„Всички сме мислили, че ако има война, тя ще е с танкове и ракети, а те ни нападнаха по най-ужасяващ начин и се почувствахме най-беззащитни.” Тъй рече българският министър-председател Бойко Борисов на късна изява пред медиите вечерта на 26 март, опитвайки се да информира за какво е ставало дума на заседавалия дистанционно Европейски съвет.
От останалите му обяснения не пролича да се е ориентирал в какво се съдържа основният конфликт в продължилия 6 часа Съвет, който може да влезе в историята като прелюдия към разпадането на Евросъюза. Но цитираната фраза на премиера в характерния му целенасочено несвързан стил на изразяване показва, че е разбрал поне едно нещо – има война и някакви „те” ни нападат. Кои сме „ние” и кои са „те”, може би му е непосилно да уточни, но по-скоро не му изнася. Типично по андрешковски той подхвърля намек, който да отвлече вниманието към и без това много популярните конспиративни теории. Така е по-лесно – не му се налага да взима страна и да влиза в парливи обяснения за жестокия сблъсък вътре в ЕС, стигнал екстремално нажежени градуси сега, покрай битката с коронавируса. Борисов си спазва старата българска рецепта – да се снишим, да не се бутаме между атовете, когато се ритат. Пък и знае ли наистина в този пощурял свят какво ще стане утре, та в чий шлифер да се вкопчи.
Всъщност на този дистанционен Европейски съвет стана безпощадно ясно, че коронавирусът вече се е настанил удобно в своя Троянски кон в Евросъюза и разполага с всички шансове да го срути отвътре. А войната, която се разгръща с новоподсилено ожесточение, не е срещу заразата, а е между условните Север и Юг в рамките на ЕС.
Тази война не е от днес, не е от вчера. Особено болезнено тя изби по време на така наречената дългова криза в еврозоната през 2008-2009 г., когато южните длъжници бяха обиждани, унижавани и задушавани на най-официално ниво от „дисциплинираната” Германия, наложила им тогава съсипващи рестрикции чрез прословутия Пакт за финансова стабилност и строг лимит за бюджетните дефицити. Това съсипа Гърция, хвърли в ипотечни трагедии и незапомнен скок на безработицата Испания, подкопа икономиката на Италия, не успяла да се възстанови и до днес.
Сега виждаме не просто още от същото. Сега виждаме още по-уродливата мутация на лицемерието и егоизма, защото именно те изпъкват като водещи ценности в наличния ЕС, а не официално прокламираната солидарност. В момент, в който най-пострадали от офанзивата на коронавируса се оказват пак Италия и Испания, Северът на ЕС отново им обръща гръб и отказва солидарна подкрепа в битката със зло, което пълзи към всички ни. Обявената отсрочка от 15 дни уж в търсене на компромис и някакво подобие на общ отговор срещу пандемията е наистина само отсрочка за една предизвестена смърт. Ако не на самия ЕС, то на остатъците от общественото доверие в него. Дори и правителствените ръководители да договорят някакъв замазващ дълбоката пукнатина козметичен консенсус занапред, близките на умножаващите се непрестанно жертви от Covid-19 не само в Южна, а и в цяла Европа никога няма да забравят, че ЕС се оказа неспособен да взима и прилага навременни, ефективни и солидарни решения в условията на продължаващата да набъбва безпрецедентна криза.
Какво беше водещото предложение на „южняците” на сегашния Европейски съвет, срещнало отпора на „северняците”? То бе най-конкретно и най-образно формулирано още на 22 март от испанския премиер Педро Санчес, лансирал идеята за нов „План Маршал”, който да осъществи широки публични инвестиции в медицинската помощ и защита, в научните изследвания за ваксини и лекарства, в социалната сфера и в укрепването на икономиката в отговор на съсипващото настъпление на коронавируса. Санчес предложи и емитирането на така наречени „коронабонове” за неизбежното при тези условия натрупване на европейски дълг, рисковете от което да бъдат разпределени солидарно между всички страни в ЕС.
Около тази идея се обединиха общо 9 държави – освен Испания, също и Италия, Франция, Португалия, Белгия, Ирландия, Люксембург, Словения, Гърция.
Срещу тяхното предложение обаче се опълчиха най-вече Германия, Холандия, Австрия и Финландия.
Това противопоставяне пролича още при заседанието (пак дистанционно) на Еврогрупата – министрите на финансите на ЕС, състояло се на 24 март. И продължи на инфарктния Европейски съвет на 26 март.
Противниците на солидарния подход отхвърлиха самата идея за отделна програма от рода на „План Маршал” и настояха, че вече е направено достатъчно, като временно е премахнат лимитът за бюджетните дефицити, налаган от Пакта за стабилност. Според тяхната теза това развързвало ръцете на националните правителства да покриват със собствени средства възникващите в хода на пандемията техни потребности. „Северняците” предложиха също, ако най-тежко засегнатите от коронавируса държави не се справят сами финансово, да прибягват до Европейския механизъм за стабилност, разполагащ с 410 млрд. долара. Малката уловка в това „щедро” предложение” е, че правителствата, които бръкнат в този фонд, после ще трябва да се разплащат, изпълнявайки условията му за допълнителни социални рестрикции. Нещо, което би било съвсем убийствено на фона на сегашната трагична картина именно в социалната сфера на най-болно ударените от Covid-19 страни.
Ето защо на тази идея най-решително се противопостави Италия, подкрепена и от останалите от „групата на деветте”.
Сюжетът, разиграл се на свикания на 26 март уж с цел да изработи „координирана стратегия срещу коронавируса” Европейския съвет, е описан от испанския в. „Ел Паис” така. След ясно очерталите се на предшествалото заседание на Еврогрупата различия, показващи невъзможност за компромис, председателят на Съвета Шарл Мишел е лансирал един нищонезначещ текст с обтекаеми общи пожелания като проект за комюнике от видеоконферентната среща. И е изразил надежда, че всички са съгласни. „Не!” – отсякъл обаче Педро Санчес, незабавно подкрепен и от италианския премиер Джузепе Конте. Двамата са били категорични, че няма да подкрепят никакво становище, което не фиксира ясен и конкретен мандат как да работят оттук-нататък министрите на икономиката в ЕС.
Несъгласието на двама премиери в Евросъвета означава де факто вето. И „безпрецедентен сблъсък”, както го определя „Ел Паис”. При последвалата дълга и очевидно стигнала до задънена улица дискусия предложението на Шарл Мишел е било за определяне на срок от три седмици, за да се направи нов опит за търсене на консенсус. „Не повече от 10 дни!” – е било категоричното искане на Конте, за когото испанският вестник твърди, че „ударил по масата”, кой знае дали само образно казано…
В крайна сметка е договорен средният срок от 15 дни, в рамките на които трябва да се търси решение дали ЕС въобще е в състояние да намери солидарен и ефикасен общ отговор срещу трагичната ситуация, в която сме потопени всички. Или ще се окаже, че сме предадени на вечната повеля „да се спасява кой както може” от онези, на които много приляга цветистият израз на българския премиер – как „ни нападнаха по най-ужасяващ начин и се почувствахме най-беззащитни”…
About The Author
