84 години след убийството на Лорка гробът му още е неизвестен

На всеки 18 август – деня, в който през 1936 г., е разстрелян Федерико Гарсия Лорка, Испания изтръпва. От мъка и от срам. Защото не е успяла да предотврати разправата с най-големия си поет, защото убийството му олицетворява развихрилата се след това гражданска война, която продължава да отеква и до днес, и защото и досега не се знае къде са погребани костите му. Също като на още около 140 000 „безследно изчезнали” в масови гробове жертви на войната и последвалата 40-годишна франкистка диктатура…

Само допреди пет години дори се оспорваше, че Лорка е екзекутиран целенасочено от франкистите и се акцентираше върху версии, съсредоточени върху кланови вражди и отмъщения срещу рода му. Едва през 2015 г. разследване на испанското радио Cadena SER разкри и публикува документи от полицейските архиви на град Гранада, които категорично потвърждават, че вината за убийството на поета е на започналите гражданската война испански фалангисти.

Документите са от 1965 г., когато Испания все още е под диктатурата на генерал Франко. Те са подготвени в отговор на запитване, направено през испанското посолство в Париж от френската писателка, журналистка и изследователка на испанската поезия Марсел Оклер (1899-1983) . Тя се е познавала лично с Лорка – среща го през 1933 г. на сбирка в Толедо, на която поетът чете откъси от своята току-що завършена драма „Кървава сватба”. Решавайки три десетилетия по-късно да напише книга за него, Оклер първо сама заминава за Испания през 1964 г., като се опитва на място да изясни истината за гибелта му. Не стига до нищо и затова, когато се връща във Франция, прави официално запитване до испанските власти.

Тук трябва да спрем, да върнем лентата назад и да припомним колко „неудобен” в международен аспект е случаят с „изчезналия” Лорка за франкистката диктатура. 38-годишният при убийството си поет още тогава, през 1936-та, вече е световна знаменитост – новатор в поетичната образност, съчетал фолклора на родната си Андалусия с влияния от сюрреализма, автор и на забележителни театрални творби, написани и реализирани, докато оглавява студентския пътуващ театър „Ла Барака”. Ярък представител е на нашумялото „Поколение 27” – група испански поети, писатели, художници, музиканти и интелектуалци, блеснали около 1927 година и повечето споделящи леви убеждения.

През февруари 1936 г. Лорка и приятелят му от „Поколение 27” – поетът комунист Рафаел Алберти, подписват заедно с още 300 интелектуалци писмо в подкрепа на Народния фронт. Когато през лятото на същата година ситуацията в страната се нажежава и се усеща наближаването на кървав конфликт, мнозина съветват Лорка да замине за чужбина, а посланиците на Колумбия и Мексико в Мадрид го уверяват, че ще му осигурят политическо убежище. Той се смее на всички подобни съвети и уверява, че нищо не го застрашава, защото не е обвързан политически с никого. Известна е дори негова шеговита фраза от този период, когато казва, че понякога се чувства католик, друг път комунист, или анархист, или либертарианец, или традиционалист, или монархист. Факт е, че Лорка е поддържал приятелства и в лагера на десницата – включително и лично с основателя на Испанската фаланга Хосе Антонио Примо де Ривера. Но в същото време е бил много близък дори по роднински и с известния социалистически лидер и министър в правителството на Втората република Фернандо де лос Риос, чиято дъщеря е била омъжена за брат му Франсиско.

Лорка решава да замине при семейството си и пристига в лятната фамилна вила в Уерта де Сан Висенте край Гранада на 14 юли 1936 г., точно три дни преди военния метеж срещу републиката, отприщил гражданската война.

Отначало обстановката в Гранада е спокойна, но когато местните фалангисти се надигат за разчистване на сметки с неугодните им, Лорка се настанява в дома на приятеля си, поета Луис Росалес, чиито братя също са фалангисти – така се смята за защитен.

Уви, дори и там идват да го арестуват на 16 август с обвинения, че е руски шпионин, че праща на Съветите депеши по радиостанция, че е секретар на Фернандо де лос Риос и че е хомосексуалист. На 18 август призори Лорка е разстрелян по пътя между селцата Виснар и Алкафар заедно с още трима арестанти – възрастния учител Диоскоро Галиндо и двамата тореадори анархисти Франсиско Галади и Хоакин Аркояс. Четиримата са погребани в общ гроб, но останките им и до днес не са открити…

„Изчезването” на знаменитост като Лорка обаче не може да остане незабелязано. Неговите приятели латиноамерикански посланици, а и писатели и поети от цял свят не си мълчат. През 1937 г. генерал Франко е принуден да се обяснява пред кореспондент на мексиканския вестник „Ла Пренса” и казва следното: „В чужбина много се шуми за един писател от Гранада, за истинския размер на чийто талант не мога да съдя, както и за това, доколко би се разпространила славата му извън Испания, ако беше останал жив. За него се говори толкова много, защото червените използваха името му за своята пропаганда. Но фактите са си факти – в началото на въстанието в Гранада този писател е загинал, защото е бил свързан с червените. Такива неща неизбежно се случват при военни действия. Гранада дълго време беше в обсада. Безумните действия на републиканските власти, които раздаваха оръжие на хората, доведоха до редица сблъсъци в града и по време на един от тях е загинал и този грандиозен поет. А вие запомнете веднъж завинаги – ние не сме разстрелвали никакъв поет”.

Смразената от франкистката диктатура Испания слуша и мълчи десетилетия наред. Но редица чуждестранни изследователи на Лорка нарушават табуто. Сред най-известните от тях е ирландският испанист Иън Гибсън. По същото време, когато французойката  Марсел Оклер подава запитването си в испанското посолство в Париж, Гибсън е в Гранада и събира сведения от все още живи свидетели на събитията през 1936-та. Именно той установява точното място (по-близо до Виснар) на разстрела на Лорка, както и кои са другите трима арестанти, екзекутирани с него.

Официален Мадрид, който през 60-те вече мечтае да излезе от изолацията си и да развива туризма, е притеснен от този оживен чуждестранен интерес към случая с Лорка. Запитването на Оклер стига лично до тогавашния испански външен министър Фернандо Мария Кастея. Той прехвърля горещия картоф на вътрешния министър Камило Алонсо Вега. Проведени са и консултации с влиятелния министър на информацията и туризма Мануел Фрага Ирибарне.

Сред публикуваните през 2015-та документи от 1965-та има и преписка между тези министри. Кастея например пише на Алонсо Вега, че според мнението на Фрага „трябва да се назначи надежден и разполагащ с всички пълномощия чиновник”, който да изясни обстоятелствата около смъртта на поета и да докладва за тях на правителството, като излезе и със заключение „можем или не можем да отворим архивите по делото на Гарсия Лорка”. В отговор вътрешният министър изразява съмнения „струва ли си да се разравя делото на Лорка” и предлага да се даде отговор на интересуващите се, че „липсва възможност да се предостави официална версия за начина, по който се е разиграло това събитие”. В крайна сметка все пак е подготвен доклад, но той така и не е предаден на френската писателка.

Въпросният доклад от две страници е публикуван от Cadena SER през 2015 г. Документът е изготвен на 9 юли 1965 г. от служител на 3-ти регионален отдел на главното полицейско управление на Гранада. Посочено е, че Лорка е бил считан за „неблагонадежден” и за „социалист” заради „характера на неговите изказвания и връзката му с Фернандо де лос Риос и други важни личности със същата политическа принадлежност”. Поетът е определен още като „масон, член на ложата „Алхамбра”, в която той е приел символичното име Омир”. Освен това докладът отбелязва, че Лорка е бил „уличен в практикуване на хомосексуализъм – отклонение, станало общоизвестно, макар да няма точни данни за нито един конкретен случай”.

В доклада е проследена и последователността на събитията – след два обиска в семейната вила поетът решава да се премести за по-сигурно в дома на Луис Росалес. Но на 16 август 1936 г. този дом е обкръжен „в резултат на голяма операция, провеждана от силите на милицията (на Испанската фаланга – б.р.) и на щурмовата гвардия.” Лорка е арестуван и откаран в сградата на местното гражданското управление. По-късно го качват на кола, която тръгва към Виснар. Според доклада още преди да се стигне Виснар, колата спира в местността Фуенте Гранде. И там Лорка „заедно с още един задържан (така е в доклада – не още трима, а още един – б.р.), личните данни за когото са неизвестни, е бил разстрелян, след като е направил признания, и е бил погребан – не дълбоко, в падина, разположена на два километра вдясно от Фуенте Гранде; да се установи точното място е много трудно”.

В документа са посочени всички действащи лица при екзекуцията на поета. Повечето от тях са били известни и преди това, но тук отговорността им за случилото се е официализирана. Става дума за депутата на дясната партия CEDA Рамон Руис Алонсо, адвоката Хуан Трескастро (в родствени връзки със семейството на Лорка), фалангиста Федерико Мартин Лагос и още едно останало неизвестно лице. Четиримата първо взимат подкрепление от казармата на фалангистите и след това отиват да арестуват поета. Той е затворен „в килия на гражданското управление на провинцията”.

За Лорка се опитват да се застъпят братята фалангисти на приютилия го Луис Росалес, местният шеф на фалангата Хосе Диас, приятели и познати на семейството на поета. Въпреки всичко гражданският губернатор на провинцията Хуан Валдес Гусман взима решението за разстрела на Лорка.

Коментирайки разгласяването на всички тези факти през 2015-та въз основа на документите от 1965-та, Иън Гибсън казва пред испанския в. „Ел Паис”, че разправата с най-големия поет на Испания е била „не просто улично убийство – Лорка го извеждат от сградата на гражданското управление с ясната цел да го убият”…

Все още остава да гнои раната от неизвестността около мястото, където е погребан Лорка – било заедно само с възрастния учител, било и с двамата анархисти.

Правени са няколко по-активни опита за издирването на останките. През 1980 г. градският съвет на Гранада извършва свое мащабно проучване, събирайки свидетелства и спомени – включително на жена, която твърди, че през август 1936 г. е разговаряла с един от убийците на Лорка, той ѝ е признал престъплението и ѝ е посочил точното място на гроба. Жената изпраща дори и снимка на въпросното място. Но разкопки не следват.

Журналистът Виктор Фернандес, който също се занимава с темата, твърди доста завоалирано в свои публикации, че „през 1986 г. все пак се появяват едни останки”. Но вместо властите да бъдат известени, костите били скрити „в чувал с тор” и закопани „някъде” в парка около вилата в Уерта де Сан Висенте, който днес носи името на Лорка. Фернандес уверява, че миналата година открил човека, който бил директор на въпросния прак през 1986 г. и той му признал: „Държах онези кости в ръцете си”.

На свой ред през 2008 г. започналият кампания по есхумация на масовите гробове от времената на гражданската война съдия Балтасар Гарсон оглавява и проверка на местата, където може да са били заровени останките на Лорка и другите арестанти. Нищо не е открито. Впрочем, няколко години по-късно под друг предлог, но поради същинската причина, че посмява да бръкне тъкмо в най-мрачното наследство от гражданската война и диктатурата, Гарсон е лишен от правото да практикува като съдия… А в цяла Испания остават за разследване още над 2000 неотворени масови гробове от онези времена…

Мисията да не спира търсенето на истината за „изчезналите” остава да лежи главно върху създадената през 2000 г. Асоциация за възстановяване на историческата памет (ARMH). Тя придобива истинска тежест едва през 2007 г., когато тогавашното правителство на премиера социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро прокарва Закон за историческата памет, който именно постановява отваряне и проверка на масовите гробове.

Тази година, навръх 84-годишнината от гибелта на Лорка, ARMH разпространи поредна версия за съдбата на останките на поета. В своя публикация, излязла в много испански медии, Асоцацията уверява, че семейството на Лорка още от самото начало знаело точно къде е гробът с останките на поета. Съобщението на ARMH е придружено от факсимиле от вестникарска дописка от октомври 1937 г. относно лекция, изнесена в Ню Йорк  от Фернандо де лос Риос. Той уверява тогава, че „лице, близко до престъплението”, било посочило на роднините къде именно е погребан Лорка. Фернандо де лос Риос казва: „Гарсия Лорка бе убит от войниците на Франко, когато са го откарвали от Гранада до едно близко село. Знам къде е погребан от свидетелствата на войници, преминали после в редиците на лоялистите”. Ораторът добавя още пред американската аудитория: „Лорка бе убит, защото олицетворяваше мисълта в Испания и тази вечер съм тук, за да отдам почит към паметта му”.

В публикацията си ARMH напомня още, че Фернандо де лос Риос е човекът, осигурил прехвърлянето в САЩ на семейството на Лорка, за да не пострада то от репресиите на франкистите.

Важно е да се знае още, че издирването на останките на „изчезнали” в Испания не може да се предприема без съгласието на техните семейства. А потомците на фамилията на Лорка редовно отказват да дават такова съгласие с мотива, че не искат да будят зли духове от онези страшни времена. Само през 2008-ма – при кампанията на Гарсон и в отклик на горещите молби на роднините на другите убити с Лорка хора – племенниците на поета все пак склоняват да се извърши издирване и евентуална есхумация. Но до резултат не се стига.

Така Лорка остава най-известният символ на онези 140 000 „изчезнали” испанци, които още чакат да се чуе цялата истина за всички жертви на гражданската война и диктатурата.

Несбъднато остава и желанието му, изречено в една от неговите творби: „Когато умра, погребете ме с китарата в речния пясък“.

Парадоксално, но факт – в стихотворението си „Историята и кръговратът на трима приятели” от стихосбирката „Поетът в Ню Йорк” (1930 г.) Лорка сякаш предсказва трагичния си край:

Изпука счупеният бисер –

черупката му с форма чиста –

под шепота на маргаритите

и аз разбрах, че ме убиха.

Из църкви, гробища и кръчми обикаляха,

из скринове и дупки ровиха

и трите скелета събориха –

златните им зъби да изтръгнат.

Мен не намериха.

Не ме намериха?

Не. Не намериха.

Но помнят, как последната луна

срещу течението тръгна като лед,

и тутакси смраченото море

припомни всички имена

на всички жертви – до една.