Преди близо пет години, Джереми Корбин влезе в просторните офиси на Лидера на опозицията, разположени до брега на Темза. Тогава той вече имаше някои подозрения, но не би могъл да осъзнае какво се крои срещу него на няколкостотин метра оттам, в централата на Лейбъристката партия.
В началото на август изтече срокът за подаване на свидетелства за вътрешнопартийното разследване за действията на партийни функционери. Аз писах на разследващите какви бяха моите преживявания в партийната централа.
Като един от първите служители в офиса на тогавашния финансов министър в сянка Джон Макдонъл, аз работех на същия коридор с екипа на Корбин. Бях нов в Лейбъристката партия, като дотогава се бях занимавал с климатичен активизъм. Поради това не бях наясно с различните политически принадлежности и фракции там. Това се отнасяше и за мнозина от колегите ми, които също не бяха част от политическата машина. Бяха доста шокирани, когато се сблъскахме с машинациите в лейбъристката централа.
Преди това при започване на нова работа винаги съм „наследявал“ нещо от предишни служители. Но когато Корбин и Макдонъл пристигнаха за първия си работен ден, заедно с малкия екип от хора, работели в кампанията за партиен лидер, те откриха, че им е подготвено необичайно посрещане: повечето компютри бяха изчезнали, а в офисите цареше хаос.
„Няколкото компютъра, които се намираха по офисите, бяха възможно най-старите и постоянно блокираха. Ситуацията беше толкова тежка, че след едно работно пътуване открих, че един от колегите е взел монитора ми, защото неговият компютър изобщо е нямал“, разказа ми един от бившите съветници на Джереми Корбин.
Ситуацията в кабинетите на Джон Макдонъл беше дори по-лоша. „Когато пристигнахме офисите бяха напълно изтърбушени. По стените имаше извадени наполовина скоби и парчета от лепенки. По бюрата нямаше столове, да не говорим за компютри, и аз трябваше да работя от личния си лаптоп“, спомня си бившия ми колега Джеймс Милс, който ръководител на комуникациите при Макдонъл.
Не си спомням някога да се разбра къде са изчезнали компютрите. Но отговорността за подготвяне на кабинетите бе на администрацията в партийната централа, поради което това се оказа първи предупредителен знак.
Част от поведението на висши служители в лейбъристката централа вече е документирано в изтеклия през пролетта доклад от 860 страници. Но зад кулисите се случваше мого повече, и смятам, че е важно на хората да бъде представена цялата история.
Друга постоянна битка беше за наемането на персонал. Почти всяко назначение беше или забавяно или блокирано от централната партийна администрация, която контролира финансите. „Цяла година, след като Джереми бе станал лидер, ние все още имахме само около 16 души персонал, която е наполовина по-малко в сравнение с екипа на Ед Милибанд, когато той ръководеше партията“, казва бившия съветник на Корбин.
Джеймс Мидуей, главен икономист на New Economics Foundation, трябваше да бъде подкрепен официално от един от синдикатите, за да служи като икономически съветник в екипа на Макдонъл, защото партийната администрация многократно отказваше да го назначи.
Отношенията бяха толкова обтегнати, че редовно се случваше колеги, връщащи се от среща с партийни служители, с ужас да разберат, че информацията за разговора е изтекла в медиите още преди да стигнат до бюрата си. Това се превърна в голяма главоболие, защото бе почти невъзможно да се планира ефективно без да се споделя ключова информация с партийната централа. Хора от екипа на Корбин бяха принуждавани редовно да крият политически обявления до последния момент заради страх от изтичане на информация.
Този страх държеше хората в офиса на Корбин в постоянно напрежение и оправдано състояние на параноя. В онези ранни дни един от помощниците на Корбин много подходящо започна да нарича централата „‘Darkside“ (Тъмната страна) вместо официалното ѝ название „Southside“ (Южната страна). Този прякор бързо се наложи, което само подсили усещането за противопоставяне между нас и тях.
Най-шокиращият саботаж, на който лично съм ставал свидетел, дойде от един от пословично трудните за работа регионални офиси на партията, чиито служители често бяха сред най-резките идеологически противници на Корбин. Отправих искане към един от тези офиси да бъде организирано предизборно събиране за Джон Макдонъл. Предвид това, че той бе един от най-старшите членове на кабинета в сянка, очаквах искането ми да бъде посрещнато с ентусиазъм.
Когато разбрах, че са избрали за срещата място, намиращо се насред нищото, бях потресен. Казаха ми, че подобна тактика е използвана и преди – очевидно с цел да се съберат възможно най-малко местни членове на партията, и така да се попречи на новото ръководство да ги спечели на своя страна.
Знам за още стотици подобни инциденти: редовно блокиране на публикуването на пресрелийзи, служители, даващи инструкции да се работи срещу екипа на Корбин, изтичане на вътрешни документи и планове, почти постоянни откази за споделяне на съдържание през платформите на партията в социалните медии, както и координирани напускания на персонал с цел да се навреди на партията. Дори манифестът на партията от 2017 г. изтече предварително в медиите, което не се беше случвало в политическата история на страната.
Вероятно най-кафкианският пример е странната история на партийни функционери, които са персонализирали Facebook реклами по такъв начин, че да ги виждат само хора от обкръжението на Корбин. Един от тях сам описва стратегията пред Sunday Times:
„Те искаха от нас да изхарчим сериозни пари за рекламиране на определени неща като инициативата за окуражаване на регистрацията за гласуване. Ние обаче трябваше да изхарчим само около 5000 лири за да подсигурим, че хората на Джереми, както и някои журналисти и блогъри ще видят рекламата във Facebook. Те си мислеха, че щом те я виждат, значи трябва да излиза и на всички потребители. Но не беше така“.
Става и по-лошо. В нощта на парламентарните избори през 2017 г. бях част от медийния екип в партийната централа. Никога няма да забравя мъртвешкото мълчание и израженията на онези служители, за които знаехме, че заговорничат срещу Корбин от първия ден. Докато ние празнуваме, че сме отнели парламентарното мнозинство на Тереза Мей, хората от партийната администрация седяха опечалени в съседната стая. „Те се радват, а ние стоим умълчани и със сиви лица. Случи се обратното на това, за което работех през последните две години“, гласи съобщение в WhatsApp на един висш служител, цитирано в изтеклия доклад.
Те бяха толкова убедени, че Корбин ще се представи зле на изборите, че още преди резултатите от екзитполовете да бъдат публикувани, целият екип на Корбин се оказа с отнет достъп до централата на партията.
Важно е да се отбележи, че всички ключови служители, които са били замесени в тези действия, вече не работят в партийната администрация. Партията обаче трябва да се вслуша в недоволството и възмущението на много от редовите партийни членове. Абсолютният минимум би трябвало да е налагане на доживотна забрана за работа и членство в партията на тези бивши функционери.
Джереми Корбин може и да беше идеологически по-далеч от лейбъристките депутати или който и да е от предишните партийни лидери, но това не оправдава неумолимите атаки срещу него. Това, с което Корбин и екипът му трябваше да се справят зад кулисите отиваше далеч отвъд фракционерството и показваше манталитет на изгорената земя. Не само че не искаха Лейбъристката партия да печели под ръководството на Корбин, те изглежда активно работеха с цел да загуби.
Когато се уталожи прахът от ерата на Корбин, историците вероятно ще се чудят колко можеха да са различни нещата, ако тези партийни служители, както и много от лейбъристките депутати, бяха насочили енергията си към подкрепа на своя лидер, вместо да работят срещу него.
Броят на допълнителните гласове в мажоритарни райони, които бяха нужни на Корбин на изборите през 2017 г., за да стане министър-председател, е болезнено малък – 2 227. За много от нас това винаги ще остане мъчителен момент. Както се вижда от изтеклия доклад, през изборната година партийните ресурси изобщо не са достигали възможните за спечелване райони, за които са били предназначени – защото за една малка фракция в партийната централа основният приоритет е бил да подсигурят собствените си места.
Ние бяхме млад и разнообразен екип, без голям опит в електоралната политика, но страстни в работата си. Разбира се, че направихме грешки. Но се доближихме невероятно близо до това да променим политиката на Великобритания завинаги. Аз искрено вярвам, че без действията на тези опитни саботьори, сега щяхме да се намираме в третата година от мандата на лейбъристко правителство. Правителство, което щеше да инвестира в здравната система и обществените услуги, благодарение на което страната щеше да е много по-добре подготвена за коронавирусната пандемия.
About The Author
