„Българската кубинка” Тересита Капоте отлетя завинаги

На 2 юни отлетя от нас завинаги невероятната Тересита Капоте Камачо – посланик на Куба в България от 2010 до 2015 г., „българската кубинка”, както тя самата често се наричаше, изключително обичана у нас от толкова много хора, сляла и личната си съдба с нашата страна…

Имах щастието да я познавам отблизо и над 25 години да ни свързва дълбоко и топло приятелство. Загубата е огромна…

Само преди седмица ѝ се обадих по телефона в Хавана, за да я окуража за предстоящата ѝ онкологична операция. Но ето, че не я дочака… Последното, което чух от нея, е да ми пее на български в слушалката, през хилядите километри, „Песен моя, обич моя…” Любимата ѝ песен на Йорданка Христова, която те двете, много близки приятелки от десетилетия, така обичаха да пеят заедно… И на 2 юни точно Данчето ми съобщи тъжната новина…

Колко символично е, че Тере, както наричахме Тересита всички близки, си тръгна именно на тази дата, в Деня на Христо Ботев, чиито стихове и идеи тя толкова обичаше и когото винаги поставяше редом до кубинския му събрат – поета и революционера Хосе Марти, загинал също като нашия герой за свободата на родината си…

Личната история на самата Тере е неделима част и от историята на българо-кубинското приятелство. През 2020 г. се навършват 60 години от установяването на дипломатически отношения между двете ни страни. Почти толкова дълга е и връзката на Тере с България, започнала, когато 18-годишната кубинка за първи път стъпва на земята на Ботев през студения декември на 1961-ва…

Безбройните ѝ приятели у нас са покрусени от загубата ѝ… Дълбоки съболезнования на семейството ѝ и на кубинското посолство изразяват и и Асоциацията за приятелство „България-Куба“. и Съюзът на българските журналисти, и Сдружението на испаноговорещите журналисти в България.

Тересита е родена през 1943 г. в „Пепеляшката на Куба” – бедната и изостанала в онези времена провинция Пинар дел Рио, където тогава върлува туберкулозата, а хората не виждат ни лекари, ни лекарства. Тере е едва 7-годишна, когато майка ѝ – хубавата мулатка Пилар Камачо, умира именно от туберкулоза на 33-годишна възраст. Баща ѝ – високият и строен Кресенсио Капоте, чиято външност е изкопирала Тересита, се жени втори път. Доведената от него жена обаче се оказва въплъщение на всички лоши мащехи от приказките. Заради тормоза ѝ момичето се пренася да живее при леля си и чичо си.

Но ето, че идва революцията, победила на 1 януари 1959 г. „За мен революцията бе и лично освобождение!” – обича да повтаря Тере години по-късно. Тя е сред хилядите млади доброволци, които заминават из планинските села на Куба и за една година успяват да ликвидират 30-процентната неграмотност в страната. Насред кампанията баща ѝ идва да ѝ съобщи, че е одобрена за обучение в една от тогавашните социалистически страни. И той се радва за нея, насърчава я да открие един различен свят.

Така, в състава на една от първите групи кубински младежи, изпратени да учат у нас, Тере каца в България през люто мразовития декември на 1961-ва. Заедно с още петима души я разпределят в техникума по черна металургия към металургичния завод „Ленин” в Перник. След 6-месечен курс по български идва и директното 2-годишно обучение в заводска среда. Специалността на Тересита е „Силикатни анализи”.

Десетилетия по-късно, вече като посланичка, ми е разказвала: „Бяхме заобиколени от грижи, внимание, любов и голям интерес към Куба. Мен например все ме питаха защо съм бяла, не сме ли всички у нас мулати и чернокожи. Много съм благодарна за топлотата, с която българският народ ни обгърна, за всичко, на което ни научи! На мен точно тук, в България, ми се вдигна и самочувствието като жена. Тогава бях много слаба. С моя висок ръст изглеждах направо като върлина. В Куба обичат по-закръгленичките и там никой не ме заглеждаше. А тук най-красивият доктор на света ме погледна и се влюби в мен…”

Докторът е акушер-гинекологът Георги Петров, първият съпруг на Тересита. Когато се женят, тя няма 20 г. Той е с 12 г. по-голям.

Междувременно Куба вече е стегната в обръча на американската блокада. Неоценима е помощта на соцстраните и на многобройните техни специалисти, които заминават на работа на острова, за да дадат тласък на развитието му.

През 1963 г. Тересита и българският ѝ съпруг пристигат в Куба. Д-р Петров бързо научава испански, става търсен специалист, пред АГ кабинета му винаги има опашки. През 1964 г. се ражда синът им Асен, когото всички наричат Ачо. Тересита започва работа като преводачка в българското посолство в Хавана. През 1966 г., когато второто им дете – дъщеричката Росио или Роси, е едва на 22 дни, Тересита и д-р Петров се връщат в България. Тересита става секретарка и преводачка в кубинското посолство. Четири години по-късно бракът с доктора се разпада и тя се прибира в Хавана с Роси, а Ачо остава у нас, с баща си. Тази раздяла със сина се превръща в постоянна болка за Тере: „Половинката от сърцето ми остана в България! Бях едновременно и на двата бряга на океана. Лесно се казва, но никак не е лесно да се изживее…”

Тересита се утвърждава като един от най-добрите преводачи от и на български на Острова на свободата. И я канят да превежда на Тодор Живков и Фидел Кастро при посещението на българския лидер в Куба през 1970 г. В последната вечер на визитата, по време на програмата в бар „Тропикана”, моли Фидел да я вземе, когато тръгне с ответна визита към България. Разказва му за Ачо, когото жадува да види… Кубинският водач ѝ обещава: „Няма да забравя!” И наистина, когато през 1972-а поема към София, Тересита е включена в делегацията като преводач. И майчиното ѝ сърце отново получава своята порция щастие.

Спомените от самата визита са кой от кой по-колоритни. Как дори поройният дъжд в Пловдив не успял да прогони човешкото множество, струпало се по маршрута на кортежа, за да зърне Фидел. Как високият кубински гост редовно бягал от охраната си, за да поиграе на воля пинг-понг или баскетбол с непознати българи. Как за поредното си бягство – изкачване чак до Черни връх, Кастро взел за компания и самата Тересита, и още няколко сътрудници, а срещнатите по пътя хора зяпвали от почуда и се хвърляли да черпят легендарния команданте с чай, сирене, кисело мляко. Как той въодушевено аплодирал заедно с цялата делегация песните на Йорданка Христова, изпълнени на официалната вечеря… Оттогава е и приятелството на Тере и Данчето.

Тересита завършва Института за външнополитически отношения в Куба и става професионален дипломат. През 1986 г. отново идва на работа в кубинското посолство в София – отначало като втори, а после и първи секретар. Става свидетел на промените у нас през 1989 г. Същата година се ражда и първият ѝ внук – Георги, синът на Ачо. Самият Ачо вече е дипломиран икономист – започнал да следва в Куба, а завършил в България. Роси пък започва да учи в България биология и фармация, а завършва в Куба. Днешната ѝ професия обаче е съвсем друга – Роси работи в туристическата агенция AMISTUR към кубинския Институт за дружба между народите.

През 1989 г. Тересита се запознава и с втория си съпруг, останал с нея до края – кубинеца Берман Алеман, който по онова време е на специализация в България по електроника. Двамата се допълват и балансират като характери. Тя – емоционална и експлозивна. Той – спокоен, уравновесен, предано грижовен към нея.

Тересита спечелва като втора майка и сърцата на дъщерите на Берман от първия му брак – Мерседес и Таня. Днес и двете – също вече със свои семейства и деца, я оплакват с огромна обич, като своята „мами Тере“…

Тересита и Берман изкарват заедно изключително тежкия „специален период” в Куба от началото на 90-е, когато островът е изоставен от разпадналия се соцлагер. „Ние, кубинците, се оказахме в положението на човек, качил се на стълба да си боядисва тавана, комуто рязко са дръпнали стълбата,” обясняваше Тересита.

Заради липсата на бензин жителите на Хавана тогава масово преминават на велосипеди. Берман всеки ден трябва да върти педалите по 35 км до местоработата си и обратно. А Тересита, както и всички кубинки, по неволя се превръща в изобретателка на невъобразими „гозби”. Например: „Правехме нещо като пържоли от корите на грейпрфути. Начукваш кората, натриваш я с чесън, малко черен пипер и сол, после запичаш… Даже беше вкусно.”

Постепенно страната се съвзема, ориентирайки се към нови търговски партньорства с ЕС, Канада, Латинска Америка, Китай и към отваряне на икономиката за чужди инвестиции. Раждат се смесени предприятия, идва и големият бум в туризма. Кубинският социализъм не само оцелява, но и продължава да се развива, опазвайки големите си завоевания – безплатните и достъпни за всички здравеопазване и образование.

Американската блокада обаче остава голяма пречка за живота в Куба и до днес. Особено се влошава положението, след като Доналд Тръмп влиза в Белия дом. Той не само ликвидира всички известни смекчавания, постигнати при предшественика му Барак Обама, но и прави санкционните мерки още по-сурови. Тръмп дори активира замразен досега член на един от наказателните антикубински закони, който удря по трети страни, търгуващи и сътрудничещи си с Куба.

Тересита винаги възмутено реагираше срещу американската блокада: „Това е открита дискриминация, тормоз, пряко застрашаване на живота и здравето на кубинците! У нас не може да се внасят никакви продукти, съдържащи над 10% американски компоненти – дори да става дума за животоспасяващи медикаменти и апаратура. Чудовищно! Така живеем от десетилетия – 7 от всеки 10 кубинци са родени в условията на блокада…”

Вторият дипломатически мандат на Тересита в България е между 1994 и 2001 г. –  като временно управлявяща посолството на Куба в София. Когато ѝ съобщават за назначението, тя е толкова щастлива, че не мигва цяла нощ и написва стихотворението си „Послание към България” (публикуваме го по-долу). Разбира се, най-много се радва, че ще може пак да е край Ачо. Провървява ѝ да е с него, когато през 1999 г. се ражда вторият му син и неин втори внук Борис. Две години по-късно и Роси я дарява с още едно внуче – Хавиер Алехандро.

Тересита изкарва 7 г. активна дипломатическа работа в София в един не особено лесен период на официалните ни отношения, но успява да организира обмен на редица делови визити, да поддържа и разширява кръга на приятелите на Куба у нас. Би могла още тогава да е посланик, но по онова време дипломатическият ранг в нашата мисия в Хавана е свален с една степен и реципрочно същото прави и кубинската страна. По-късно рангът отново е вдигнат, но Тересита вече е посланик на страната си в Казахсатн.

През лятото на 2006-а участва в среща в Хавана на държавното ръководство с кубинските посланици по света. Фидел се спира при нея и започва с удоволствие да ѝ припомня епизоди от някогашното им изкачване на Черни връх. Той е в отлично настроение и нищо не подсказва, че броени дни по-късно ще го сполети тежкото заболяване, заради което ще се оттегли от активна политическа дейност. „Фидел е изключителна личност. Признават го дори неприятелите му. Невероятно прозорлив е, предвижда развитието на процесите сякаш с крачка напред. Личи и в коментарите, които пише за световните събития. Предрече всичко, което стана в Либия. Хората у нас го обичат, защото властта не го промени. Остана си способен да ни окрилява, но и земен, скромен, достъпен ” – така говореше Тересита в края на 2011-та, докато я интервюирах за списание „Тема” (в което работех тогава и което спря поради липса на финансиране през 2015 г.).

Когато през есента на 2010-а Тере е назначена за извънреден и пълномощен посланик на страната си в България, Куба вече е ръководена от Раул Кастро и преживява динамичен период на дълбоки преобразования, целящи да обновят кубинския модел социализъм, да го изчистят от бюрокрацията, корупцията, непроизводителността. Точно за тези недъзи алармира и Фидел още през 2005 г., когато в една реч в Хаванския университет предупреждава, че ако не се предприемат промени, социализмът може сам да се разруши отвътре по-успешно, отколкото биха го сторили враговете му. Нещо, което вече сме виждали у нас. Но на Острова на свободата се стараят да не го допуснат. Това е и особената черта на кубинския социализъм – да се адаптира постоянно към реалните условия, да е процес на развитие, а не закована догма, повтаряше ми често Тересита. Така наречената „актуализация” на обществено-икономическия модел на острова активно напредва от 2011-та насам, давайки възможност и за включване на частната инициатива в стопанските дейности, разширявайки международните партньорства и чуждите инвестиции, адаптирайки и законодателството.

Като посланик на Куба у нас в този период Тере беше наистина незаменима. Отличното познаване на страната ни, владеенето на българския, нейната собствена огнена, заразяваща емоционалност ѝ даваха възможност да стига лесно и бързо до умовете и сърцата и на политиците, и на всички българи, сред които винаги е доминирала искрената симпатия към нейния революционен остров.

Това бе сложно време и заради необходимостта от засилване на международната кампания с искания за освобождаване на „Петимата антитерористи”. Така в Куба наричат петимата кубинските агенти, внедрени сред най-агресивната част на кубинската емиграция в Маями, за да информират за нейни терористични планове срещу Острова на свободата. Те са заловени през 1998 г. и осъдени на дълги срокове в американски затвори, а някои и доживот, въпреки че по никакъв начин не са застрашавали националната сигурност на САЩ.

Тересита сърцато действаше за тяхното освобождаване от България чрез безброй съвместни прояви с Асоциацията за приятелство „България-Куба”. Но правеше и още нещо, което не ѝ влизаше в задълженията на посланик, а беше неин личен порив. Тя поддържаше по имейла топла лична кореспонденция с един от „Петимата” – излежаващия в САЩ две доживотни присъди Тони Гереро. Даваше му кураж, двамата си разменяха стихове, тя го имаше за още един свой син. Малцина от най-близките ѝ знаеха за това, не ѝ беше целта да си „пише актив” – просто вземаше наистина много лично всичко, преживяно от тези хора.

Естествено, радостта ѝ беше огромна, когато през декември 2014-та именно освобождаването на „Петимата” (впрочем, двама от тях вече бяха излежали присъдите си, така че реално освободени бяха само останалите трима, сред които и Тони),  даде старт на размразяването в кубино-американските отношения по време на управлението в САЩ на Барак Обама.

Тересита вече се беше прибрала в Куба след края на посланическия си мандат у нас, когато през март 2016-та Обама направи историческото си посещение в Хавана и отвори врата за активизиране на двустранното сътрудничество, макар и да не отмени блокадата. Два месеца по-късно аз гостувах в хаванския дом на Тере, докато отразявах ежегодния Международен панаир на туризма в кубинската столица. Говорихме си много с нея за промените, тя се надяваше, че всичко ще върви към добро и че постепенно ще се стигне и до падане на блокадата.

Там, в скромната ѝ квартира на 11-ия етаж в блока на служителите на кубинското външно министерство до крайбрежния булевард „Малекон”, където Тере до последно живя със съпруга си Берман, с дъщеря си Росио, с мъжа ѝ, с внука си Хави, тя тогава покани и Тони Гереро, за да мога да го интервюирам. Беше вълнуваща вечер за всички ни, а Тони наистина беше като още един неин син…

Уви, две години по-късно родният ѝ син Ачо, който пътуваше от време на време до Куба, но живееше за постоянно в България, си отиде внезапно… Този жесток удар беше съкрушаващ за Тересита и вероятно стана причина за отключване на злокачественото ѝ заболяване…

Разбира се, преди това тя преживя като лична загуба и кончината на Фидел Кастро през ноември 2016 г., към когото до последно изпитваше огромно уважение и обич.

Виждахме се с Тере при пътуванията ми до Куба и през 2018-а, и през 2019-та. Вече беше пенсионирана, но продължаваше да говори с вълнение и обич за своята Куба, страдаше и се възмущаваше от затягането на блокадата, което предприе Тръмп, радваше се от избора на новия кубински президент Мигел Диас-Канел, с когото също се познаваше лично още от времето, когато той е бил министър на висшето образование и чрез нея като посланик у нас е развивал контактите с българските университети.

С неизменен трепет и нежност Тере ме разпитваше и за любимата си България, за приятелите си тук.

Няма да забравя как винаги, включително докато работеше у нас, се сърдеше, когато някой нашенец започваше да мърмори как всичко в страната ни е лошо и няма да се оправи никога. Тере казваше в такива случаи: „Не разрешавам на никого в мое присъствие да говори лошо за България! Ако сте недоволни от нещо, действайте, оправете го. Но нищо лошо не искам да чувам! Прекрасната България с цялата ѝ култура, история и добри хора заслужава само обич!”

Такава ще я запомним – неизменно вдъхновена и вдъхновяваща, завинаги прегърнала, вкоренила в сърцето си и Куба, и България…

В нейна памет – ето две нейни стихотворения, посветени на страната ни.

ПОСЛАНИЕ КЪМ БЪЛГАРИЯ

Ще ми повярваш ли, ако призная,
че те съзирам в моите въздишки,
на спомена в ъглите най-потайни,
как стопляш, галиш ме и бдиш ти…

Че промени завинаги съдбата
на млада чайка, в полет наранена,
плени я с красотата на цветята
и сви гнездо тя, с обич упоена.

Че нито вятър, нито люта зима
не охладиха в нея топлината,
с която твойте хора я дариха
и потопиха сред гори и аромати.

Че даже там, в далечните Кариби,
под слънцето на пролетта безкрайна
тя в мислите си кацаше щастлива
по върховете снежни на Балкана.

Че твоята история препълна е
с беди, тревоги, но и с добродетели,
с достойнство, подобно мълния,
пронизващо тъмата на столетия.

Че не една сълза по теб изплака,
защото в теб е влюбена, омаяна,
та всяка твоя болка, радост сладка
отеква в нея и от разстояние.

Че надали ще срещнеш друга чайка,
която уж е чужда, но обича те
тъй, както дъщеря обича майка.
И в онзи ден, когато към Карибите,

към тропиците родни и уханни,
тя литна над моря и океани,
сърцето ѝ, на две разполовено,
при теб остана да пулсира
с едната си небесна половина.

Тересита Капоте, Хавана, 1994 г.

НА НЕЗАБРАВИМАТА МИ БЪЛГАРИЯ

Не знаеш колко ми липсваш,
Българийо скъпа, любима!…
И хората ти, и цветята,
и обичта ти светла и свята,
открила ми стойността да ни има.
Никога не ще те забравя –
ти оставаш моя, моя, моя!
И сме вечно заедно в строя!
Дори отдалеч любовта ми обилна
безспир те прегръща и милва.

Прекрасна е моята Хавана –
обичлива, цветна, уханна.
Но все ми е някак празно
и жадно за други ласки –
за Перник, незабравимия,
за София с нежните ѝ краски,
за хората с души раними,
към Куба така всеотдайни,
живота си готови за нея да дадат,
от врагове и несгоди да я защитят.

Няма, Българийо, да свикна
отдалеч да те гледам само.
В мен си завинаги – китна
и топла, душа и сърце голямо.
Зависеше ли от мен – щастлива
непрестанно щях да те искам!
Живота си бих дала за теб,
за Куба, за народите ни смели,
битки и герои в историята слели.
Пред Ботев прекланяш се ти,
а моят остров слави
кубинския му брат по съдба и идеали
– Хосе Марти!!!!!

Тересита Капоте, 02.08.2016 г.