Възможността за дистанциране е привилегия

Чарлз М. Блоу, „Ню Йорк Таймс“

Хората обичат да казват, че коронавирусът не подбира според раса, класа или държава, че болестта Covid-19 няма разум и ще зарази всеки, когото може. На теория това е вярно. Но на практика в реалния свят този вирус се държи като другите, промъкващ се като търсеща топлина ракета, към най-уязвимите в обществото. И това се случва не защото ги предпочита, а защото са по-изложени на риск, по-крехки и по-болни.

В различните страни най-уязвимите части от обществото изглеждат различно, но в САЩ тази уязвимост е силно свързана с расата и бедността. Ранните данни по градове и щати вече показват, че чернокожите са непропорционално засегнати от вируса по опустошителен начин.

Както ProPublica съобщава, в окръг Милуоки, Уисконсин, към петък сутринта 81% от смъртните случаи са на чернокожи, които същевременно съставляват само 26% от населението на окръга.

Що се отнася до Чикаго, WBEZ съобщи в неделя, че „70% от починалите от COVID-19 са чернокожи“, а относно окръг Кук посочи, че „докато чернокожите жители съставляват само 23% от населението в окръга, те представляват 58 процента от смъртните случаи от COVID-19“.

„Детройт Нюз“ съобщи миналата седмица, че „най-малко 40 процента от убитите от новия коронавирус в Мичиган са чернокожи, процент, който значително надвишава дела на афро-американците в района на Детройт и държавата.“

Ако този модел се окаже валиден и за други щати и градове, този вирус може да има катастрофално въздействие върху чернокожите хора в тази страна.

И все пак, ние все още не виждаме изобилие от новинарски емисии или национални правителствени реакции, които се фокусират върху тези расови различия. Много щати дори не са публикували данни за расата и случаите на смърт. Федералното правителство също не е.

Отчасти поради тази причина сме подложени на измамна и смъртоносна дезинформация. Възприятието, че това е болест на пътешествениците, или на завръщащите се студенти, или „китайски вирус“, както президентът Тръмп обича да казва, трябва да бъде изоставено. Идеята, че възможността този вирус да се окаже убиец е еднаква при всички, трябва сама по себе си да бъде убита.

Трябва да се откажем от настойчивото послание, че най-добрата защита, която имаме срещу болестта, е нещо, което всеки от нас може да контролира: „Всички можем просто да си останем вкъщи и да поддържаме социална дистанция“.

Както докладът на Института за икономическа политика от миналия месец посочи, „по-малко от един на петима чернокожи работници и приблизително един на всеки шест латиноамерикански работници могат да работят от дома си“. В доклада се твърди още, че „само 9,2% от работниците в най-ниската четвъртина от населението по отношение на заплатите могат да работят от дома, в сравнение с 61,5% от работниците в най-високата подоходна четвъртина“.

Ако докосвате хора, за да си изкарвате прехраната, ако се грижите за възрастни хора или за деца, ако подстригвате косите им, ако почиствате пространствата им или готвите храната им, ако шофирате колите им или строите къщите им, не можете да направите това от дома си.

Да останеш у дома е привилегия. Възможността за т.нар. социално дистанциране е привилегия. Хората, които не могат да си позволят тази привилегия, са изправени пред ужасен избор: Останете вкъщи и рискувайте да гладувате или отидете на работа и рискувайте да се заразите.

И това не се случва само в САЩ, а с бедните хора по целия свят, от Ню Делхи до Мексико Сити. Ако отиват на работа, те често трябва да използват пълен с хора транспорт, тъй като работниците с ниска заплата не могат непременно да си позволят да притежават свой автомобил или да се обадят на такси.

Такъв е животът на работещите бедни или на тези, които са малко над бедността, но все още се борят. Цялата ни дискусия около този вирус е маркирана от икономическа елитарност. В коментари в социалните медии относно снимки на натъпкани автобуси хора и тълпи от доставчици извън ресторантите, много хора атакуват онези от снимките, че не са се прибрали у дома. Но много от тези, които правят това, го правят от удобните си домове с достатъчно пари и храна.

Хората не могат да покажат съпричастност с онова, което означава наистина да си беден в тази страна, да живееш в твърде малко пространство с твърде много хора, да нямаш достатъчно пари, за да си купуваш храна за дълго време или място, на което да я съхраняваш, ако го направиш. Хората не знаят какво е да живееш в хранителна пустиня, където пресни плодове и зеленчуци са недостъпни, за сметка на евтина нездравословната храна с недостиг на хранителни вещества.

Хората бързат да критикуват онези, които се тълпят в местни ресторанти за бързо хранене, за да грабнат нещо за ядене. Не всеки може да си позволи да поръча храна през популярните платформи за доставка до дома.

Освен това, в една държава, в която твърде много чернокожи хора са принудени да чувстват, че животът им е постоянно застрашен, появата на още един страх произвежда по-малко паника. Способността да се паникьосаш се превръща в привилегия, съществуваща сред онези, които рядко се налага да го правят.

От все сърце насърчавам всички, които могат, да останат вкъщи, но също така съм достатъчно съм наясно, че не всеки може да го направи и че това не е просто патологично пренебрегване на общото благо.

Ако сте се подслонили във висока кула или поне в удобна вила или добре обзаведен апартамент и най-голямата ви грижа е скуката и останалата излишна храна, моля, спрете да назидавате онези, които се мъчат да оцеляват.