Има едно кардинално правило в британската политика, формулирано от големия британски историк Алън Тейлър: радикалите и визионерите са осъдени да бъдат остракирани и презирани, докато са живи. Те никога не успяват да се доберат до властта, освен ако не се продадат. Те винаги биват спирани от естаблишмента.
Но има нещо, което компенсира тази закономерност – техните идеи в крайна сметка побеждават. Не дълго след като са напуснали политическата сцена, това, което е звучало еретично, се превръща в новата ортодоксия. Казано другояче, те губят настоящето, но печелят бъдещето.
Анализът на Тейлър – изложен в превъзходната му книга The Trouble Makers, която днес е също толкова актуална, колкото и при написването ѝ преди шест десетилетия – приляга точно на Джереми Корбин, лейбъристкия лидер, който се оттегля тази седмица.
Оспорване на колективната мъдрост
Никой мейнстрийм политик в съвремието не е бил толкова подиграван, изопачаван и безмилостно атакуван, колкото Корбин. Но не мога да си спомня и нито един, чиято правота да е била доказвана толкова бързо – и толкова често.
Оспорвайки колективната мъдрост на върхушката, Корбин поведе кампания срещу инвазията в Ирак. Седемнадесет кървави години по-късно, САЩ все още се опитва да намери начин да се отърве. Фактически всички признават, че Корбин е бил прав.
Корбин предупреждаваше и против инвазията в Афганистан. Близо две десетилетия по-късно, САЩ сключи сделка с талибаните и се изнизва от там с опашка, свита между краката.
Корбин бе един от едва дузината британски депутати, гласували срещу либийското фиаско на бившия премиер Дейвид Камерън и бившия френски президент Никола Саркози. Каква катастрофа само се оказа това. Корбин отново се оказа прав.
Реабилитирането на Корбин обаче е най-впечатляващо на вътрешнополитическия фронт. През цялата си половинвековна политическа кариера, Корбин се е борел с това, което днес наричаме неолиберализъм. Той последователно се е противопоставял на свиването на държавата, на премахването на защитите за работниците и приватизацията на обществените услуги.
Приложна корбиномика
През последните години това означаваше, че Корбин настояваше за прекратяване на остеритета, преобръщане на процеса на приватизация и отделяне на милиарди за допълнителни публични разходи. В резултат на това, той бе отхвърлян от политическите си опоненти (както в Консервативната, така и в собствената му Лейбъристка партия) като побъркан марксист, решен да донесе разруха за британската икономика и да заличи самата страна.
Макар аз лично да съм критикувал остро много от икономическите идеи на Корбин, също така съм изтъквал, че в крайна сметка той не иска нищо по-драстично от възстановяване на социалдеморатическото устройство, което преобладаваше във Великобритания между края на Втората световна война и възхода на Маргарет Тачър през 80-те.
Разбира се има изключителна ирония в това, че докато Корбин се оттегля от поста, правителството на Борис Джонсън работи здраво за прилагане на вътрешни политики, които са дори по-радикални от визията, защитавана от Корбин по време на последните два парламентарни избора.
„Корбиномика“ бе термин, използван от консервативната преса. Безпрецедентни нива на държавни разходи. Спасяване на фалиращи бизнеси. Експоненциално увеличение на държавните заеми. Ренационализация. Всичко това сега бива прилагано на практика от същия министър-председател, който многократно е предупреждавал, че под управление на Корбин Великобритания би претърпяла „икономическа катастрофа„.
Извадени ножове
Мерките на финансовия министър Риши Сунак биват възхвалявани до небесата от същите десни медии, които предвещаваха икономическо опустошение, ако Корбин някога стане министър-председател. И това важеше дори за допълнителните разходи, предвидени в бюджета преди избухването на кризата с коронавируса. След това стана още по-очевидно. Макар че още е твърде рано да се каже, епидемията изглежда посява радикална промяна в отношението към болногледачи, работници в публичния сектор, медицински сестри, лекари, и трябва да се отбележи – мигранти. Хората започват да осъзнават, че те всъщност са едни от героите на британското общество.
Докато Корбин се подготвя да се оттегли като лидер на лейбъристите, опонентите му замахват с ножа още един, последен път.
Във вестник Times коментаторът Мат Чорли обобщава лидерството му като „повърхностно добронамерено, но поразително безсмислено“. В Spectator Стивън Дейзли осъжда още по-директно „токсичното наследство“ на Корбин: „Вземи си месианския комплекс и своя жалък малък култ и се пръждосвай“.
Както консервативните, така и лейбъристките грандове не пропускат последния шанс да подкопаят оттеглящия се лейбъристки лидер. Лорд Манделсън, архитектът на „новия лейбъризъм“, очаквано етикетира политиките на Корбин като „нетолерантност и фракционерство“. Това е доста нахално от страна на Манделсън, който вероятно е най-разделящата фигура, която Лейбъристката партия някога е произвела. Прес-секретарят на Тачър, Бърнард Ингъм, нарече Корбин „тоталитарен до шията“ в свой текст в Yorkshire Post, написан с пълно презрение.
Непростим грях
Сега се очаква кормилото на Лейбъристите да поеме нов лидер – Киър Стармър. Той още не се е доказал, но на пръв поглед ми харесва. Мнозина го съветват да изкорени наследството на Корбин – да го изтрие от историята, точно както Тони Блеър направи с предшественика си Джон Смит. Но ако Стармър има разум, ще почита Корбин и ще възхвалява наследството му,
Какъв е проблемът на Корбин? Че отново и отново той извършваше най-непростимия грях в политиката. Той се оказваше прав за големите проблеми. Естаблишмента никога не прощава подобно нещо.
Фактът е, независимо дали ви харесва или не, че тихият и непретенциозен Корбин бе лидер-визионер. Разбира се, че направи грешки. Разбира се, че не бе прав за някои неща. Но историята ще бъде далеч по-любезна към него, отколкото към Джонсън, Блеър или Тереза Май. Корбин може да държи главата си високо вдигната, когато се оттегли като лидер на лейбъристите.
About The Author
