Предизборното послание на Александър Лукшенко, което той отправи на 5 август, гледах заедно с моя беларуска позната, обикновено спокоен човек, която току извикваше: „Лъжа! Какво говори?! Защо лъже?”. Цели 90 минути Лукашенко обясняваше на събраните депутати, министри и посланици, че Беларус е изчерпала своя лимит на революции и сега са необходими постепенни промени и внимателно провеждани реформи. Той предупреди срещу опасността от хибридна война, подигра се на „трите момиченца” (опозиционната кандидатка Светлана Тихановская и представителките на щабовете на двама от недопуснатите кандидати Вероника Цепкало и Мария Колесникова – б.р.), които му хвърляха предизвикателства по време на опозиционните митинги. Всички го слушаха с каменни физиономии.
Сякаш лицата на униформените бяха най-непроницаеми. Преди изборите се спекулираше дали някои от тях са готови да зарежат Лукашенко. Живеещият в Полша 22-годишен беларусин Степан Путило, блогър, автор на непрестанно търсените опозиционни канали NEXTA на комуникационната платформа „Телеграм“, твърди, че има много недоволство в армията, милицията и дори в беларуското КГБ. Путило казва, че е получавал такива сигнали от различни, разбира се, анонимни източници в своята страна.
Опозицията добре си даваше сметка, че поведението на силовите структури ще реши начина, по който ще завърши изборната кампания. Самата Светлана Тихановская, основната конкурентка на Лукашенко, в своето предизборно видеообръщение апелира към хората от силовите структури с думите: „Не изпълнявайте престъпни заповеди!“
Камъни срещу светлошумови гранати
Подчиниха се на призива. С малки изключения като в Кобрин, Лида и Молодечно, на 9 и 10 август служителите на реда позволяват да се демонстрира недоволство от официалните изборни резултати, затова пък спецчастите постъпват безмилостно. Само през първата нощ на протестите са задържани около три хиляди демонстранти в цялата страна, не само в Минск. Недоволни от изборните резултати има във всички областни градове.
На 10 август председателят на Разследващия комитет Иван Наскивич заяви, че онези, които влизат в сблъсък със спецчастите, са заплашени със затвор до 15 години. Няколко часа по-късно демонстрациите са подновени – войската е затворила центъра на Минск, но хиляди хора се струпват край метростанцията „Пушкин” и опитват да издигнат барикада на близкото кръстовище. Има сблъсъци в историческия район около река Нямига, край Двореца на спорта и хотел „Юбилейний”, където милицията използва водни оръдия, гумени куршуми и светлошумови гранати. Коли се врязват в тълпата, а протестиращите се съпротивляват, хвърлят павета, образувайки жива верига от хора, разпръскват се по жилищни квартали, по входове – опозиционните канали NEXTA в „Телеграм” са пълни с информация, къде какво става, къде при нужда да бягаш, как да влезеш в дадена сграда.
??✊?: Mass unrest in over 20 cities across #Belarus following authoritarian President #Lukashenko’s fraudulent & rigged re-election with 80% of the vote. Violent clashes with regime security forces reported in #Minsk. #Беларусь #минск pic.twitter.com/wV77BSiEm1
– Revolution Watch (@RevoWatch) August 9, 2020
Първата жертва е мъж, който се е опитва да хвърли обратно към полицията светлошумова граната, но тя се взривява в ръцете му. По-късно са разпространени записи от видеокамери, от които може да се допусне, че е възможно директно да е бил застрелян от силите на реда.
Стотици са ранените, в това число и тежко пострадалите, предимно от гумени куршуми. През нощта на 11 срещу 12 август са арестувани следващите хиляда демонстранти, които претърпяват поредна загуба – Светлана Тихановская напуска държавата. Преди това, следобеда на 10 август, след като се обяви за истински победител в изборите, тя се отправя към седалището на Централната изборна комисия, за да подаде официален протест.
В този момент нейният щаб губи връзка с нея. Ден по-късно, на 11 август, тя се оказва в Литва. Разпространено е нейно записано вероятно още в Минск, в ЦИК, изявление, в което тя декларира, че приема резултата на вота, признава, че обстоятелствата са по-силни от нея, моли своите привърженици да се въздържат от насилие, а сама заминава при децата си (които са в Литва заедно с майка ѝ – б.р.), защото те са най-важни за нея.
Всъщност никой не вярва, че в този запис, в който една изцяло съкрушена жена чете унизителна декларация, е направен доброволно. Това е шантаж на спецслужбите, за да се отърве Беларус от Тихановская и така логично да се сложи край на всички напрежения още от изборната кампания. Може да се напомни, че властите отказаха регистрация на няколко кандидати, част от тях бяха арестувани, отменяни бяха и митинги под предлог подмяна на настилка на мястото на събитието и прочие. Според Организацията за защита на човешките права „Вясна” от май до юли са задържани общо 1140 лица за участие в спонтанни протести.
На 6 август едни от последните задържани преди състоялия се три дни по-късно вот са звукооператори, които по време на забава на открито за семейства с деца (по принцип проправителствена) пускат песента „Ние чакаме промени” на култовата съветска банда от перестроечното време „Кино” със солист Виктор Цой. Песен-хит, която става един от символите на беларуската опозиция по време на сегашната предизборна кампания. Един от диджеите, замечтали се за промени, е санкциониран по бързата процедура с 10 дни арест за хулиганство, а неговият колега чака процес. Лукашенко искаше да се покаже като страшен, но се видя по-скоро като смешен. Ако допълним, че в метрото непрестанно се дуднеше през високоговорителите за изборите, специално за датата – да не забравят гражданите случайно, става ясно, че специално сред младите Лукашенко нямаше шанс да спечели дори минимум уважение, камо ли пък самите избори.
Случайната независимост
През 1990 г. парламентът на Беларус обявява своята декларация за суверенитет повече по необходимост, отколкото от убеждение – в резултат на промените, протичащи в Москва, а не в резултат на масови движения, настояващи за независимост (те са били много слаби в Беларус). Една година по-късно в Минск започва създаването на „регулирана пазарна икономика”. Историкът Евгений Миронович в своята книга „Беларуси” пише:
„Бързо расте богатството на хора, свързани с елита на властта. Системата за лицензиране, издаване на разрешителни, освобождаване от данъци и подписване на фиктивни договори създава заплетен възел от връзки между икономиката и политиката. Регулираната пазарна икономика дава възможност за контрол на икономическия живот и за забогатяване на сравнително малък брой граждани – главно на тези, които се намират най-близо до властта”.
Допълнителна пречка е фактът, че беларуската икономика е изцяло зависима от руските суровини, горива и пазари. Преходът се оказва проклятие за обикновените граждани. Демокрацията не може да се мери със съветския период, когато тук управлява първият секретар Пьотр Машеров (1965-1980). По онова време отново по думите на Мироновиич „Беларус е заемала челно място в СССР, както от гледна точка на икономиката, така и жизнения стандарт на населението”. Развива се промишлеността, прогресира урбанизацията, а таксите за публичните услуги – телекомуникация, транспорт, култура, са намалени до символично ниво. Ето защо на фона на тези спомени в изборите през 1994 г. Александър Лукашенко, който обещава честна държава, възвръщане на социалната справедливост и налагане на строги ограничения на свободния пазар, оставя конкурентите си далеч зад себе си.
Гражданите, които помнят катастрофалното начало на 90-те години, без проблем прощават демонтирането от страна на Лукашенко на поредните елементи на либералната демокрация. Постепенно властта подчинява медийното пространство, политизират се съдилищата и прокуратурата, маргинализиран е парламентът за сметка на нови права за президента, включително и назначаване на кметове и директори на фабрики, ликвидира се ограничението за президентските мандати. А държавното насилие, основно откъм КГБ спрямо особено нежелани политици, дейци или журналисти, се вкарва в рамките на „нормалното“.
Навремето обаче Лукашенко бе човек с харизма, дори неговите противници са признавали това. Той успешно градеше образа на силен предводител, близък до обикновените хора, дори нещо като президент-Робин Худ, който наказва мошениците, а се грижи за най-слабите.
В края на 90-те години се забелязва значителен икономически напредък, който продължава и през следващите години благодарение на вноса на руски суровини по намалени цени. Дори Анатолий Федута, бивш говорител на Лукашенко, а днес негов биограф и критик, признава, че по време на управлението на този президент са повишени заплатите, пенсиите и социалните помощи. Въпреки това моделът на периферно управлявания „капитализъм с човешко лице” в страна от едва девет милиона население достига своя лимит.
Това не е социализъм
Нивото на социалното неравенство в Беларус продължава да е значително по-ниско, отколкото в съседните страни, където неолиберализмът триумфира без задръжки отдавна, но през последните години делът на хората, живеещи в бедност, и разликата в доходите нарастват все по-бързо. През май 2020 г. обаче средната заплата в Беларус възлиза на 1228 беларуски рубли (около 820 лв.), медианната е 894 рубли (около 600 лв.), а най-масовата не надхвърля 640 рубли (около 430 лв.). Подобна разлика между медианната и средната заплати през последните десетилетия не е имало. При това цените непрекъснато растат, а заплатите, които би трябвало да важат за цялата страна, всъщност не се изплащат другаде, освен в Минск.
Примерно в западната Брестка област медианната заплата е 828,50 рубли (555 лв.), а масовата е 581 рубли (390 лв.). В източната Могильовска област показателите са съответно – 811 и 565 рубли (540 и 380 лв.).
Има и „реформи“. От 2016 г. в Беларус систематично се увеличава пенсионната възраст, по половин година ежегодно, а през 2022 г. ще се постигне целевото ниво – 63 години за мъже и 58 за жени. При изчисляването на трудовия стаж властите вече не включват военната служба, отпуската по майчинство и грижата за лица в неравностойно положение. Още по-рано – през 2010 г., са премахнати някои законови надбавки за студенти и пенсионери, а правото на стачки и дейността на независимите синдикати са ограничени драстично. Безработицата е малка, но вече 70% от работещите дори в големите държавни предприятия нямат безсрочни договори, а само временни договори до максимум три години. Това очевидно обезсърчава влизането в спор с ръководството на предприятията. Правото на стачки и дейността на независимите синдикати са много ограничени.
Властите предпочитат да бъдат критикувани по възможност не отляво, а от либерални и общо казано прозападни позиции, които за разлика от социалните виждания намират голяма подкрепа в беларуското общество.
Ето в такава страна, определяна по-скоро като социална, се появява и коронавирусът, а световната икономическа рецесия удря пазарите, където най-често се пласира беларуското петролно производство или други износни стоки, като торове (купуват ги Китай и Бразилия). Затворените за няколко месеца граници прекъсват популярната руска дестинация за икономическа миграция на няколкостотин хиляди беларуски граждани и убиват туризма, който властите се опитваха да развиват през последните години, например чрез разширяване на безвизовата зона на границата с Полша. Засегнати са сектори, в които доминира частният бизнес, като например ресторантьорството.
Лукашенко може да уверява, че няма пандемия, но тревожността сред гражданите и спадът на доходите са факт. През април според проучването на САТИО 45% от анкетираните декларират, че заплатите им са намалели от началото на кризата, 48% заявяват, че приемат сериозно пандемията, избягвайки струпваня на хора и използвайки антисептични средства. Експертите от Икономическия изследователски център БЕРОС прогнозират увеличение на безработицата до ниво от около 15%, а ако глобалните ограничения в икономиката и транспорта продължават по-дълго, този показател може да нарасне дори до 30%. Това на свой ред би означавало 1,3 милиона допълнителни безработни и непредотвратим социален колапс.
Лице без програма
В такива условия, Лукашенко все по-трудно може да убеждава, че той е възпрял катастрофата, предизвикана от прехода, и е спасил суверенитета на страната, защото все повече граждани виждат, че пред вратите стои нова катастрофа, а властта се ангажира повече да затваря устата на опозицията, отколкото да се бори с последиците от кризата.
Лукашенко престава да бъде грижовен предводител и вече е обикновен диктатор, който управлява много дълго време и за който е важно единствено да се задържи на власт. Речите му не правят никакво впечатление, особено на младите хора, чиито съзнателен живот изцяло е преминал при управлението на Лукашенко. И по-рано те са имали претенции към президента заради липсата на свобода на словото, заради недодяланата пропаганда и ограничените перспективи. Днес те са убедени, че по-лошо не може да стане и затова са готови да подкрепят всекиго, който не е Лукашенко, макар и без програма и без каквито и да било обещания. Те не мислят геополитически, а инстинктивно сравняват страната си с Полша, която много от тях са посещавали. Дори не се замислят, че в случай на политически преврат ги застрашава съдба, като тази на Украйна и нейното неимоверно пауперизирано общество.
Някои митинги на Светлана Тихановская, често провеждани в паркове поради административни затруднения, наподобяваха по снимки тайните социалистически агитационни срещи по време на революцията от 1905 г.: в Иваново, в гората край река Талка или в Лодз, също извън града, далеч от заводите. Сходството обаче е чисто визуално. Сред множеството от привърженици на опозицията имаше представители на малките леви партии, като „Справедлив свят“, които се опитваха да представят исканията си, но повечето демонстранти искаха само Лукашенко да се маха, без да се замислят какво да дойде по-нататък. Тихановская открито казва, че няма програма – освен искането за провеждане на честни избори – и че не е политик. Тя влиза в играта, защото съпругът ѝ е арестуван, а самата кандидатка би искала да се върне към „пържолите и скарата“, тоест към задълженията на една беларуска домакиня.
Това показва ясно ясно, че в крайна сметка някой друг, а не тя, би станал президент, като неговите съветници вече ще имат по-конкретни идеи за развитието на Беларус.
Какво може да се случи, гледайки Украйна и правителството, създадено след Майдана, но също и Литва, която подкрепя Тихановская? Това са страни, където неолиберализмът спечели, а заедно с това и социалното разслоение, високият процент на бедност и икономическата миграция. Тихановская чудесно изглежда на снимките заедно със своите съюзнички Мария Колесникова и Вероника Цепкало, но както отбелязва Камил Клишински, полски анализатор от Центъра за източни изследвания, симпатизиращ на беларуската опозиция, кандидат-президентката губи увереност в своите изказвания, сякаш се страхува какво ще се случи по-нататък. Когато най-непоколебимите ѝ привърженици излязоха на улицата, тя нито веднъж не се присъедини към тях. Сякаш тя трябва да бъде само тяхно лице, да печели само доверието на хората, да стане Майката на нацията, след като Бащата се е провалил – и веднага след това да отвори пътя за изцяло по-различни политически сили. Според Клишински, без емблематичната, колкото и да е слаба тя в програмно отношение, Тихановская, протестите ще спрат, макар и не веднага.
В нощта на 11-12 август в Минск и в редица други градове имаше поредни демонстрации и отново спецчастите хвърляха светлошумови гранати, а от страна на опозицията летяха камъни и бутилки. Няма вече надежда за масово преминаване на полицаи на страната на демонстриращите: центърът на Минск е строго контролиран от войската, протестиращите успяват само да се събират за няколко часа край метростанции в периферните жилищни квартали.
Опозицията все още разчита на форма на борба, обикновено презирана от неолибералите – стачка на работниците. На 11 август в NEXTA е бил разпространен призив за преустановяване на работа във всички заводи в страната.
Първоначално изглеждаше, че отговорът на призива ще е слаб. Но в следващите дни беларуски предприятия като БелАЗ (Беларуски автомобилен завод), МАЗ (Мински автомобилен завод), МТЗ (Мински тракторен завод) и МЗКТ (Мински завод за колесна теглителна техника) свикаха събрания и формулираха искания за оставка на Лукашенко и за демократизация на държавата. Това не бяха стачки в тесния смисъл на думата, тъй като повечето от заводите не спряха производството си. Но тяхното послание бе достатъчно силно, за да вдъхнови хората да започнат протестна вълна.
Към 16-17 август около 20 производствени предприятия от цялата страна с между 5 и 15 хиляди работници се присъединиха към съпротивата. На 15 август работниците в МАЗ, МТЗ и МЗКТ направиха впечатляващо шествие в центъра на Минск, като се присъединиха към колоната от предимно млади демонстранти.
Беше показателно, че държавните радио и телевизия на Беларус също стачкуваха. На 15 август те обявиха, че във време на народна борба не искат да бъдат повече говорители на правителството.
В понеделник, 17 август, стана ясно, че гласът на Лукашенко никога не е бил по-слаб. След като предишния ден, на 16 август, в Минск се състояха два противостоящи си митинга (проправителствен с около 20 000 участници и опозиционен с вероятно 100 000 участници), обичаният някога президент реши да се изправи лично пред стачкуващите работници от МЗКТ. Това, което той показа пред тях, беше смесица от арогантност и неспособност да разбере, че нещо сериозно се е променило. Лукашенко заяви, че работниците трябва да са благодарни за недопуснатата приватизация, а не да го клеймят като лош президент. Опита се да омаловажи значението на стачката – „голяма работа, ако спрат работа 200 души”. Накрая заяви, че докато е жив, няма да се огъне под натиска на улиците и заводите, нито ще провежда нови избори – за да станело това, трябвало да го убият. Той бил единственият спасител на беларуската икономика от опасностите, създавани от западните врагове.
Иронията е, че Лукашенко е донякъде прав. Ако „демократичните сили”, водени от Тихановская, надделеят и започнат да въвеждат неолиберална шокова реформа по модела на Полша или Литва, работниците от МЗКТ и техните колеги от много други заводи ще се озоват на улицата… или в Полша, борейки се за работни места с не по-малко отчаяни украинци. Само че хората са толкова гневни заради арогантността на Лукашенко, заради прекомерната му самоувереност и бруталността на неговите сили, че не могат да му простят. Те предпочитат да мислят, че социалните придобивки от миналото няма да бъдат загубени и че ако дойде промяна, всичко ще бъде по-добро: стандартът на живот ще се повиши, хората ще имат повече автономия, гласът им ще се чува от управляващата класа. Уви, мечтаещите за чисто начало скоро неизбежно ще усетят на собствен гръб, че неолибералният модел не се разбира със социалната справедливост…
Кризата тепърва предстои
На 17 август Тихановския отправи ново видеообръщение, в което обяви, че е готова да поеме отговорност и да стане национален лидер, „за да се успокои страната, за да влезе в нормален ритъм, за да освободим всички политически затворници и за да подготвим в най-кратки срокове законодателната основа и условията за организиране на нови президентски избори“.
Още на 14 август Тихановская беше оповестила от Литва, че предстои създаването на Координационен съвет за преходния период към демокрация. Сега нейната сътрудничка – Олга Ковалкова, публикува във Фейсбук предварителния състава на този съвет, изброявайки имената на 36 известни и авторитетни беларуси от различни обществени сфери. Сред тях е например нобелистката за литература Светлана Алексиевич, правозащитникът Алес Беляцки, бизнесменът Павел Белоус и др. В близките дни се очаква да се проведе първото заседание на съвета.
Правителството обаче няма да се поколебае да използва брутална сила срещу опонентите си. Лукашенко няма да избегне задълбочаването на пандемичната криза, той няма нито ресурси, нито целенасочено желание и готовност за нови социални реформи. Около него няма също хора, които да мислят в тази насока. Те полагат усилия за запазване на независимостта, защото, затягайки държавния съюз с Русия, биха се сблъскали с още по-хищна олигархия и много по-мощни силови структури. За тях залогът е да запазят личната си собственост и позиция, а не доброто на хората. Минск ще бъде изправен пред тежки по-нататъшни преговори за интеграция с Изтока и дори най-оптимистичният сценарий за икономическо развитие, в който „само“ половин милион души губят работни места, пак е драматичен вариант.
На Лукашенко не му остава нищо друго, освен да плаши недоволните, за да не се надигат поне за известно време. Неслучайно арестите по време на демонстрациите не подминаха и представителите на социалистическата и комунистическата левица, които условно подкрепиха опозицията. По време на митингите на Тихановская активистите на „Справедлив свят“ и „Беларус на Зелените“ раздаваха листовки, в които беше описана необходимата минимална програма: отмяна на всички антисоциални реформи през последните години, включително и пенсионната, стабилна заетост вместо краткосрочни договори, съкращаване на работното време при запазване на текущите доходи. И в този контекст – също така и силни гаранции за свободното функциониране на синдикалното движение, както и многопартийна демокрация, вместо авторитаризъм.
Това може да бъде програма за Беларус. Но такава програма няма да получи подкрепа отвън, нито от Запад, нито от Изток. Борбата за социална справедливост е най-трудна.
About The Author
