Антонио Масео и Че Гевара – родените на една дата интернационалисти

Историята на Куба е богата с героични и свято тачени борци за свобода. Съдбата е решила така, че двама от най-обичаните – „Бронзовият титан” Антонио Масео, пословично храбрият генерал мулат с венесуелско-доминикански предци, предвождал кубинската освободителната армия във войните за независимост, и „Героичният партизанин”, влезлият в световната история заедно с Кубинската революция аржентинец Ернесто Че Гевара, са се родили на една и съща дата. На 14 юни. Но с 83 години разлика.

Хосе Антонио де ла Каридад Масео и Грахалес се появява на бял свят в Сантяго де Куба на 14 юни 1845 г., а Ернесто Гевара де ла Серна – в аржентинския град Росарио на 14 юни 1928 г. Днес цяла Куба чества с тържества и възпоменания 175-годишнината на единия и 92-годишнинта на другия.

За кубинците, а и за още много хора по света, и двамата олицетворяват пълната всеотдайност и жертвоготовност в битките за свобода на народите. Освен пословичната смелост и себеотрицание, и Масео, и Че носят в себе си и силния импулс на солидарност и интернационализъм, който ги прави близки идейни събратя, независимо от разликата на епохите.

Впрочем, за повечето кубинци между времето на антиколониалните освободителни битки, несеквали на техния остров още от завоюването му от испанците в края на 15-ти век, и победилата през 1959 г. Кубинска революция има непрекъсваема жива връзка – това е всъщност единен, непрестанно развиващ се, актуализиращ се и неспирен революционен процес. Именно в такъв контекст винаги е говорил по този въпрос и Фидел Кастро, многократно изказвал се за революцията и за социализма като за живи процеси на постоянно движение, а не като за нещо веднъж завоювано и заковано.

Фидел и връстниците му, извършили Кубинската революция, я започват като продължение, като връщане към идеалите на Апостола на кубинската свобода – поета революционер Хосе Марти (1853-1895 г.). Не случайно първият им въоръжен акт е през 1953 г. (щурмът на казармата „Монкада” в Сантяго де Куба на 26 юли с. г.) – това е знакова година, в която се чества 100-годишнината от рождението на Марти. Наричат ги „Поколението на Стогодишнината”.

Антонио Масео също е на знамената им тогава, а и после, в партизанските битки в планината Сиера Маестра край Сантяго де Куба – родния град на „Бронзовия титан”. Ако Марти е идеята и духът на несекващата от векове Кубинска революция, то Масео е нейният вихрен боец, въплътил народните ѝ и интернационални, общочовешки корени.

Той е син на венесуелец и доминиканка, срещнали се и венчали се в Сантяго де Куба. Баща му – венесуелският мулат Маркос Масео е бил войник, мобилизиран от испанските войски да се сражава срещу освободителната армия на Симон Боливар в родната му Венесуела. След приключването на битките за независимост в Южна Америка с разгрома на испанците, през 1825 г.Маркос Масео се установява да живее в Сантяго де Куба. За целта му се налага да подкупи местната управа в града, защото испанската корона от 1817 г. е забранила да се дава кубинско жителство на лица, които не са от бялата раса.

Масео-баща отначало е бил женен за Ампаро Тейес, която му ражда шест деца. Семейството се издържа от животновъдна ферма, в която отглежда за продан и кавалерийски коне.

След като Маркос Масео овдовява, през 1851 г. той сключва втори брак – с мулатката Мариана Грахалес, дъщеря на емигрирали в Куба доминиканци, която обаче сама е родена вече в Сантяго де Куба. Мариана също е вдовица. От своя първи брак с Фруктуосо Регуейферос тя вече има четирима сина. Когато се омъжва за Маркос Масео, двамата събират в своя дом и децата си – общо десет. И те постепенно се увеличават с още девет братя и сестри, родени вече в този брак. Първият от тези девет е Антонио, който така израства в дом, пълен с 19 деца, повечето от тях момчета. Всички са умели ездачи още от малки и помагат на баща си в отглеждането на конете и мулетата във фермата.

Маркос учи синовете си и на военни умения, каквито сам е придобил в испанската армия, включително да боравят с огнестрелно и хладно оръжие. А майката Мариана им вдъхва силен стремеж към свобода, но в същото време и строга лична дисциплинираност и упорство в постигането на всяка цел. В крайна сметка повечето от нейните деца, както и мъжът ѝ, загиват именно в битките за освобождението на Куба.

Цялата мъжка част на фамилията се присъединява към освободителната войска, която събира инициаторът на кубинската независимост Карлос Мануел де Сеспедес, провъзгласил началото на битката за нея с революционен манифест на 10 октомври 1868 г.

Това е и началото на Десетгодишната война за освобождение, по време на която блесва храбростта и военният талант на Антонио Масео. Още с първите си битки той си спечелва прозвището „Бронзовият титан” – заради внушителния ръст и голямата физическа сила. Израства от сержант на въстаническата войска до генерал-майор – въпреки че висшето звание се забавя, защото на някои от ръководителите на освободителното движение им е трудно да се освободят от расистките си предразсъдъци. Но дори и те в крайна сметка са покорени от съчетанието на смелост, военни умения и остър ум у Антонио Масео. Интересното е, че дори собственият му баща се сражава под командването му – като негов подчинен във военно отношение.

Бойците от освободителната армия са наричани мамбиси – думата означава „въстаници” и идва от африканския език банту, части от който са запазили в речта си черните роби в Куба и Доминикана.

Главнокомандващ и стратег на въстаническата войска е доминиканецът Максимо Гомес, който много е ценял Антонио Масео, с пълна взаимност, впрочем. Масео е казвал, че Гомес има само един недостатък – задето се притеснява, че е „чужденец” в Куба. За Масео всеки, сражаващ се за свобода, е събрат, без значение от произхода му.

Гомес въвежда употребата на мачете в сраженията на мамбисите – защото дошлите главно от селата бойци са по-сръчни с него, отколкото с шпагите и сабите, а и поради простия недостиг на „класически” оръжия. Масео също се откроява с уменията си мачете.

Въпреки героизма на бойците, Десетгодишната война приключва с хилаво споразумение с испанците поради съглашателски ходове в политическите среди на движението за независимост. Антонио Масео е сред революционерите, които възмутено отхвърлят това решение и емигрират, опитвайки се да съхранят обявената по време на войната Въоръжена република Куба. В чужбина – главно в отскоро независимите латиноамерикански страни, но и в САЩ – се търсят контакти, доброволци и финансови средства за продължаване на освободителната мисия в Куба.

Така Масео обикаля Хаити, Ямайка, Хондурас (където остава няколко години и  заема редица висши военни постове в тази страна) и САЩ, а след това се задържа за 4 години (1891-1895 г.) в Коста Рика, чийто президент го ангажира като военен консултант и му предоставя ферма за подслон.

Масео води оживена кореспонденция с Хосе Марти, който подготвя дебаркиране в Куба и начало на нов етап от освободителната война, канейки и „Бронзовия титан” да се присъедини. Масео приема на драго сърце, а за главнокомандващ отново е определен генерал Максимо Гомес.

На 1 април 1895 г. Масео и още двадесетина бойци, сред които е един от братята му, дебаркират недалеч от град Баракоа, една от крайните източни точки на Куба. Попадат веднага в сблъсъци с испанската войска, в които дават много жертви. Но все пак Масео с шепа съратници успява да се укрие в планините край Баракоа, където постепенно събира нови бойци.

На 11 април същата година край Баракоа дебаркират също Хосе Марти и Максимо Гомес. Те се срещат с Масео на 5 май с.г. във ферма на свой съмишленик край Сантяго де Куба, в местността Мехорана, за да координират хода на освободителната война и плановете за независимата република.

По време на срещата възниква спор. Масео не е бил съгласен с Марти в бъдещото правителство да влязат само цивилни, а е настоявал то да е военно, с решаващ превес на бойците, които ще извоюват победата. Гомес търси баланс между двете гледни точки. Две седмици по-късно – на 19 май, Марти загива в битка в местността Дос Риос. В последното писмо, което той пише до своя мексикански приятел Мануел Меркадо на 18 май и което не успява да изпрати, Марти сочи, че несъмнено освободителната армия ще трябва да получи достойно представяне в бъдещото конституционно събрание на свободната република.

Историците твърдят, че другата тема за спор във фермата в Мехорана е било мнението на Масео, че Марти като идеен водач на революцията не бива пряко да участва в битки, а е по-добре отново да замине за чужбина и там да съдейства с авторитета си за печелене на подкрепа за кубинската кауза. Марти обаче е бил категоричен, че държи да влезе в преки сражения.

Гибелта му е тежък удар за борците за кубинска независимост. Но битката за освобождение продължава, предвождана от Гомес и Масео, които осъществяват успешно настъпление към западната част на страната и към Хавана, командвайки две различни съединения с мамбиси. Испанците се съпротивляват ожесточено и двете въстанически колони така и не успяват да се слеят, когато на 7 декември 1896 г. Масео загива в битка само на 35 км от Хавана.

Той се движи с малък отряд въстаници, а испанската част, която ги изненадва и разбива, е значително по-многобройна. Край тялото на получилия смъртоносен куршум в главата „Бронзов титан” остава да се брани само синът на Максимо Гомес – Франсиско (Панчито) Гомес, но испанците убиват и него, съсичайки го с мачете, без да разпознаят кои са жертвите им. Чак на следващия ден капитан Арангурен от Хавана, който научава за сражението, отива на мястото му и вижда, че загиналите са Масео и Панчито Гомес. С помощта на местни жители прибира останките и ги погребва тайно във фермата на двама братя наблизо, които се заклеват да пазят тайната, докато Куба стане свободна и може да отдаде необходимите почести на своите герои.

Антонио Масео и Панчито Гомес са препогребани достойно в мемориал в тяхна чест в същата местност – Какауал, през 1899 г., една година след формалния край на войната с испанците за независимостта на Куба. И мястото и до днес е свещено за всеки кубинец.

Що се отнася до освобождението на Куба, то далеч не настъпва с прогонването на Испания от последната ѝ колония в Америка. Защото в самия край на войната, когато мамбисите начело с Гомес вече са на крачка от победата, в нея се намесват САЩ, превръщайки я в своя война с Испания. Недвусмислената им цел е да си присвоят стратегически разположения остров, след като изтласкат оттам изхабилата се колониална сила. За претескт се използва взривяването на американския военен кораб „Мейн” в пристанището на Хавана на 15 февруари 1898 г., при което загиват около 200 американски моряци. САЩ обвиняват за това испанците (въпреки по-късно да е доказана американска инсценировка) и започват своята война. Разгромяват Испания, а тя е принудена като репарации да им отстъпи своите дотогавашни владения Куба, Пуерто Рико и Филипините.

Така идва дългата ера на американското неоколониално владичество в Куба. Формалната независимост на страната е обявена през 1902 г., но тя върви в съчетание с прословутата „поправка Плат” в конституцията, даваща възможност на САЩ да се намесват във вътрешните работи на острова всеки път, когато интересите им там са застрашени…

За опасните амбиции на САЩ спрямо Куба многократно са предупреждавали и Хосе Марти, и Антонио Масео. И двамата са били категорични противници да се допуска американска военна „помощ” за националноосвободителното движение на острова. „Бронзовият титан” е приемал финансови дотации от американски симпатизанти, но винаги е отхвърлял каквато и да е форма на държавно военно ангажиране на САЩ в кубинската битка за независимост, опасявайки се именно от това, което реално правят Щатите със страната му…

Много е показателно, че внушителният паметник на Антонио Масео в Хавана е разположен така, че яхналият коня си генерал на мамбисите да е гърбом към морето, към Мексиканския залив, отвъд който са Съединените щати…

Трябва да се припомни и още един важен детайл за Масео. Той винаги е повтарял, че след като извоюва свободата на Куба, ще отиде да се сражава за свободата на нейната „сестра” – Пуерто Рико. И че дори и да падне в боя преди да осъществи тази своя цел, ще остави сабята си на своите другари, за да изпълнят завета му. Но Пуерто Рико и до днес е в състава на САЩ…

Що се отнася до кубинците, макар и „освободени” през 1898 г. от американо-испанската война, изместила войната за независимост, те продължават да смятат своето освобождение за несъстояло се, а битката си за него – за незавършена. Ето защо приемат като логично нейно продължение бунта на „Поколението на Стогодишнината” през 1953 г., дебаркирането на отряда въстаници начело с Фидел Кастро от яхтата „Гранма” през 1956 г., партизанската война в Сиера Маестра и победата на революцията на 1 януари 1959 г.

Идеите на Марти и примерът на Гомес и Масео вдъхновяват Фидел и съратниците му, сред които е и другият герой, чийто рожден ден Куба чества днес – роденият в Аржентина Ернесто Гевара де Ла Серна, влязъл в историята с краткото Че. Неговият живот и дело са по-широко известни по света, отколкото съдбата на Масео, затова сега няма да влизаме в много подробности, припомняйки го. Но все пак ще направим бегъл обзор, започвайки с един важен паралел с Масео. Във формирането на характера и възгледите както на „Бронзовия титан”, така и на „Героичния партизанин”, голяма роля изиграват майките. Също както Мариана Грахалес вдъхва на децата си силен устрем към свобода, така и Селия де ла Серна развива остро чувство за социална справедливост и за защита на онеправданите у своя първороден син Ернесто, който от малък страда от астма и е принуден да се обучава у дома.

Именно за да помага на нуждаещите се, той избира да следва медицина, а в една от студентските си ваканции през 1952 г. тръгва заедно с приятеля си – биохимика Алберто Гранадо, да обикаля лепрозориумите (колонии за прокажени) на Латинска Америка с мотоциклет с идеята един ден да работи за спасяването на тези отхвърлени от обществата болни. Но пътуването го сблъсква очи в очи с по-страшна проказа – социалната. И го кара да насочи ума и духа си към идеите за социално освобождение на народите от бедност и потисничество, към „второто освобождение”, какъвто е популярният в онези години израз сред латиноамериканците. Защото недовършеното освобождение на Куба, за което споменахме, е всеобща съдба на всички страни от континента, попаднал под неоколниалния гнет на САЩ.

След като се дипломира като лекар в Буенос Айрес, през 1953 г. Ернесто тръгва на втората и латиноамериканска обиколка с първоначална цел да отиде във венесуелската столица Каракас и да работи с установилия се там Алберто Гранадо. Но обществената чувствителност вече доминира у него над лекарската. Така се задържа в Боливия, където е увлечен от започнали там още през 1952 г. преобразования на правителство, оглавявано от партия с името Националистическо революционно движение. Но не е доволен, че промените не засягат фундамента на порочната система.

После преминава през Перу и Еквадор, избирайки след това да отиде не във Венесуела, а в Гватемала, където управлява демократичното правителство на президента Хакобо Арбенс. То също се опитва да реализира сериозни социални реформи и замисля – какво предизвикателство! – национализацията на всесилната американска компания „Юнайтед фрут”. Подкрепяни от САЩ военни извършват преврат срещу Арбенс, а американците се намесват и пряко с бомбардировки. Гватемала е решаващият обрат за младия Гевара – там той окончателно решава, че иска да е не доктор, а революционер. За това помага и перуанската емигрантка, убедената троцкистка Илда Гадеа, която той среща тъкмо в Гватемала и която става негова първа съпруга. След гватемалския разгром двамата заминават за Мексико, където през 1956 г. се ражда дъщеря им Илдита.

Там Гевара се сближава с кубинските емигранти начело с Фидел Кастро, които вече се наричат Движение „26 юли”. Това са оцелелите младежи от щурма на „Монкада” на 26 юли 1953 г., излежали присъдите си в Куба и после експулсирани от управляващия в родината им диктатор Фулхенсио Батиста. Фидел замисля завръщане и революция. И кани младия аржентинец, с когото веднага се сприятеляват, да се присъедини към отряда им като доктор. Той незабавно приема. А кубинските му другари му измислят прякора Че – паразитна думичка, която аржентинците често използват в речта си, нещо като „мой човек”.

Както Масео и Марти, 82-мата революционери, претоварили малката яхта „Гранма”, дебаркират след буреносно плаване на кубинския бряг на 2 декември 1956 г. И също като Масео навремето, са посрещнати от убийствен вражески огън – армията на Батиста вече ги чака, защото диктаторът е получил информация за пристигането им. Известен е епизодът, когато под онзи пръв жесток обстрел в местността Алегрия де Пио, Че е изправен пред дилемата дали да вземе със себе си чантата с лекарски принадлежности или пушката. Той избира пушката и е сред малцината оцелели от „Гранма”.

Въпреки това тежко начало Фидел, също като Масео някога, съумява да събере нови доброволци и да сформира въстаническа войска в планината Сиера Маестра край Сантяго де Куба.

Партизанската война продължава едва около две години, но печели силна подкрепа сред народа, измъчен от сатрапската и корумпирана диктатура на Батиста, която избива безмилостно противниците си и се е прегърнала с американската мафия.

Решаващата битка, отворила пътя към Хавана, е през декември 1958-ма и се води за стратегическия град Санта Клара. Предвожда я Че Гевара. С помощта на местни селяни, докарали комбайни и трактори, е преградена жп линията, по която Батиста праща брониран влак с подсилени бойни части в помощ на гарнизона в Санта Клара. Влакът е неутрализиран, градът е превзет от партизаните, пътят към Хавана е отворен. И в новогодишната нощ срещу 1 януари 1959 г. Батиста бяга от страната. Кубинската революция, продължила идеалите на Марти и Масео, най-после побеждава.

Известно е, че след революцията Че се включва в държавното управление. В различни периоди е министър на икономиката и планирането и директор на Националната банка. Има и многобройни изяви на международни форуми, включително от трибуната на ООН, на които обяснява и отстоява целите на Кубинската революция. Той се чувства здраво свързан с Острова на свободата, както започват да наричат Куба – пуснал е и лични корени там. След развода си с Илда Гадеа сключва брак с кубинката Алейда Марч, негова съратничка от битката за Санта Клара. Тя става майка на още четири негови деца – Алейда, Камило, Селия и Ернесто.

Но също като Масео, Че отдавна носи в себе си и стремежа да се посвети на борбата на други, още неосвободили се „сестри” на Куба по света. Има и стара договорка между него и Фидел, сключена още в Мексико – че когато революцията победи в Куба, Че ще поеме да освобождава други народи.

Така той „изчезва” от публични прояви през 1965 г. И след многото въпроси, породени от това, Фидел прочита прощално писмо на Че, от което става ясно, че той наистина е решил да се откаже от всички свои кубински постове и отново да поеме по революционните пътеки нейде по света.

Чак години по-късно ще се разбере, че първата му такава мисия е в Конго. А след това се заема с подготовката на своята боливийска епопея, станала и негова Голгота. Мечтата му е от „партизанско огнище” в разположената като „сърце” в центъра на Южна Америка Боливия да тръгне континентална революция, която да освободи и родната му Аржентина. Но историята решава друго…

Много са обективните и субективните причини, довели до провала на боливийската мисия на Че. Тя завършва трагично с разгрома на предвожданите от него партизани. След неравна битка в долината Юро на 8 октомври 1967 г. боливийската армия пленява ранения Че и неколцина негови другари. Легендарният революционер е екзекутиран на 9 октомври в училището в селцето Игера. Тялото му е откарано с хеликоптер до приютилия военна база близък град Вайегранде и е изложено там на показ. За удостоверяване на неговата самоличност ръцете му са отрязани и съхранени в стъкленица със спирт.

Тялото на Че и на другите убити заедно с него партизани са погребани на тайно място, за да не станат гробовете им място за поклонение. Но така палачите постигат обратният ефект. Години наред из Андите броди легендата, че Че Гевара е още жив и ще се върне, за да донесе свобода на всички… Той се превръща в символ и вдъхновение за младежите по цял свят, особено през бунтовната 1968-ма, а ликът му и до днес е универсален символ на бунта и революцията.

Чак 30 години след гибелта му – през 1997 г., екип от кубински и аржентински изследователи, ще открият неговите и на другарите му останки, погребани под пистата на военното летище във Вайегранде. Те са есхумирани и са погребани с почести в специален мемориал в кубинския град Санта Клара.

Днес, на 14 юни, Куба се прекланя пред своите двама „титани на солидарността и интернационализма”, както бяха наречени Масео и Че в посветена им публикация на сайта на кубинското президентство. И е много красноречив символ, че точно в същите тези дни Куба посреща от достойно изпълнените им мисии по света своите лекарски бригади, самоотвержено помагали на различни страни и народи да се преборят с коронавируса.

Важно е да се напомни, че битката с Covid-19 е само едно извънредно предизвикателство за кубинските медици, които иначе постоянно работят от 1963 г. насам из десетки различни държави, носейки хуманните послания на своята несвършваща Кубинска революция и нейното безплатно и достъпно за всички здравеопазване. Неслучайно върви и кампания за номинирането на кубинските медицински бригади с интернационални мисии за Нобелова награда за мир. Кубинците с бели престилки днес са образът на приемствеността, зареден и със заветите на Масео и Че.

Както казва Че в свое слово на гроба на Масео на 7 декември 1962 г., при отбелязването на 66-годишнината от гибелта на „Бронзовия титан”, „докато в света има дори само една болка, която трябва да бъде премахната, докато има дори само една несправедливост, която трябва да бъде поправена, дотогава Кубинската революция не може да спре, тя трябва да продължава”…