Иранската работническа новинарска агенция – медия, свързана с Дома на работника (иранските синдикати) публикува това интервю на 27 септември 2020 г.
Протестите в България продължават повече от 75 дни. Кои са основните техни искания?
Основните искания са две оставки – на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Те са обвинени, че под тяхно управление държавата е била превзета от олигархията. Има и обвинение, че държавните институции, включително прокуратурата, не служат на обществения интерес, а облагодетелстват част от олигархията, която маргинализира чрез прокуратурата други части от икономическия елит, формиран във времето на прехода. На свой ред обвинените твърдят, че частите от олигархията, които са пострадали от борбата с корупцията до момента, стоят зад протестите. Струва си да припомним, че олигархът Васил Божков, който избяга в Дубай, след като получи огромен брой прокурорски обвинения, бе в добри отношения с Борисов и че бизнесът му процъфтяваше до неотдавна.
Протестите са хетерогенни. В тях участват различни течения. Много хора не формулират ясно искане отвъд настояването за оставка. Но градската средна класа е силата, която има може би най-голяма видимост на тези протести. Изглежда, че тя иска България да стане истинска либерална демокрация, а не да продължава да живее във връзкарски капитализъм. Залогът на протестите е свързан с различни неща, но най-вече със съдебната система. Градската средна класа чувства, че борбата срещу корупцията не я овластява, защото не замества политическите елити от времето на прехода с нови, чисти елити. Има призиви за лустрирането на елитите от прехода – времена, когато държавната собственост бе превърната в частна, период на криза, корупция, кражби, когато милиони българи емигрираха в Западна Европа в търсене на изгубената социална сигурност. Така че средната класа иска да намали правомощията на главния прокурор и да даде по-голяма власт в съдебната система на съдиите за сметка на политическото влияние в нея (както се вижда от предложенията за реформа на инициативата “Правосъдие за всеки”). Градската средна класа (представяна от партията “Да, България” и нейните съюзници) иска промяна, включително вземане на властта, въпреки че изглежда, че популистки сили от различен тип ще имат силно присъствие в бъдещия парламент. Сред протестиращите има и привърженици на президента Румен Радев, представители на старата и новата левица, различни малки формации с националистически и популистки убеждения.
Залогът е свързан и с други противоречия – например коя политическа сила ще разпределя европейските средства по новата многогодишна финансова рамка на ЕС (2021-2027 г.), съдбата на енергийните проекти, свързани с Русия, чиято реализация напредна под управлението на Борисов и т.н. Но основният въпрос е кой ще контролира съдебната система и срещу кого ще бъде насочена борбата с корупцията.
Как бихте сравнили сегашните протести с по-ранната вълна от антиолигархични протести в България през 2013 г.?
Нещо общо между тях е, че и двата протеста имаха лозунги срещу могъщ олигарх – Делян Пеевски, за когото се смята, че има влияние във всички власти – включително в медийната и в съдебната. И през 2013 г., и през 2020 г. градската средна класа бе главната сила зад протестите. Това, което сега е различно, е, че реториката срещу т.нар. комунисти или представители на старите елити е силно смекчена. Политическите представители на градската средна класа дори хвалят президента Румен Радев, който поддържа протестите и поиска оставките на премиера и на главния прокурор от самото начало на протестите. Според мене градската средна класа разбира, че тя не е многобройна и ако иска нейният протест да е успешен, тя не трябва да изолира възможните съюзници. Само че градската средна класа не формулира значими социални искания и остава ограничена до реториката за правовата държава и освобождаването на държавата от олигархията.
Славой Жижек казва, че проблемите на Беларус няма да изчезнат, ако Лукашенко бъде свален. Този анализ важи ли и за България?
Със сигурност мога да се съглася, че оставката на Борисов не разрешава българските проблеми. Той предизвиква много възмущение. Неговото правителство и той самият са възприемани като некомпетентни, вулгарни и корумпирани. Само че българските проблеми не са свързани само с една личност. Те са структурни. Страната има най-високото неравенство на доходите в ЕС. През 2019 г. доходите на най-богатите 20% от обществото са над 8 пъти по-високи от доходите на най-бедните 20%. Страната е сред държавите в ЕС, където нивото на преразпределение чрез бюджета е най-ниско. Европейската комисия е критикувала правителството в София в редица свои доклади, че данъчната система не коригира неравенството, а го засилва. Когато големи парични суми се концентрират в ръцете на малцина, тогава естествено корупцията се увеличава – парите се насочват към политическата система и получаваме това, срещу което протестите твърдят, че се борят – олигархия.
Така че България има социални и икономически проблеми. Трябва да се търси тяхно решение. Една причина това да не се случва е, че българската политика и публичен дискурс е силно персионализиран около фигурата на Борисов през последните 11 години. Той получи голяма власт. Премиерът е върховният разрешител на конфликти за този период – сам взема решения за даването на пари на определени протестиращи групи, иска оставките на министри след скандали и т.н. Обяснение за сегашните протести е, че политическият модел, центриран върху личността му, се износва. В същото време средната класа има своите класови интереси. Тя е относително благосъстоятелна, има достъп до знание, до пари, до свободно време. Тя може да се организира и да настоява за интересите си, за разлика от работниците, които са в несигурно състояние и са свръхексплоатирани. Нейните искания обаче са свързани повече с идеи, с принципи, с морал и по-малко с развитието на материалните условия.
Липсата на солидарност е друг проблем на българското общество. Има недоволство и желание за промяна. Но различни хора гледат лицата на протестите и ги чувстват чужди на своите разбирания. Някои мразят лидера на “Да, България” Христо Иванов, други мразят президента Румен Радев. Но омразата срещу Борисов е също силна и тя обединява различните течения на протеста.
Източна Европа е видяла много демонстрации, откакто се проведе Евромайдана в Украйна – от Румъния, през Косово, до Беларус. Как оценявате сегашната политическа нестабилност в България в този контекст?
Споменахте Евромайдана и може би това е подсказка, че обикновено ако в Източна Европа се провеждат по-значими протести, те имат задължително геополитическо измерение. Вече бе казано в българското публично пространство, че у нас се разгръща класическото източноевропейско противоборство между привърженици на Сорос и на Тръмп. Само че това твърдение може да е и опит да се създадат разделения вътре в българското общество, за да се предотврати промяната. Както казах, въпреки, че средната класа е най-видимото лице на протестите, те са хетерогенни и има различни идеологически и политически течения зад тях. Това, което се случва в България е и вътрешна политическа борба – между привърженици и противници на Борисов, между конкуриращи се течения в съдебната система. Някои казват дори, че армията (олицетворявана от президента Румен Радев, който е генерал и бивш военен пилот) е в конфронтация с вътрешното министерство (премиерът, също генерал, влезе в голямата политика през полицията).
От известно време българските политически елити са в агония. Протестите се провеждат всяка вечер и повтарят една и съща хореография – скандирания “Оставка!” и хвърляне на предмети по правителствената сграда. Това се случва, докато премиерът пътува в своя джип в райони, където се строят магистрали или заводи и показва с живо излъчване във Facebook как хората го обичат.
Има мнение, че сегашните противоречия ще бъдат разрешени само след президентските избори в Щатите. Бойко Борисов бе приет в Белия дом през ноември 2019 г. и бе похвален от американския президент Доналд Тръмп за значителното повишение на военните разходи чрез закупуване на американски изтребители F-16. Градската средна класа има проевропейски профил и позиции в европейските технократски институции в Брюксел и в НПО сектора. В същото време председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви в своята реч за състоянието на ЕС неотдавна, че отпускането на европейските фондове ще бъде обвързано с наличието на правова държава в съответната страна. В този смисъл протестите сигурно имат и геополитическо измерение. САЩ са значим партньор в сферата на сигурността, докато европейските средства са задължителни за функционирането на българската икономика. Има нарастваща чувствителност в Западна Европа към корупцията и нуждата от правосъдна реформа в България. Остава да видим каква управленска формула ще бъде намерена в следващите месеци или в началото на 2021 г. (има парламентарни избори, насрочени за март 2021 г.), така че вътрешните и външните баланси да стигнат ново равновесие.
Как оценявате бъдещето на социалната промяна в България?
Няма много дейности и инициативи сред обикновените хора, които да насърчават социалната промяна в България. Такива опити липсват особено извън София. Мисля, че тези протести имат потенциал да формулират по-сложна визия за промяна. Ако се търси промяна в областта на съдебната система, трябва да знаем какви са ценностите, критериите за успех, начините той да бъде постигнат в тази сфера. Ако се търси промяна в смисъл на овластяване на масите, предполагам, че е нужно отваряне към непривилегированите и потиснатите, които са били травматизирани и стигматизирани от прехода.
Тези неща не могат да се случат по магически начин. Те изискват саможертва, преминаване през съмнения, загуба на комфорта в живота, мобилизация на народа и просветление. В същото време българите като че ли са скептични и дори цинични към сънародниците си, които развиват дейност в обществена полза. Преходът показа, че редица граждански инициативи са били подготовка за последващи политически кариери. А политиката по принцип е считана за нещо отблъскващо.
Мисля, че социалната промяна в днешна България ще означава откъсване от логиката на прехода, която нарани големи части от българското общество. Заради насилствения скок от публично към частно, заради злоупотребата с власт и разрушаването на социалния капитал, днес има много недоверие и подозрение към общи дейности. Дълго време изглеждаше, че българите са изгубили надежда. Дори сега няма визия за пътя напред. В същото време имаме всички недостатъци на обществата със слаба социална държава – слабо образование, лошо здравеопазване, стигматизация на уязвимите категории граждани и т.н.
Така че имам надежда за тези протести – не защото ще има или няма да има оставка, а защото хората усещат някакво овластяване чрез тях. Но съм и скептичен – защото никой не формулира сложна визия за социална промяна отвъд оставките. Страхувам се, че тези протести могат да завършат така както и предишни протестни вълни са приключили – без да променят нищо значимо. Във всеки случай винаги има смисъл да се борим и да оказваме съпротива на това, което считаме за несправедливо. Какъвто и да е резултатът от тази борба, се надявам, че лятото на 2020 г. няма да изчезне без следа за нашето общество.
About The Author
