Вероятно никога няма да разберем как точно са гласували беларусите на 9 август. Никой не се съмнява, че резултатите от изборите са били фалшифицирани, но никой и не е доказал, че Александър Лукашенко наистина ги е загубил. Опитите за екстраполиране на гласовете въз основа на неслучайни примери от секциите дават оценки в диапазона от около 30% до 60% за Светлана Тихановская. Така че, наличните резултати, включително официалните резултати, не ни позволяват да установим кой е победил.
Лукашенко обаче няма да приеме каквото и да е ново преброяване или гласуване, тъй като това би предизвикало дезертиране от режима. В крайна сметка, ако приеме подобен вариант, това би означавало да признае собствената си загуба на изборите, подобно на Виктор Янукович в резултат на “Оранжевата революция” в Украйна през 2004 г.
Позицията на Лукашенко остава непреклонна – той позволява само далечна перспектива за нови избори, и то след промени в Конституцията, които да отслабят правомощията на следващия президент. Това би му предоставило време и възможност да подсигури някои гаранции. Протестиращите обаче са обединени около искането за незабавната му оставка. Тази непримиримост може да доведе до нова ескалация в бъдеще.
Ненасилствени протести
Както можеше да се предвиди, слабо координираните агресивни действия на млади хора в първата нощ след провалените избори не се развиха в нещо, сравнимо с въоръжените бунтове в Украйна през 2014 г. За такова нещо са нужни не само вбесени хора, но и силна организация с опит и умения в насилието и насилствените стратегии.
В Беларус използването на коктейли “Молотов” или други инструменти на насилствения бунт е много рядко, опитите за изграждане на барикади не бяха особено успешни, не се появиха и паравоенни формирования. Полицейските части за борба с безредиците бяха добре подготвени и в случаите, в които протестиращите ги превъзхождаха числено, бяха разполагани и военни части. Обявеният брой ранени полицаи е в пъти по-малък, отколкото по време на “Майдана” в Украйна, а броят на задържаните протестиращи в Беларус е в пъти по-висок. Протестиращите не успяха да окупират или барикадират определени пространства и да създадат дори малки “автономни зони”, които могат да служат като фокусна точка за мобилизационни дейности.
Всъщност това, което видяхме в нощта след изборите в Беларус, е това, което радикализацията на украинския „Майдан“ би представлявала, ако наистина представляваше просто “обикновени хора”, които “спонтанно” са прибегнали до насилие в отговор на държавните репресии – интерпретация, която, за съжаление, твърде много журналисти, изследователи и просто пропагандисти поддържаха през 2014 г., игнорирайки например ролята на радикалните националисти.
В Беларус (а и в Украйна до не толкова отдавна) “репертоарът на раздора” – широкоразпространените културни очаквания относно подходящите форми на протест – не включваха протестно насилие. Две поколения от съветски и постсъветски граждани, родени след 50-те, бяха виждали мащабно протестно насилие само по новинарските емисии за други държави и не го бяха преживявали директно – за разлика от западните демокрации, където неща като “жълтите жилетки” и протестите за убийството на Джордж Флойд са редки, но не необичайни събития.
Така че, когато тук “обикновени хора” прибегнат до насилие наистина спонтанно, това са хаотични, разпръснати, некоординирани сблъсъци без използване на инструменти за насилие и до голяма степен безвредни за жандармерията. Когато обаче зад ескалацията стоят организирани радикални групи, които от години са тренирали за своята “национална революция”, те незабавно се снабдяват с коктейли “Молотов”, павета, тояги. В следващите етапи използват огнестрелни оръжия. Те се организират в стабилни паравоенни отряди и стратегически овладяват локации на властта в столицата и другите региони. (В тази научна статия съм описал как точно се случи това в Украйна и защо точно радикалните националисти бяха способни да изиграят ключова роля в радикализацията на Майдана).
В Беларус сблъсъците отслабнаха още в първите дни на протеста. След това протестните дейности се изместиха към ненасилствен репертоар, например живи вериги от жени, облечени в бяло, призоваващи за край на насилието. Маршовете и митингите са подчертано мирни, като обикновено дори не нарушават уличния трафик, въпреки големите маси хора. Тези митинги се превърнаха в най-многобройните протести в постсъветската история на Беларус.
Интервютата с участници показват, че откраднатите избори, полицейското насилие и масовите арести и изтезания са основна мотивация за хората да излязат на протест. Изглежда сякаш прекомерното полицейско насилие през първата нощ е имало обратен ефект, както често се случва при такива протести, и само подхрани решимостта на опонентите на Лукашенко. По всичко обаче личи, че протестиращите не успяват да преодолеят разделението и да привлекат значителен брой поддръжници на Лукашенко и колебаещи се съграждани на своя страна.
Стачни действия
Трудовите вълнения във важни беларуски заводи бяха сериозно развитие. Това е наистина безпрецедентно в контекста на постсъветските антиправителствени протести и революции, в които стачките на атомизираните работници в региона никога не са играли значителна роля. В случая на големия публичен сектор в Беларус дълготрайни стачки на ключови държавни предприятия могат да представляват сериозен удар за властта. За разлика от насилието, протестите на работници са нещо, с което властта не бе подготвена да се справи – и вероятно допринесе за преминаването към деескалация.
Въпреки това мащабът на трудовите вълнения все още е далеч от „обща стачка“. Честно казано, повечето от тези дейности дори не се квалифицират като стачки в строгия смисъл на думата. Става въпрос предимно за петиции, срещи с ръководството и митинги в дворовете или пред входове на работните места. Понякога големи групи работници се присъединяват организирано към митингите на опозицията. Съществуват само противоречиви съобщения за действително спиране на производството и то само в няколко завода.
Възможно е работническото недоволство да се разрасне. Но на този етап няма яснота колко устойчиво може да бъде и до каква степен би могло да доведе до реално прекъсване на производството, ако е координирано само от спонтанно сформирани стачни комитети и също толкова неопитна опозиция от средната класа и елита, която е доста далеч от живота на работниците.
Както може да се очаква, официалните синдикати са проправителствени и дори мобилизират хора за митинги в подкрепа на Лукашенко. По принцип има много начини работниците да бъдат разделяни, а стачките – смазвани. Събирането на средства от бизнесмени и диаспората през опозиционни Telegram канали и комитети за солидарност дори не се доближава до нивата, нужни за подкрепа на хиляди работници при достатъчно дълготрайна стачка – и всъщност може да дискредитира тези стачки, създавайки впечатление за корумпираност.
В Минске начались задержания на проспекте Независимости. Силовики выборочно задерживают мужчин. Те не сопротивляются.
Несмотря на события у ГУМа, тысячи людей с бело-красно-белыми флагами идут по проспекту Независимости в сторону центра. pic.twitter.com/lju1IUcNGx
— TUT.BY (@tutby) August 30, 2020
Друг повод за притеснение е липсата на социално-икономически искания в повечето стачки и петиции, които са фокусирани изключително върху общите политически искания на опозицията. При това положение много от тези работници, които не са гласували за Тихановская, едва ли ще се почувстват засрамени и ще се присъединят към стачките на колегите си. Работниците навлизат в политиката не като класа, осъзнаваща своите специфични интереси, а като анти-Лукашенко настроени граждани, които просто се намират на стратегическите за икономическото производство позиции.
Въпреки всичко това, развитията в Беларус повдигат въпроса защо подобно, макар и ограничено по мащаби трудово недоволство, не можеше да се види по време на другите постсъветски революции, особено украинския „Майдан“. Там опозицията призоваваше за стачки от самото начало, но това, което се материализира на практика по време на тримесечната кампания, бяха проопозиционни митинги, организирани от местните власти в Западна Украйна и от администрациите на някои университети.
Едно обяснение би могло да е това, че за разлика от други постсъветски лидери Лукашенко запази голяма част от съветската индустрия и нейните специфики. Концентрирани в моноиндустриални градове и индустриални квартали, работниците пренесоха проблемите на общността с полицейското насилие на работните си места и спонтанно откриха, че притежават сила, която принуждава ръководството да започне преговори с тях. Не трябва да се забравят и значителните и ефективни стачки на съветски работници по време на Перестройката – които обаче не успяха да бъдат повторени в годините след индустриалния колапс.
Децентрализираното начало и липсата на обособени лидери на беларуските протести сочат към друга част от вероятното обяснение. В Украйна опозиционните партийни лидери – милионери, представляващи милиардери – както и прозападни НПО активисти от средната класа, не бяха точно хората, от които може да се очаква да вдъхновят работнически стачки, особено като се има предвид, че остатъците от съветската едра индустрия бяха концентрирани в югоизточните, предимно проруски региони. Не на последно място – и това може би обяснява защо дори работниците от Западна Украйна преди 6 г. не се присъединиха организирано към протестите – през 2014 г. украинската опозиция изглежда от самото начало залагаше на засиления западен натиск върху Янукович и на насилственото вземане на властта, което вероятно не е опция за беларуската опозиция днес.
Неофициално лидерство
В изначално децентрализираните протести все пак тече процес на изграждане на структури. Появяват се различни инициативи за медийно отразяване, медицинска помощ и солидарност, както и стачни комитети. Ако някой може да претендира за лидерство в този момент, то това все още е Тихановская и нейният изборен екип.
Това повдига въпроса доколко адекватно е тяхното представителство за изменящите се протести и кой всъщност би поел властта след Лукашенко, какви са техните интереси и идеи. Стремежите на обикновените протестиращи не служат добре за предсказване на последствията от протеста. Много по-важно е кой реално ще може да налага тези “истински промени” след смяната на властта.
В този контекст е притеснително, че “Координационният съвет за прехвърляне на властта” на Тихановская е съставен основно от национал-демократична интелигенция, бизнесмени и активисти от маргинални опозиционни партии и НПО-та с налудничави неолиберални и националистически програми, приличащи на директно прекопирани от развитието на Украйна след 2014 г.
Част от опозицията вече се опитва да се дистанцира от програми като “Реанимационен пакет от реформи за Беларус”, които са подкрепяни от някои от НПО-тата и партиите в Съвета. Всяка революция формира искания за истинска „революционна“ промяна. Въпросът кой ще има достатъчно власт и ресурси да запълни този вакуум и с какви идеи е от първостепенна важност.
Стабилност на властовите структури
Въпреки някои отделни случаи на оставки на нископоставени полицейски служители, журналисти в проправителствени медии и държавни служители, няма сигнали за дезертиране сред елита на полицията и военните. При революциите често се виждат доказателства за пропукване зад кулисите на властта само седмици и месеци след началото. Въпреки това по-диалогичният стил на някои местни власти и ръководители на предприятия може да отразява не толкова промяна на лоялността от тяхна страна, а обща стратегия за деескалация – разговори, които да печелят време за Лукашенко.
Frightening scenes here in Minsk. With @MishaFriedman pic.twitter.com/lLQ8Jx6Ad5
— Oliver Carroll (@olliecarroll) August 30, 2020
Струва си да се отбележи и че из страната се организират значителни митинги в подкрепа на Лукашенко. Участниците в тези мероприятия като цяло изглеждат по-стари и по-бедни, отколкото хората в опозиционните митинги. Дори според опозиционни журналисти един от проправителствените митинги в Минск е успял да събере около 30 хил. души. Това е по-малко от опозиционното шествие същия ден, освен това проправителствени структури организираха превоз на хора от други градове. Въпреки това участниците изглеждаха искрени и ентусиазирани в подкрепата си за Лукашенко и изразяваха рационални страхове от загуба на работни места, индустрии и стабилност, както и от насилие.
Това контрастира рязко с про-Янукович митингите в Украйна, които сякаш само подсилваха илюзиите на протестиращите на „Майдана“, че всеки съзнателен гражданин подкрепя тях, а който е с властта, е продажник, маргинал и/или предател. Лукашенко все по-активно експлоатира патриотичната реторика за “родината в опасност”, докато опозицията все още не е открила начин да говори за беларуската идентичност, без да повтаря непопулярни национал-демократични мантри.
Призракът на Русия
По отношение на ролята на Москва битуват две противоречащи си прогнози. Едната е за руска инвазия в Беларус за спасяване на Лукашенко, а втората е, че Русия ще приеме всякакъв резултат от кризата в Беларус без притеснения, защото икономиката на страната е прекалено силно обвързана с руската. Тези интерпретации се основават на погрешни сравнения с Украйна и Армения.
Русия всъщност се въздържа от пълномащабна инвазия в Югоизточна Украйна. Цената за анексирането на Крим – полуостров със симпатизиращо население, страхуващо се от насилствената смяна на властта в столицата – бе несравнимо по-ниска, отколкото би била цената за окупиране на Беларус, много по-голяма държава с мащабни опозиционни протести.
От друга страна Армения е дребна държавица, притисната между два мощни и враждебни съседа (Азербайджан и Турция), които блокират по-голямата част от границите ѝ. Търпимостта на Владимир Путин към арменската революция преди две години не може да се обясни само със зависимата от Русия икономика. Последствията от скъсването на икономическите връзки с Русия не предотвратиха колапса на СССР, нито стремежа за асоцииране на Украйна с Европейския съюз.
От друга страна, слабостта на всякакви национал-идентичностни разделения в Беларус, за разлика от Украйна, прави по-трудно легитимирането на подкрепата за репресии. В Украйна Путин можеше да претендира за легитимност по линия на “спасяването” на “нашето” “рускоговорящо население” от пришълците “бандеровци” от западните региони. В Беларус обаче цялото население е “наше”. А не само част от него.
В очите на руското население не е “легитимно” да се подкрепя правителство, което пребива “нашите” хора. Това означава, че руската подкрепа за Лукашенко вероятно ще е ограничена и прикрита. В случай, че Лукашенко в крайна сметка изгуби контрол, Русия вероятно ще се наложи като медиатор, за да подсигури интересите си в договорения компромис. Процесът по смяна на властта в Беларус всъщност трябва да бъде “предвождан” от Русия, за да не бъде възприеман като загуба за Путин. С тази цел всеки сериозен кандидат за мястото на Лукашенко ще трябва да направи повече за Русия, отколкото само да прикрива геополитическите си предпочитания, както прави опозицията в момента.
Мински „Майдан“?
Нужно е да се кажат още няколко неща за сравненията с Украйна в текущите дискусии за Беларус. На първо място, твърдения като “това е „Майдан“” или пък “това няма нищо общо с „Майдан“”, идващи съответно от поддръжници на властта и опозицията, по същество представляват доста типични схеми за легитимация/делигитимация, подобни на “това е погром, а не революция”, “ние сме партизани, а не терористи”, „ние не сме фашисти, а просто патриоти” и т.н. Ако целта ни не е да играем подобни игрички, а да разберем и да хвърлим светлина върху случващото се в Беларус, е нужно по-внимателно сравнение, вместо опростенческо лепене на етикети.
Сравнението с Украйна не само може да помогне за разбирането на Беларус, но и за разбирането на самата Украйна. Сега можем да видим по-добре как реално изглежда “спонтанен”, “общонароден” протест “без лидери” – и че изглежда много различно от украинския „Майдан“. Негативното впечатление, оставено от предполагаемо успешната “революция на достойнството” в Украйна през 2014 г. води до желание да се отричат всякакви прилики.
Нещо повече, тенденцията да се говори за Украйна само в контекста на радикални националисти, регионални разделения и геополитическо съперничество – и следователно да се заключава, че „нищо подобно не се случва в Беларус“ – започва да изглежда така, сякаш хората, които дистанцират едната ситуация от другата, вече оценяват критичните репортажи за „Майдана“, характерни за Russia Today.
Имаше още много други сериозни проблеми с „Майдана“ – неяснотата на исканията, неспособността за изграждане на институции, поляризацията на обществото, изключващият граждански национализъм – които са много релевантни за Беларус. Изглежда сякаш наивният ентусиазъм за протестите в Беларус, “защото участват и работници”, е от същото естество, от което бе и циничният скептицизъм за Украйна, защото “там бяха фашисти”.
*Володимир Ишченко е научен сътрудник в Института по славянски науки в Техническия университет в Дрезден. Неговите изследвания се фокусират върху протести и социални движения, революции, дясна и лява политика, национализъм, гражданско общество. Той е автор на редица статии и интервюта за съвременната украинска политика, Майданското въстание и последвалата война през 2013-14 г. за различни издания, включително The Guardian, New Left Review и Jacobin. В момента работи по колективна монография „Въстанието на „Майдан“: Мобилизация, радикализация и революция в Украйна, 2013-14“. Той е бил член на различни нови леви инициативи в Украйна и основател на лявото интелектуално издание Commons: Journal of Social Criticism.
About The Author
