На 9 октомври 1967 г. в боливийското селце Игера е разстрелян легендарният латиноамерикански революционер Ернесто Че Гевара. Образът му остава като символ на борбата за свобода на народите, като уникален пример за отказ от постове и привилегии в името на защитата на онеправданите с цената на собствения живот.
53 години по-късно, в ерата на цунамитата от „фалшиви новини”, върху името и паметта за Че се сипят тонове отровни клевети и откровени лъжи, агресивно натрапвайки като „истина” кривите огледала на несекващата пропагандна война срещу Кубинската революция, нейните идеали, герои и постижения.
В същия регистър са и открито лансираните от САЩ очернящи кампании срещу изключителния принос на кубинските медицински бригади „Хенри Рийв”, които от десетилетия работят с пълно себераздаване из различни кътчета на планетата, въплъщавайки хуманния пример на Куба, където човекът е висша ценност. Уникалните кубински медици, спасявали хора при екстремални бедствия и пандемии в 164 държави по света, дори в места, където никой друг техен колега не стъпва, бяха решаващата сила, която през 2014-та пребори ебола в Африка. Пак те не се поколебаха тази година да се хвърлят в битка с Covid-19 в Италия и в още десетки други държави.
Заради всичко това многобройни организации за солидарност с Куба от различни страни бяха събрали над 100 000 подписа под предложението именно кубинските медицински бригади „Хенри Рийв” да бъдат удостоени с тазгодишната Нобелова награда за мир. Всеизвестните политически пристрастия на Нобеловия комитет не даваха особени шансове за успех на тази инициатива, но сама по себе си тя се превърна в мощна кампания за солидарност с Куба на фона на все по-ожесточено затяганата от САЩ блокада срещу Острова на свободата.
Всички тези теми намират своя силен отзвук в най-новото интервю, дадено от дъщерята на Че Гевара – доктор Алейда Гевара Марч, най-голямото от четирите му деца от брака му с кубинката Алейда Марч.
Алейда Гевара Марч, която три пъти е гостувала в България, е родена на 24 ноември 1960 г. и скоро ще има 60-годишен юбилей. След нея в този втори брак на Че се раждат брат ѝ Камило (роден през 1962 г. и кръстен на Камило Сиенфуегос), сестра ѝ Селия (родена през 1963 г., тя носи името на майката на Че) и Ернесто (роден през 1965 г., само месец преди Че да напусне Куба).
Когато тя е била на четири години, видяла в сумрака на стаята на мама баща си – как гали по главичката бебето Ернесто, сякаш казва завинаги сбогом на най-малкото от децата си. Един месец преди да навърши пет години, тя чува как Фидел Кастро говори по телевизията. Вижда, как той чете едно прощално писмо от трибуната, а до него майка ѝ избухва в плач. На шест години Алейда Гевара научава, че нейното „татенце”, както тя е наричала Че, вече го няма. Октомври е тъжен месец за нея.
Очите ѝ са същите като неговите, а усмивката ѝ често говори повече от фамилното име. Въпреки че Гевара винаги ще е Гевара и ще идва от онзи Южен конус, от корена на континента.
Вече почти 60-годишна, Алейда – лекарка, педиатърка и дъщеря на Че – смята, че е наследила от партизанския команданте неговата любов към фотографирането. Но е убедена, че брат ѝ Камило е по-добър фотограф от нея.
Алюча, както я е наричал баща ѝ, е горда да принадлежи на Острова на свободата – страната, която Ернесто Гевара обичаше като своя, където извърши Революцията и създаде семейство. Оттук тръгва този команданте, оставяйки своите любими същества, защото „други земи по света се нуждаят” от неговите „скромни усилия”.
На 3 октомври се навършиха 55 години от прощалното писмо на Че. Какво усетихте първия път, когато го прочетохте? Особено там, където той казва: „Не оставям на децата си и жена си нищо материално и това не ме натъжава: радва ме, че е така”?
Първия път, когато го чух, бях твърде малка. Бях разтърсена, защото видях мама по телевизията, застанала до моя чичо Фидел, който четеше писмото. Не разбирах добре за какво става дума, но мама плачеше. Тя винаги ни е учела, че може да сме деца на един много специален човек, но точно затова не можем да очакваме да получаваме нищо специално. Революцията ще ни даде необходимото, за да се развиваме като човешки същества – и толкова. Мен са ме питали в Аржентина и на други места: „Какво ви остави баща ви?” И винаги това ме кара да се смея, защото той не е имал нищо материално, за да ни го остави. Остави ни само примера си.
В една част от писмото си до Фидел Че казва: „Горд съм също, че те последвах без колебания, че споделих твоя начин на мислене, твоите възгледи, преценката ти за опасностите и за принципите”. Доколко си приличаха и в какво се различаваха Ернесто Гевара и Върховният команданте?
От човешка гледна точка си приличаха много. Че изгражда уважението си към Фидел като към един истински военен командир преди всичко по време на престоя в затвора в Мексико (става дума за ареста през 1956 г. на групата бъдещи въстаници, които подготвят в Мексико експедицията си за освобождаването на Куба – б.пр.). Повечето ги пускат на свобода с изключение на баща ми и още един другар, защото ги картотекират като комунисти и просъветски настроени. Години по-късно Фидел ми е разказвал: „Отидох в затвора, за да споря с баща ти – бях го предупредил да не демонстрира своите политически убеждения. Но там си дадох сметка, че Че не умееше да лъже, дори когато животът му зависеше от това”. Фидел е можел да замине с яхтата „Гранма” и без баща ми, но не го е направил. Издействал да пуснат татко на свобода и тръгнали заедно за Куба.
Писмото му е написано така, сякаш той е предчувствал, че няма да се върне никога вече…
Всички партизани трябва да са подготвени, че това може да се случи. Куршумите не подбират. Той го казва и в писмото – как тази осъзната истина ги шокирала навремето всичките: че в една революция, ако тя е истинска, или се побеждава, или се умира. Няма друго. Неговата мечта беше една свободна Америка – независима, обединена като един народ.
Когато Че напуска Куба, вие сте само на четири години и половина. Какъв образ се е запечатал в паметта ви?
Това са два образа. Единият е от стаята на мама. Тя държи новородения ми брат Ернесто, и главичката му е на рамото ѝ. Баща ми е отзад, облечен във военната си униформа, и с една много голяма ръка докосва главичката на бебето. Прави го с такава нежност, че този момент завинаги остава запечатан в мен. Вероятно тогава той си е мислил за много неща: дали това малко детенце ще ме разпознае някой ден, дали ще разбере защо не съм бил до него, докато расте? В тези чувства се оглежда величието на баща ми. Не всички човешки същества имаме такава сила и затова трябва да я уважаваме винаги.
А другият образ е от времето, когато той вече се беше дегизирал като Рамон (Че е изкуствено състарен и с фалшива самоличност пътува из света за революционните си мисии – б. пр.). Мама ни заведе да видим „един приятел на татко, стария Рамон”. Това беше къща на силите за сигурност в Пинар дел Рио. Когато седнахме да вечеряме, той си наля червено вино. Но татко винаги го пиеше, разредено с вода. Тогава подскочих като пружина и му казах: „Ти не си приятел на татко!” Обясних му, че татко пие червеното вино само с вода. Бях от страната на масата, където седеше и той. И му налях вода в чашата, защото „така е по-вкусно”. Мама ми каза, че човекът е трогнат.
После започнахме да играем с братята и сестрите ми. Аз се подхлъзнах и си ударих главата в една мраморна маса. Тогава „старият Рамон” ме взе в прегръдките си и аз се стреснах – един чужд човек да ме пази така? После говорих с мама, защото имах да ѝ кажа една тайна. И на висок глас ѝ съобщих: „Мамо, мисля, че този човек е влюбен в мен”.
Много по-късно мама ми каза, че този човек е бил татко, но е трябвало да го пази в тайна. Израснах с чувството, че баща ми ме обича. Не бяха само писмата, бяха жестовете, усещанията, защото едно дете не се лъже. Когато едно дете усеща такива неща, те са истина.
Разказвате в документалния филм „Присъстващо отсъствие”, че Че ви е целувал много силно…
Така беше, когато ме събуждаше преди да замине – прегръщаше ме силно и ме обсипваше с целувки, докато се събудя. Малко се плашех в тъмното – защото едва го виждах, посред нощ, с тези силни прегръдки… При едно от неговите пристигания мама му разказа за една детска книжка с приказка за лъвче, което придружава едно детенце, обзето от страхове – докато малчуганът спира да се бои. Тогава лъвът си тръгва. Мама му обясни, че много съм харесала книжката. Така че една от малкото покупки, направени от баща ми, бе един плюшен лъв.
Не е бил човек на излишествата…
Баща ми ли? Абсолютно. И основателно. Той представляваше един беден народ, който, както казваме, нямаше къде една коза да върже. Как би могъл да пилее пари за нас? Освен това нямаше и време. Пътуваше с преброени минути, от едно събитие на друго. Да обикаля по магазините, за да ни купи нещо, беше невъзможно. Но все пак татко ми купи лъвчето и това беше нещо изключително, защото то си беше с мен винаги – и така постепенно изгубих страха от тъмното. Освен това от едно от последните си пътувания той ми донесе и кукла.
В писмото си за сбогом със своите деца Че казва: „Бъдете винаги способни да чувствате най-дълбоко всяка несправедливост, извършена срещу когото и да е в което и да е кътче на света. Това е най-прекрасното качество на революционера.” Алейда Гевара притежава ли това качество?
Повечето от кубинците го притежаваме. Малко ми е болно, че нашите медици вече не говорят за това, защото цели предишни поколения лекари израснахме с примера на Че. Той бе първият лекар революционер у нас. Когато бях в последния курс на следването си по медицина, Фидел ни събра и каза, че Никарагуа се нуждае от лекари. Току-що бе победила Сандинистката революция. Попита ни колцина бихме искали да поемем интернационална мисия. Така за Никарагуа заминахме един куп младежи по на 22-23 години.
После започнаха атаките срещу тази страна, и Фидел реши да изтегли оттам жените. Доста спорихме. Смятах, че така ще подведа другарите си. Всички там бяхме едно. Защо само жените да си заминаваме? Не ми изглеждаше справедливо. Помня, че му казах: „Чичо, не ми причинявай това. Чувствам се твоя дъщеря, а когато генералите командват войската, техните деца трябва да са в първите редици”. Тогава Фидел ми отговори: „Никога няма да ти причиня нещо лошо. Не го и помисляй. Това е само, за да ви предпазя”.
След Никарагуа заминах за Моа, в Олгин (град и провинция в Куба – б.пр.).
От Манагуа – в Моа…
Огромна промяна. По онова време Моа беше един от най-богатите градове в Куба от индустриална гледна точка, но и един от най-бедните откъм социална структура. Приличаше на американския Див Запад. Имах някои конфликти в Моа, защото, за жалост, като човешки същества, сме склонни някак да се установим на дадена позиция, често само получавайки облаги, но без да правим саможертви – такива, каквито изисква публичният пост в тази страна. Такива неща преживях там и те ми костваха доста сълзи. Но това си е моята страна, затова аз не съм си мълчала за нищо.
Една година по-късно се върнах в Хавана и тогава отново дойде период за интернационални мисии. Отидох в министерството на общественото здравеопазване, представих се като лекарка от болницата „Педро Борас” и ми казаха, че Ангола е страната, за която трябва да замина. Казах си: „Е, не, едва си дойдох от Никарагуа, която е във война, и сега – към Ангола, която също е във война!” Но приех. Помня, че заминах един 6 октомври… 6 октомври! (На този ден Че Гевара прави последният запис в своя Боливийски дневник – б. пр.). Когато отидох да се сбогувам с мама в този ден, тя изпадна почти в конвулсии. Затвори се да плаче. Но точно тя ме е научила да бъда полезна на обществото.
В Ангола работих с деца, болни от туберкулоза. Спомням си Селсон. Никога няма да го забравя. Той ме чакаше на вратата на отделението за туберкулозни, а аз го завързвах с кърпа на гърба си и го разхождах из болницата. Селсон беше щастлив. Помня, че директорът на медицинския център, един португалски клюн, ми каза сърдито, че съм се била излагала. Отговорих му: „Грешите. Погледнете лицето на това дете. Не виждате ли, че е щастливо? За ме това е най-важното, най-необходимото за целия ми ден в болницата: усмивката на Селсон. Не можете да ми я отнемете”.
Помня и друго дете, което спеше под един портал – голо, завито само с едни вестници. Същия ден бях дежурна в сградата. Нашият шеф ритна купчина хартии – и оттам излезе детето. Стана, сгъна си вестниците и си ги стисна под мишница… Виж, момче, все още не мога да говоря за това… Беше една такава огромна болка, че се качих, свалих си маслиненозеления пуловер, който носех. Той още пазеше топлината на тялото ми. Слязох, извиках детето и му го облякох. И онова дребосъче ме погледна и ми каза: „Мамо!…”
Опитах се да му помогна, заведох го в групата на бежанците, но то незабавно избяга. И повече не се върна…
Затова си мисля, че е невъзможно да има хора, които не усещат привилегията да сме кубинци, да имаме общество, в което животът на човешкото същество има по-голяма стойност и от най-големите пари на света. Това е най-красивото, което са ни оставили хората като Че.
Кое би харесал Че в днешната Куба? Кое би го ядосало?
Щеше да е много горд от кубинските лекари. Независимо от всички икономически проблеми, които сме имали, не сме загубили най-хубавото качество на един революционер – онова, което и той описва в писмото: да усещаме несправедливостта, извършена срещу когото и да е в което и да е кътче на света. Нашите лекари го правят всеки ден с бригадите „Хенри Рийв”, например, или пък в Латиноамериканската школа по медицина (учебно заведение, в което Куба безплатно обучава медицински специалисти от Третия свят – б. пр.).
Същевременно Че винаги е бил много критичен човек, затова сигурно би направил многобройни забележки за съвременна Куба, най-вече за работещите за собствена сметка (така в Куба наричат многобройните представители на дребния частен бизнес най-вече в услугите и туризма – б. пр.). Той никога не би разбрал това. По никакъв начин. Това в перспектива е един малък рак вътре в нашето общество, защото хората започват да мислят само за собствения си джоб. Но понякога се налага да се взимат решения, които може не винаги да са правилни, но за момента са единствените възможни. И трябва да се научим да напредваме с тях.
Не ви ли притеснява, че идеите на Че в отделни случаи се използват опортюнистично?
Когато ги превръщат в лозунги без да ги чувстват, без да ги преживяват – разбира се, че ме притеснява. Доброто е, че поне говорят за тях.
Но понякога говорят, без да ги осъзнават…
Все пак ги чува онзи, до когото трябва да достигнат. Може онзи, който ги използва, просто да иска красиво да завърши словото си, но онзи, който има съзнание, ги чува и осъзнава, че не се прилагат, както би трябвало. Може да имаме опортюнисти навсякъде, затова трябва да спасяваме много от ценностите, които загубихме из преживените специални периоди.
В какви моменти си казвате: „Ако баща ми беше тук..”?
Безброй пъти съм си го казвала! Когато родих моята по-голяма дъщеря и тъкмо си отварях очите след анестезията, след цезаровото сечение, видях до мен двама мъже: Рамиро Валдес и Оскар Фернандес Мел (изтъкнати дейци и ветерани от партизанската борба в Куба – б. пр.). „Вие какво правите тук?” – ги питам. А те: „Като го няма баща ти, ние сме тук вместо него“. Уникално! И разбира се, че ми липсва. Толкова бих искала да видя татко с внуци на коленете му, как си говори с тях, как им разказва много повече от онова, което аз мога да разкажа на дъщерите ми. Тези неща ти блесват понякога в главата като една светкавица.
В една от речите си Че казва, че задачата на новите поколения е да забравят за него и за Върховния команданте. Но може би в това е сбъркал. Какво мислите?
Това е била една от последните речи, която той произнася пред младежите от министерството на индустрията. Именно пред тях казва, че задачата им е един ден да забравят за Фидел, за него… Като го прочетох за първи път, си помислих: татко полудял ли е? Но той го е казал в смисъл, че когато усвоим всичко, което те са ни преподали със своя пример, тогава няма да се нуждаем те да са постоянно до нас. Това е, което ни казва: целта е да ги надраснем, за станем по-добри човешки същества от тях. Но все още не сме способни на това…
Кое най-голямо оскърбление, нанесено на Че от други хора, сте преживели?
Това става, когато виждам хора, неспособни да направят нещо за умиращо от глад дете, например. Баща ми е казвал, че животът на едно дете струва повече от цялото злато на света. Това го усещам и като лекарка, и като човешко същество. Да виждам някого, който не чувства възмущение от смъртта на едно дете, ме наранява много.
А кога сте изпитвали най-голяма благодарност за отношението на другите към Че?
Аз работя с Движението „Без земя” в Бразилия. Те на дело практикуват идеите и заветите на Че всеки ден. Когато виждаш жени и мъже, понякога на не особено високо културно ниво, които обаче са способни да почувстват този човек и да претворят в дела същността му, тогава си казваш: той е тук и се множи. Че се завръща отново – с щит в ръка. А какво да ти кажа за кубинските лекари, които тръгнаха да се борят с ебола, без дори да знаят срещу какво точно се изправят, рискувайки живота си… С тях също е Че. Като негова дъщеря, съм много благодарна за това. То е да виждаш баща си отново. В битка.
About The Author
