18 октомври стана вододелна дата за Латинска Америка. На този ден боливийците гласуваха в извънредни президентски избори, с които върнаха на власт свалената миналата годна с преврат партия Движение към социализъм на експрезидента Ево Моралес. Същия ден съседите им – чилийците, заляха отново улиците на градовете си с масови шествия и демонстрации, отбелязвайки така точно една година от избухването на през 2019 г. на протестите срещу наследените от Пиночетовата диктатура неолиберален модел, социално неравенство, репресивна държава и липса на справедливост.
Още тогава – точно преди една година – чилийското изригване отекна и по цял свят, именно защото то съвсем отчетливо и недвусмислено се опълчи срещу този неолиберален модел, изпробван навремето от „чикагските момчета” първо върху смазаното от военната хунта Чили, а после наложен и като глобален калъп. Масовото въставане на първите му жертви се превърна и в планетарен сигнал, че така повече не може да продължава, че социалната справедливост и хуманизмът трябва спешно да се върнат в живота ни, че народите са се събудили, за да отстояват правата си и за да променят нетърпимата система.
Чилийците не спряха с протестите си месеци наред, въпреки бруталните репресии на които бяха подложени и при които много демонстранти изгубиха зрението си и получиха трайни увреждания от зловещите гумени куршуми и сачми на карабинерите, от хвърлени в лицата им гранати със сълзотворен газ, от съдържаща се в струите на водните оръдия сода каустик. Други загинаха от бойно оръжие, без притеснение също използвано от частите, хвърлени срещу протестиращите граждани.
Многобройните жестоки погазвания на човешките права, включващи и изтезания, и сексуални посегателства, както и безнаказаността на униформените извършители, станаха още едно нагледно доказателство, че т. нар. „сили на реда” всъщност не са мръднали от същността си само на репресивни органи и „преторианска гвардия” на управляващите, каквито са били и по време на диктатурата.
Само че този силов отговор на властта не сплаши, не обезкуражи, а само още повече засили всеобщия обществен отпор срещу негодното статукво. Милионните шествия из чилийските градове, задействалите се из квартали и общини „народни асамблеи”, гневът на площадите към всички държали през последните 30 г. юздите на държавата партии и не посмели да я демократизират реално – всичко това притисна правителството на десния президент Себастиян Пиниера в ъгъла и го принуди спешно да се съгласява на компромиси, за да опази поне рамката на системата. Така се стигна и до договореното от парламентарните партии организиране на плебисцит, който да реши дали да се смени Пиночетовата конституция с нова, и ако да, то какъв състав да има конституционното събрание, което да изработи новия основен закон – смесен, съставен 50 на 50% от настоящи парламентаристи и от специално избрани за целта делегати, или това да изцяло новоизбран орган.
За най-радикалната част от чилийските протестиращи такова допитване е само прах в очите, изпускане на пàрата от тенджерата под налягане, разтягане и размиване във времето на реформите, които в крайна сметка може да се окажат отново само козметични. Но все пак голяма част от обществото приема плебисцита като сериозна законова възможност да се тръгне към мащабна промяна, чиито реални измерения и дълбочина ще зависят от поддържането на високия градус в активния граждански контрол и участие на всички нива на политическия живот.
Допитването първоначално беше насрочено за април т.г., но заради разразилата се пандемия от коронавирус беше отложено за 25 октомври. Така че Чили сега е в самото му навечерие и страстите са около точката на кипежа.
Впрочем, настъплението на Covid-19 от началото на тази година дойде като истински подарък за Пиниера и управлението му, послужвайки за идеален повод да се забранят масовите протести и отново да се върне извънредното положение, включително и с комендантски час, забраняващ движението от 23 ч. вечерта до 5 ч. сутринта. В Чили изолационните мерки заради пандемията в най-строгата им фаза бяха толкова сурови, че хората имаха право да напускат жилищата си само със специално разрешение на властите след предварително подадено електронно увeдомление по конкретно описан повод и за ограничено време.
Дори и в такава обстановка, протестите не спряха съвсем, но бяха още по-безпощадно потушавани. А след известно разхлабване на ограничителните мерки, демонстрациите се върнаха с пълната си сила. Както и репресиите.
Любимото място за антиправителствени протести в Сантяго – ключовият площад „Бакедано”, преименуван от протестиращите на площад „Достойнство” – редовно е ограден от полицията и карабинерите с цел да се възпрепятства събирането на демонстранти там. Но те неизменно успяват да пробият кордоните и все пак да се съберат, след което идва силово разгонване и сблъсъци.
Нужни са някои подробности за въпросния площад, който има голямо символно значение за чилийците. През 1910 г., когато се чества 100-годишнината от независимостта на Чили, той получава името площад „Италия”, защото италианската държава и местната италианска общност подаряват на Сантяго паметник под названието „Геният на свободата”, изобразяващ Ангела на свободата и крачещ редом до него лъв. През годините различните градоустройствени модификации изместват този паметник встрани от центъра на площада, към започващ от него парк.
На свой ред през 1928 г. управляващият тогава диктатор Карлос Ибаниес, свален по-късно след масова студентска стачка, открива на същия площад паметник на генерал Мануел Бакедано (1823-1897 г.) и преименува площада на негово име.
Този генерал първо се прочува с жестокостта си, когато през 1869 г. се включва в бойните действия на чилийската армия срещу индианската народност мапуче, разполагала до 1861 г. със собствена независима територия – Араукания, на юг от реката Био-Био, призната със специален договор след сформирането на чилийската държава. Договорът е погазен от тогавашните власти в Сантяго с войната по завземане на Араукания, превърнала се в истински геноцид срещу мапуче.
Натрупал тогава „опит“ в кланета и насилия, Бакедано го прилага и при участието си в Тихоокеанската война през 1879-1884 г. С дейната подкрепа на Англия, в онази война Чили разгромява Перу и Боливия, като от последната страна е откъсната важна територия и така тя е лишена от излаз на Тихия океан. Става дума за безплоден район на пустинята Атакама, който обаче е богат на важна за английската индустрия селитра. Де факто Чили обслужва интересите на Англия в региона. Ето защо всички прогресивни чилийци, както и народите на Перу и Боливия, смятат Тихоокеанската война за несправедлива и колониална по същността си, хвърлила братски народи да се избиват помежду си заради апетитите на чужда сила. Съответно и генерал Бакедано не се възприема от масовия чилиец като герой, а като олицетворение на агресивната и репресивна роля на чилийската армия – както спрямо съседите, така и спрямо собствения народ.
И в трети мрачен епизод участва ген. Бакедано. През 1891 г. Англия инспирира преврат срещу опиталия се да национализира селитрата президент Хосе Мануел Балмаседа. Той е принуден да отстъпи властта на временен президент, в каквато роля влиза Бакедано, за да предаде веднага след това властта на превратаджиите. Те разгръщат репресии срещу привържениците на укрилия се в аржентинското посолство Балмаседа, който, научавайки за жестокостите, се самоубива.
Не е случайно, че точно по време на диктатурата на друг свиреп генерал – Пиночет, паметникът на Бакедано е изместен в центъра на площада с неговото име…
В десетилетията след началото на демократизацията през 1990 г. този площад и този монумент се превръщат в естествен епицентър на всички масови прояви с искания за реални демократични промени, за социална справедливост и за възмездие за жертвите на диктатурата. Сегашните протестиращи също държат да се събират именно там, катерят се по паметника, размахват от него знамена и лозунги, за да покажат всячески, че не генерал Бакедано и диктатът на силата са истинските лица на Чили, а те, устремените към едно по-хуманно общество. Така се стигна и до символното боядисване в червено на генералския паметник точно в навечерието на масовата демонстрация на 18 октомври т. г., отбелязала годишнината от началото на протестите.
Преди това обаче – на 2 октомври, се разигра друг разтърсващ епизод, пак свързан с площад „Бакедано”/ „Достойнство”. На 2 октомври млади демонстранти се опитаха пак да превземат площада и успяха за кратко, но след това бяха подгонени от карабинерите. Преследването на бягащите младежи от екипираните като „робокопи” карабинери бе заснето на многобройни любителски видеоклипове.
Така бе документирано и бруталното престъпление, извършено от един от вечно безнаказаните „преторианци” от репресивната машина на властта. На хванатите от различни ракурси кадри се вижда как, докато младежи и униформени тичат по моста „Пио Ноно”, водещ от площад „Бакедано”/ „Достойнство” над прекосяващата Сантяго река Мапочо, един от карабинерите блъска бързо тичащ младеж към перилата на моста, а после рязко го преобръща и го хвърля в реката.
Това е равносилно на опит за убийство, защото река Мапочо минава през града в плиткото корито на канал, много подобен на онзи, в който тече и Перловската река в София. Дълбочината на Мапочо в центъра на чилийската столица в момента е около 30 см, а каналът ѝ е от камъни и цимент.
Момчето, за което после се разбра, че е едва на 16 години, пада по лице и остава да лежи във водата, която, колкото и да е плитка, рискува да го удави. От главата на момчето тече кръв и оцветява калните потоци около него.
Никой от карабинерите не му се притичва на помощ. Това правят други протестиращи, които се хвърлят веднага да го измъкнат от водата и викат спешна помощ. За щастие, момчето е живо и е откарано в болница с травми по главата и врата. Седмица по-късно семейството го изписва от болницата и го прибира за домашно лечение от притеснение за сигурността му.
А поводи за притеснение има. Прокурорката Химена Чонг, която се заема да разследва случая, незабавно става обект на заплахи, а край вратата на дома ѝ започват демонстративно на обикалят карабинери. Ръководството на карабинерите дълго отрича вината на техния служител и твърди, че той само искал да извърши арест, но младежът „загубил равновесие” и „сам паднал” от моста – нещо, което напълно се оборва и от кадрите, и от многобройните свидетели. А е и невъзможно физически заради височината на перилата.
В крайна сметка все пак срещу карабинера е повдигнато официално обвинение, въпреки че е направен опит дори да се оспори достоверността на заснетите кадри, защото първата, която ги излъчва, е венесуелската телевизия TeleSur – и естествено веднага се лансира версията за венесуелска манипулация. Но социалните мрежи се изпълват и с многобройни други кадри, от други гледни точки, заснети с телефоните на свидетели. Така че дело е възбудено. Но не е ясно докъде ще стигне.
Дейси Алвеар, майката на непълнолетното момче, чието име нарочно не се съобщава, е категорична: „Това не е инцидент. Това е неуспял опит за убийство. Не може да има прошка”.
Но ето какво се случва пък с бащата на същото момче – Рикардо Арая Морено, който взима участие в голямото протестно шествие на 18 октомври. Когато бащата минава по друг мост в близост до площад „Бакедано”/ „Достойнство”, наречен Високия мост, по него стрелят „неизвестни” – и човекът също попада в болница, където е опериран по спешност… Така се действа в „демократизирано” Чили…
Това е страна, в която още кървят и раните от диктатурата. Хиляди семейства така и не са дочакали възмездие за своите избити или „безследно изчезнали” близки. Кадрите с тялото на момчето в река Мапочо сега болезнено напомни едни други кадри от септември, октомври, ноември 1973-та, когато след преврата на Пиночет коритото на същата река често осъмваше с трупове на привърженици на убития президент социалист Салвадор Алиенде…
Масовите протестни прояви из цялата страна на 18 октомври, отбелязващи годишнината от началото на неспиращия чилийски бунт срещу всичко, завещано от диктатурата, естествено, не минаха без нови сблъсъци. На фона на събралата стотици хиляди граждани мирна демонстрация на площад „Бакедано”/ „Достойнство”, много местни и чуждестранни медии, че дори и български, избраха да видят само двата инцидента от късните часове на 18 октомври, при които групи маскирани подпалиха две църкви в Сантяго. В едната от тях традиционно ходят карабинери. Впрочем, като един от нейните подпалвачи по-късно беше арестуван служител на военноморските сили, откъдето побързаха да заявят, че въпросното лице вече се било уволнило от редиците им. Много е трудно обаче да се изтрие впечатлението, че двата пожара са предизвикани умишлено, за да компрометират протестите и да придадат насилнически образ на всички, участващи в тях.
Медийното внимание съвсем се „разсея” за друг, много по-страшен случай също от вечерта на 18 октомври. Тогава в един от бедните квартали на Сантяго – Ла Виктория, върви мирна демонстрация, в която наред с много други граждани участва и местният 26-годишен активист Анибал Вияроел. Появяват се и маскирани младежи, които призовават да се щурмува районния полицейски участък. Мирните демонстранти не откликват, но маскираните издигат и подпалват барикади.
Улицата е пълна с хора от всякакви възрасти, когато с висока скорост пристига бронирана кола на карабинерите и се врязва в барикадата. Започва суматоха, маскираните мятат камъни и коктейли „Молотов” по карабинерите, които пък откриват стрелба с автоматични откоси. По-късно униформените ще твърдят, че и маскираните са стреляли по тях, и огънят е бил кръстосан.
В резултат са ранени трима души от мирните демонстранти, а Анибал Вияроел е убит. Версията на карабинерите е, че Анибал е бил уцелен от оръжие на маскираните. Според свидетели обаче той е убит от карабинерите, които раняват и стоялия редом негов приятел Бастиан Саламанка.
Трагедията с тази поредна жертва на репресията засилва още повече вълната на гнева срещу управляващите. На 19 октомври жителите на квартал Ла Виктория провеждат възпоменание за Анибал Вияроел и рисуват лика му на стената, край която е убит и в която още личат дупките от куршумите на карабинерите по изпълнената с хора улица…
Парадоксално или логично, но един от българските сайтове, който е сред проследяващите с подчертана симпатия антиправителствените протести у нас, отрази сегашните сродни демонстрации в Чили точно с краката нагоре – така, както ГЕРБ интерпретира нашенското противопоставяне. Въпросният сайт сложи заглавие „Протести погълнаха и обгориха Сантяго” и публикува илюстрации само с огньове, пожари и сблъсъци от нощните часове, вмъквайки и удивителната фраза: „По-рано вчера (публикацията е от 19 октомври – б.р.) гневна група хора освирка и заплаши кмет от Комунистическата партия.” Да не би с цел читателят да остане с впечатлението, че и в Чили за всичко са виновни комунистите?…
Всъщност става дума за изключително популярния и авторитетен кмет на район Реколета в чилийската столица, 53-годишния архитект и социолог Даниел Хауде, комуто предричат, че може да е следващият президент на Чили.
Хауде наистина е член на Чилийската комунистическа партия, но това в онази страна е по-скоро знак за почтеност и достойнство, защото с многобройните си жертви, дадени в борбата срещу диктатурата, и с цялостната си роля в обществено-политическия живот, ЧКП там е дълбоко уважавана сила. А със социалните програми, които прилага в Реколета и с принципната си, критична срещу правителството позиция в продължаващите цяла година протести, Хауде е една от емблемите на движението за промяна в страната. Съответно печели и омразата на всички противници на тази тенденция. Крепители на репресивното статукво са онези, които му отправят нападки. И които бяха „забелязани” от българските производители на дезинформация за онова, което става в Чили. В тяхната „продукция”, естествено, няма и дума нито за хвърленото от карабинер в реката 16-годишно момче, нито за убития Анибал Вияроел…
Независимо обаче кой какво вижда и кой за какво мижи, надигналото се за промяна Чили следва ясна посока – приключване с дивия неолиберализъм и завой към по-справедливи обществени отношения. Само граждански движения с ясна цел в крайна сметка имат и силата да я постигнат, както сочи световната история.
В неделя, на 25 октомври, когато в Чили ще се проведе плебисцитът за нова конституция, ще стане ясно и доколко решително ще е прекрачването на първите жертви на неолиберализма в ерата след него.
About The Author
