Тереса Амигет, „Ла Вангуардия”
На 1 септември 1936 г. в. „Ла Вангуардия” публикува няколко реда за смъртта на Федерико Гарсия Лорка. Две седмици след тази смърт всичко около нея са само слухове и опровержения. Разстрелът му се предполага, но не е потвърден. Прогресивните идеи на Лорка, както и фактът, че е хомосексуален и човек на словото, го превръщат в изкупителна жертва. Насред избухналата гражданска война нашият най-универсален поет не е нещо повече от просто още един „червен”.
„Ла Вангуардия” не публикува потвърждение за смъртта му чак до 9 септември 1936 г. Дори и до днес има съмнения относно точната дата на убийството му. Последните проучвания се спират на датата 17 август. Но Иън Гибсън, един от най-авторитетните биографи на поета, смята, че е станало на 18 август. А други историци залагат на 19-ти.
Федерико е бил обект на сурово преследване и затова се укрива в дома на също поета Луис Росалес в Гранада, когато вечерта на 16 август е задържан и отведен в ареста на Гражданската управа. Дали часове, дали дни по-късно, но след това е откаран към планинската зона Алфакар и е разстрелян заедно с двама „бандерийерос” (вид тореадори) и един учител – всичките с републикански идеи.
Никой не се застъпва за живота му, с изключение на Мануел де Файя. Композиторът, който е и голям приятел на Лорка, отива в Гражданската управа да пита за него – и именно там е информиран, че екзекуцията вече е извършена. И че него самия го чака същото, ако продължи да се занимава с това.
Неяснотата, обкръжаваща смъртта на поета, продължава дълго. Дори на 20 декември 1936-та в интервю пред „Ла Вангуардия” сътрудничилият на вестника поет Антонио Мачадо казва пред интервюиращия го журналист, споменал вероятната гибел на Лорка: „Имам силната надежда да не се е стигнало до такова нещастие. Театърът на Федерико не беше революционен. Всичко, което може да му се припише, е, че той се захранваше от най-чисти народни извори”.
Много задълбочена познавачка и анализаторка на Лорка е тогавашната директорка на „Ла Вангуардия” Мари Лус Моралес, оглавявала вестника между юли 1936 и февруари 1937 г.
Още през 1935 г. тя вече е изтъкната журналистка и е защитничка на Лорка. Емоционално и смело апологизира посланията в образа на главната героиня в пиесата му „Йерма”, изпълнявана на сцената от гениалната актриса Маргарита Сиргу. Моралес оставя без никакво внимание критиките, които ѝ отправят заради тази позиция много от собствените ѝ сътрудници.
А творбата на Лорка, бойкотирана и заклеймена като „неморална” от мадридските вестници, жъне огромен успех в Барселона. Същата година е представена и трета постановка на „Кървава сватба” – тя също е абсолютен триумф. Мари Лус отразява и това.
А после тази голяма литературна критичка, може би единствената жена на такава позиция в Испания, както и първа и единствена жена, оглавяваща вестник у нас, пише своята рецензия за „Доня Росита, девицата”, която „тласка устните към усмивка, а сърцето – към мъка”. И тогава Лорка излиза на сцената. Чувствителността на рецензентката привлича вниманието на поета-драматург, който се появява в „Ла Вангуардия” без предизвестие. Те говорят с часове и се превръщат в големи „съучастници”.
През септември 1936 г., вече като директорка на вестника, Мари Лус реагира на слуховете за неговия разстрел, припомняйки разговора им в една статия. В нея тя споменава намерението на автора на публикува творба, посветена на Света Тереза, както и житейски случки за „войниците, които не искат да отиват на война”.
На 13 октомври 1936 г. Хърбърт Уелс, председател на лондонския ПЕН-клуб, изпраща телеграма до военните власти в Гранада. Очевидно – прекалено късно. Отговорът е красноречив: „Полковник-губернаторът на Гранада до Х. Дж. Уелс. Не знам къде се намира дон Федерико Гарсия Лорка. Полковник Еспиноса”. Един колкото кратък, толкова и груб отговор.
Ужасът от убийството е огромен и разтърсващ в испаноговорящия свят. Отзвукът в международната преса е силен, възпоменанията следват едно след друго. Поетът-драматург става символ на репресиите на Франко. Превръща се в жертвата, олицетворила ексцесиите на превратаджиите, вдигнали се срещу републиката през гражданската война.
В края на 1939 г. семейство Лорка започва постъпки за удостоверяване на смъртта му в Гражданския регистър. На 21 април 1940 г. тя е регистрирана официално. В документа може да се прочете, че Лорка е „починал през август 1936 г. в резултат на рани, причинени от акт на война“. Още една жертва на варварството.
Разминаванията по отношение на мотивацията за екзекуцията му лансират дори тезата, че става дума за „мъст“. Многобройни личности се спрягат като негови палачи. Всичко това превръща смъртта му в загадка без отговор.
Тялото му никога не е намерено. Престъплението става невъзможно за разкриване, тъй като липсват данни като например, дали преди да го убият са го изтезавали, или с колко куршума е прострелян.
Мануел Фернандес-Монтесинос Гарсия, племенник на поета и президент на фондацията, която носи неговото име, в свои изявления пред „Ла Вангуардия” отхвърли възможността за издирване, ексхумиране и идентифициране на тялото на Лорка. Това бе предложила Асоциацията за възстановяване на историческата памет (ARMH) – организация, която координира в цяла Испания издирването и изваждането от анонимността на десетките хиляди убити по време на гражданската война.
„Изворът на сълзите”, както арабите от Гранада са наричали извора Гранде („Големия извор”), завинаги е погребал тайната на последното сбогом на големия поет. Авторът на „Кървава сватба” и на „Цигански романси” е мъртъв. Както Фернандо де лос Риос (виден републикански политик социалист – б. пр.) отсъди за своя наставник и приятел Лорка, „престъпниците убиха заедно с него и поезията“.
