През миналата седмица британската Комисия по равноправие и човешки права (EHRC) публикува доклада си за разследването на антисемитизма в Лейбъристката партия. Противно на апокалиптичните прогнози, идващи и от двете страни – че комисията ще обяви партията за институционално антисемитска, или ще обвини лично Джереми Корбин и екипа му – докладът всъщност е трезв и сериозен документ, фокусиран върху процедурни проблеми. Изглеждаше като нещо, което партията може да приеме и да продължи напред.
Докладът посочва слабости в процеса по обработване на оплакванията за антисемитизъм – отговарящите за това структури в партията са твърде слаби, били са обект на политически натиск, не са разполагали с достатъчно ресурси и правилно ръководство. Персоналът им не е имал достъп до подходящо обучение. Най-осъдителната констатация (за тормоз) е свързана с два случая, при които представители на партията – бившият кмет Кен Ливингстън и съветник от Ланкашир – са направили коментари, оценени като антисемитски. Докладът критикува ръководството на Корбин за неговата неефективност при решаването на тези въпроси, но не отправя обвинения за съпричастност към антисемитизъм.
Отговорът на Джереми Корбин на доклада беше също толкова трезв.Той призна критиките, насърчи бързото прилагане на направените в документа констатации и предложи извинение пред партийните членове от еврейски произход, чиито жалби са били разгледани неправилно. „Еврейските членове на нашата партия и по-широката общност с право очакваха да се справим с това, и аз съжалявам, че отнема повече време, отколкото трябваше”, заяви той.
Както може да се очаква, той също така защити действията си. Корбин посочи, че много от критикуваните в доклада процеси предхождат неговия мандат – нещо, което се признава и в доклада – и са били заменени с по-ефективни процеси след 2018 г. Той не прие всички заключения, но това изобщо не е изненадващо за критичен доклад от 129 страници, посветен на толкова спорна тема.
Корбин каза още, че „мащабът на проблема е драстично надценен по политически причини от нашите опоненти вътре и извън партията, както и от голяма част от медиите“. Това безспорно е точно така – както знаем от изтеклия вътрешнопартиен доклад, в някои случаи отделни личности са били отговорни за хиляди оплаквания, огромната част от които неоснователни. Това заявление обаче бе използвано от новия лидер на партията Киър Стармър като оправдание да отстрани временно Корбин от партията.
Дори някои депутати са правили изявления, от които може да се съди каква част от обвиненията са били основани. Маргарет Ходж например обяви, че е изпратила 100 оплаквания за антисемитизъм на партията. По-късно стана ясно, че 80 от тях са свързани с хора, които нямат нищо общо с Лейбъристката партия – те дори не са били нейни членове, камо ли хора на официални длъжности.
Това може да и изглежда като косвено доказателство, но цялостното впечатление, създадено от подобни изказвания, е далеч по-ясно. През миналата година бе направено социологическо проучване, при което граждани бяха питани какъв дял от членовете на Лейбъристката партия според тях са били обвинени в антисемитизъм. Осреднените резултати показаха, че според анкетираните 34% от лейбъристките членове са забъркани в обвинения за антисемитизъм, което означава около 200 000 души, или 300 пъти повече от реалното. Едва 14% от респондентите са посочили показател под 10%.
Това не е аргумент срещу констатациите на доклада, но показва до каква степен обществената представа за мащаба на проблема е била невярна. Освен единствените две констатации за случаи на “тормоз” от страна на представители на партията, в доклада се посочват едва 18 случая, които “граничат” с такива. Лейбъристката партия има голям брой избрани длъжностни лица и персонал в цялата страна – дори да се броят всички двадесет случая, те пак ще възлизат само на частица от от един процент.
Важно е да се каже, че и в самия доклад се изтъква, че на членовете на партията трябва да е разрешено да водят тези дискусии. Комисията отбелязва, че “ще защити членовете на Лейбъристката партия, които… изразяват своите мнения по вътрешнопартийни въпроси, включително мащаба на антисемитизма в партията, въз основа на техния собствен опит и в рамките на закона”.
По същество докладът на EHRC призовава да бъде уважавана естествената справедливост. Тези, които смятат, че са били обект на злоупотреба или несправедливо отношение, трябва да могат да очакват, че жалбите им до Лейбъристката партия ще бъдат разглеждани без пристрастия и че ще получат справедливо изслушване. Това е легитимно искане, особено когато се отнася до расизъм.
Но общата основа, която би трябвало да съществува по тези въпроси, бе незабавно изгубена – точно защото Киър Стармър и неговият съюзник, генералният секретар на партията Дейвид Ейвънс решиха, че техните собствени вътрешни и фракционни съображения са по-важни от постигането на консенсус в цялата партия след доклада.
Нямаше разумни основания за отстраняването на Джереми Корбин. Неговият отговор на доклада бе разбираем и мек – до степен, че той дори не доведе до критики в пресата, която е пословично враждебна към бивши лейбъристки лидер. В изказването на Корбин, разбира се, няма нищо, което може да бъде сметнато за антисемитско. Самото му отстраняване бе объркано и заобикалящо собствените процедури на партията.
Към момента на написване на тази статия, Дейвид Ейвънс дори не е успял да каже кое партийно правило се предполага, че е нарушил Корбин с изявлението си – той директно отказа да изясни този въпрос пред избрания от партията Национален изпълнителен комитет. Когато все пак бъде съчинена някаква постфактум обосновка, тя със сигурност ще се върти около твърдения, че Корбин е създал лоша репутация на партията.
Киър Стармър – който безспорно е с основна роля за решението за отстраняване на Корбин – бе малко по-открит с аргументите си. Според него изявлението на Корбин представя антисемитизма като фракционен въпрос и омаловажава неговото значение. Но кой би могъл сериозно да спори, че този проблем бе фракционизиран? Самият доклад на EHRC посочва това и изрично казва, че дискусиите за мащаба на проблема трябва да са позволени, защото това само по себе си не е антисемитско, и защото трябва да бъде защитавана свободата на словото за всички членове на Лейбъристката партия.
Отстраняването на Корбин е напълно последователно спрямо подхода на управление на Стармър, откакто той спечели вътрешните избори по-рано тази година. Стармър постоянно търси поводи да маргинализира лявото, и това му осигури поредната възможност. Той видя тук шанс да бъде потупан одобрително по гърба от медиите на Мърдок, да демонстрира собствената си сила вътре в партията и да представи пред публиката нагледен пример, че тя се намира “под ново управление”.
За да постигне това, той трябва само да подсигури, че вътрешнопартийната гражданска война ще продължава постоянно, че хиляди от присъединилите се по времето на Корбин членове ще започнат да напускат, че свързаните с партията профсъюзи ще се чувстват предадени, и че всяко обещание за единство, което е давал по време на изборната си кампания, ще бъде изпразнено от съдържание. Това е “компромисът”, направен от новия лидер – и всеки в партията трябва да е наясно.
Пред медиите Стармър представи решението си като разумно. Той твърди, че не иска да става свидетел на “гражданска война”, макар съвсем очевидно да води такава – като прочиства представителите на левицата от висшите позиции, като изхвърли Ребека Лонг-Бейли от своя кабинет в сянка, като подкрепи назначаването на демонстративно фракционерски генерален секретар, като се опита да наложи на депутатите си как да гласуват за скандалните закони за операциите в чужбина и шпионажа, заплашвайки с наказание тези, които си позволяват да гласуват по съвест, като изостави дадените обещания за следване на определени политически позиции, благодарение на които бе избран от членовете на партията само преди няколко месеца. От самото начало това е война срещу лявото.
Лейбъристката партия без съмнение се намира в гражданска война – но само едната страна се бие. Досега левицата остава до голяма степен дезорганизирана и плаха. Това трябва да се промени. Реалността е, че Джереми Корбин все още се радва на широко уважение и възхищение сред голяма част от партията. Огромното мнозинство от членовете ѝ, включително много от гласувалите за Киър Стармър, са привлечени като такива по време на неговото ръководство. Те бяха вдъхновени от визията на Корбин за общество, където милиони хора няма да са принудени да търпят унижения и смазваща бедност. Визия, която рядко бива изразявана от ръководството на Стармър, въпреки че мащабната криза и реакцията на правителството към нея тласкат все повече хора към ръба.
Всички тези нови членове също така бяха убедени, че има друг начин да се прави политика – по-активен, по-демократичен и по-ангажиран със социалните движения извън Уестминстър. Стармър и екипът му веднага се заеха да демонтират този нов подход и да превръщат Лейбъриската партия отново в тясно фокусиран електорален инструмент, който гледа на собствените си членове като на неудобство. Скоро те ще забият последния пирон в ковчега, като затворят Звеното за общностна организация.
Синдикатите също подкрепяха Джереми Корбин – не заради него като личност, а защото той предложи перспектива за партия, която достоверно да представлява интересите на работниците в парламента. Лейбъристката партия вече нямаше да е организация, която да отказва да премахва антисиндикални закони, когато е на власт, и която да критикува стачкуващи работници в пресата. Киър Стармър обещаваше, че тази визия за партията ще бъде запазена под неговото ръководство. Както и за много руги от обещанията му, и за това също е ясно като бял ден, че е било лъжа.
Този съюз – на партийни членове и синдикати – сега трябва да се съпротивлява активно на намеренията последните пет години да бъдат изтрити. Тези намерения вече придобиха най-явно изражение в отстраняването на Джереми Корбин. В крайна сметка партийните членове и синдикатите са тези, които финансират партийната машина. Те са и тези, които са я изградили – обикаляйки от врата на врата, във всякакви условия, отделяйки много време и усилия, и получавайки малко признателност. Сега те трябва да се обединят и да блокират зъбните колела на същата тази машина.
В контекста на правителство, което тласка милиони хора към немотия и още мнозина към смърт чрез управлението на пандемията, и на фона на политическа арена, която е във все по-голяма степен оформяна от хора, безсрамно посветени на унищожаването на малкото остатъци от равенство и демокрация, оцелели през последните десетилетия, ръководството на Лейбъристката партия реши да поведе война срещу лявото. Не трябва да се позволява това да продължава.
Ако нещата останат в същото русло, това гарантира, че през следващите години няма да има почти никаква активна съпротива срещу одесняването на страната в социален, културен и икономически аспект. Вместо да са заети активно с отстояване на ценностите си, на членовете и поддръжниците на Лейбъристката партия ще бъде казвано просто да стоят и да чакат следващите избори – избори, които ще се проведат след години и насред невъобразимата пустош, която консерваторите са оставили след себе си.
Нека няма съмнение – ако Джереми Корбин бъде изгонен от Лейбъристката партия, това всъщност ще означава прогонване на социализма от британската политика в обозримото бъдеще.
About The Author
