На 6 декември във Венесуела ще се проведат избори за нов състав на Националното събрание (парламента). Те са с решаващ характер за разположението на силите в страната.
След вота за парламент през декември 2015 г. мнозинство от две трети получиха представителите на опозицията. През целия си мандат те използваха законодателния орган като инструмент за саботиране на всички останали власти начело с президентската, поставяйки си за основна цел отстраняването от управление на президента Николас Мадуро.
Радикалните опозиционни сектори, активно подкрепяни и насочвани от Вашингтон, отказаха да участват в президентските избори през 2018-та, в които Мадуро спечели нов мандат. Порой от санкции на САЩ и ЕС се стовари върху Венесуела, като бяха директно отнети или блокирани внушителни суми и материални активи на държавата в чужбина и в международни финансови институции. Активирани бяха механизми, възпрепятстващи венесуелски търговски и разплащателни операции.
Най-нашумялата антиправителствена акция, произлязла от досегашния състав на парламента, бе самопровъзгласяването за „временен президент” на опозиционния ротационен председател на Националното събрание Хуан Гуайдо през януари 2019 г. С изтичането на мандата на този парламент обаче, дори и минималната доза „легитимност” на този акт, за която претендира Гуайдо, изчезва. Както изчезва и депутатският му имунитет за всички антинационални действия, предприети от него – включително и открит опит за държавен преврат на 30 април м.г.
Кръгът около Гуайдо отказва да участва в изборите на 6 декември, водейки и активна кампания в чужбина, особено в ЕС, за непризнаване на предстоящия вот. В същото време 17 други опозиционни партии, отдавна поддържащи национален диалог с правителството и конфронтирани с про-Гуайдо групата, са заявили своето участие, амбицирани да изпъкнат като „непохабена” и „автентична” опозиция.
На фона на непрестанно влошаващото се положение в страната вследствие на тази необявена война срещу нея със санкционни бухалки, венесуелските избиратели имат тежката задача да решат на кого да се доверят, изправяйки се пред машините за гласуване на 6 декември. Предлагаме тук емоционалното обръщение към тях на известната венесуелска писателка Карола Чавес (тя не е роднина на Уго Чавес, фамилиите им просто съвпадат – б. пр.), чиято коментарна рубрика във Венесуелската национална телевизия е много популярна.
Карола Чавес, Resumen Latinoamericano
На една крачка сме от поредните ключови, жизненоважни избори във Венесуела – като всички избори, които сме имали през последните 20 години…
Но никои други не са били по-трудни от тези, мисля си аз. Защото не е лесно да излезеш да гласуваш, докато един гигант се опитва да те задуши, само и само да не отидеш до урните, да се предадеш, да предадеш бъдещето на децата си пред онези, които с ярост, ненавист, презрение начертаха плана за систематично изтезание, за да ни накажат, че сме дръзки, непокорни, смели, защото един ден казахме, че тук сами ще си взимаме решенията, а гринговците да се разкарат надалече, да вървят по дяволите… Не е лесно… Но да сте чули нещо за страх?
Вече над 20 години върви тази тежка, но красива битка – надмогваме удари, препъвания, заговори, предателства. Над 20 години се борим мирно за мира. Гасим насилието, гласувайки – толкова пъти възпирайки чрез избори злините, които искат да изсипят върху нас.
Спасявали сме се с вота си от толкова неща и ако някой се съмнява, нека само надникне през прозореца на най-близката ни история. През 2008-ма, когато загубихме губернаторството на щата Миранда (тогава за губернатор на този щат е избран опозиционерът Енрике Каприлес – б. пр.), Националният изборен съвет едва беше обявил победата на Каприлес, а неговите неофашисти вече бяха излезли да палят детски градини и да преследват лекарите от програмата „Навътре в квартала” – там, в здравните центрове, където преглеждаха хората… И не беше само Каприлес, бяха всички опозиционери, които спечелиха по някое губернаторство – между тях Салас Фео в Карабобо, Перес Вивас в Тачира, Пабло Перес в Сулиа. Върнаха се с озлобление, с жажда за мъст и не намериха по-добър начин за реванш от това да палят, да разграбват, да унищожават институциите, които служеха на най-нуждаещите се.
От онези победи на опозиционни губернатори и кметове се зародиха територии на насилието и уличните сблъсъци – те заеха пространствата, които изгубихме. Оттам започна да се просмуква паравоенният феномен и планът да се „колумбианизира” венесуелската политика, която още продължава да им устоява. Всяко пространство, което губим, се пълни с отрова срещу демокрацията и мира. Най-лошото от всички бе онова, което се разрасна при изборите за Национално събрание през 2015-та. Тогава войната на Лоренсо (Лоренсо Мендоса е венесуелски милионер, собственик на консорциума „Полар”, предприел антиправителствена пропагандна кампания и провокирал изкуствен дефицит на стоки – б.пр.), който винаги е във война с народа, ни разсея от същността на нещата и ни заблуди.
Не излязохме да гласуваме – и те взеха властта в Националното събрание, за да я употребят срещу нас, срещу всички нас, включително и срещу техните собствени избиратели, които не разбираха какво са направили. Използваха тази власт срещу цялата страна. Едно парченце власт, поставено на служба на Белия дом, се превърна в оръжие за масово поразяване на нашите постижения, на нашите права – правото на храна, на труд, на здраве, на достоен живот. Бомбардираха ни методично, садистично… И онези, които бяха избрани, за да работят за страната, се превърнаха в наемници на една чужда държава. За това платихме всички – с изключение на Гуайдо, Рамос Аюп, Хулио Борхес, Леополдо Лопес и техните трийсетина фирми и фондации, които нищо не платиха, а напротив, заграбиха нашите милиони долари и напълниха хладилника на Фаби (Фабиана Росалес де Гуайдо, съпруга на самообявилия се за „временен президент” опозиционен депутат Хуан Гуайдо – б. пр.).
Сега идва ново котило амбициозни псета, докато вече обучените отчаяно размахват опашки, за да не бъдат изпратени в кучкарника на забравата, за да не ги сменят с тези, новите, които се опитват да освежават лика на вечното превратаджийство.
Идващите псета и отиващите си псета, всичките проточили лиги, са се заклещили едно в друго в брутален блокаж, винаги готови за всичко долно – и изпълнени с надежда, че сме изморени, отегчени, изпълнени със съмнения и няма да отидем да гласуваме… Но ние вече сме изпитали на гърба си до какво води това. Показват ни го всекидневно всички садисти със заплахите си, със санкциите си – и е ясно, че те още много поражения могат да ни нанесат, ако ги оставим, ако им отворим още прозорци, за да ни удрят през тях. Няма място за умора и невнимание.
В неделя, 6 декември, да гласуваш ще означава много повече от просто да гласуваш. Ще означава да се спре омразата, за да можем да продължим да пишем нашата красива история – трудна, но красива – на достойнство, разум, любов, смелост и мир. Ще победим!
About The Author
