени услуги на външни изпълнители не се свежда само до това, че често тези услуги стават по-скъпи и неефективни. Тя е в това, че този процес подкопава самата възможност за демокрация. За обществата, чиито системи за здравеопазване са приватизирани, или които възлагат голяма част от функции си на частни фирми, пандемията би трябвало да предизвика морална и политическа равносметка. Нищо няма да е по-важно от бавната, трудна работа за преосмисляне на това как трябва да изглежда демократичната държава, способна да действа в името на обществеността. Залогът е съдбата на демокрацията.
Киара Кордели е доцент по политически науки в Чикагския университет и автор на „Приватизираната държава“
