Ахлам Шемлали е от Копенхаген, Дания, където е програмен мениджър на неправителствената организация DIGNITY – Датският институт против изтезанията. В своята дейност и изследвания тя е разглеждала въпросите на изтезанията, миграцията, нарушенията на човешки права, принудителният труд и други.
Госпожо Шемлали, Вие работите за DIGNITY от 2011 г. и сте била на повече от 70 мисии, за да изследвате употребата на организирано насилие и мъчения в страни като Сиера Леоне, Бангладеш, Йордания, Египте, Либия, Уганда, Кения, Филипините, Непал, Тунис, Република Южна Африка и Либерия. До каква степен има тенденция за общо нарастване на насилието и дехуманизация на хората по света? Защо хората по света гласуват за „силни мъже“, които излъчват усещането, че силата им идва от способността да упражнят репресия?
Изтезанията се използват все още в две трети от страните в света. Тези зверства се случват всеки ден. В същото време има възход на крайнодесния национализъм – не само в Европа, но и по света. Крайнодесен популист взе властта в Бразилия. В Индия на власт е Моди. Във Филипините е Дутерте. Орбан е в Унгария. Салвини доскоро управляваше в Италия. И, разбира се, Тръмп няколко пъти подава ръка на неонацистите и на борците за бяло превъзходство. Виждаме крайната десница да се пренася в центъра на властта. Глобалното залитане към нея е притеснително. Последните изследвания показват, че 1/3 от световното население живее в зони с отстъпваща демокрация.
Има общи черти и тенденции сред тези „силни мъже“ или по-точно казано авторитарни лидери. От една страна, те излъчват сила, често военна сила. От друга страна, демонизират своите врагове като идентифицират или дори измислят групи хора, които брандират като „заплаха за обществото“. Например, това стана с „войната срещу наркотиците“ на Дутерте. Работих във Филипините и говорих с жертви на насилие в Багонг Силанг – беден градски район в предградията на Манила, поразен силно от кървавата „наркотична война“. Работила съм в много страни, обхванати от страх, насилие и смърт. Но това, което видях във Филипините, бе още по-високо ниво на безкомпромисност и бруталност. Откакто Дутерте дойде на власт през 2016 г. има над 20 000 убийства, свързани с войната срещу наркотиците, много от тях извършени без съдебна присъда. По онова време близо 1000 души бяха убивани месечно. Полицията системно атакуваше най-вече бедните и беззащитни хора, докато поставяше където трябва „доказателства“, наемаше платени убийци, крадеше от хората, които убива, и фабрикуваше официални доклади за инцидентите. Отрядите на смъртта извършиха стотици извънсъдебни убийства на т.нар. „нежелани“ хора, включително деца на 12-годишна възраст. Жертвите там са основно от градските бедни, а кампанията може да стигне измеренията на престъпления срещу човечеството. Безнаказаността, която сега властва във Филипините, улеснява масовите убийства, поразява най-бедните и маргинализира части от градското население. Както един от младите в Багонг Силанг каза: „Това не е война срещу наркотиците, а срещу бедните“.
Изненадващо или не обаче Дутерте е аплодиран, особено от Тръмп. И двамата поддържат изтезанията. Позициите на Тръмп по този въпрос са много опасни, когато се съчетаят с неговите изявления за уязвимите малцинства. Той допринесе за дехуманизирането на мюсюлманите и на имигрантите. Изследвания показват, че хората по-скоро биха приели насилие, ако вярват, че жертвите са заплаха. Важно е да разберем, че твърденията на Тръмп не се отнасят само до вътрешноамериканската политика. Те имат глобални последици, когато нарушават законите на войната или забраната за мъчения. Както и със свободните аборти, политиката на половете и човешките права фундаменталните принципи и международните конвенции са нарушавани, и това има последици за милиони хора по света.
Освен, че Вашата работа Ви среща с насилие и мъчения, тя ви свързва и с миграцията като проблем. Неотдавна отбелязахме 18-годишнината от атаката на 11 септември 2001 г. в САЩ. Тя доведе до вълна от военни намеси в Близкия изток и Средна Азия със стотици хиляди жертви и милиони, търсещи убежище в региона или в ЕС. До какво степен е оправдано да се използва насилие затворите като Гуантанамо или Абу Граиб в Ирак, като се твърди, че Западът се защитава от терористи?
Изтезанията никога не са оправдани. В международното право няма изключения. Ако целта е да се унищожат хора – физически или психически, изтезанията са много ефективни. Те дехуманизират и деморализират. Важно е да помним, че мъченията има последици не само за жертвите им, но и за семействата и за цялото общество.
Ние знаем от изследванията, че мъченията създават голям страх от смъртта, което значи че мозъкът се изключва и човек не може да направи разлика между фантазия и реалност. В същото време, те нараняват краткосрочната памет. Човек би казал каквото и да е, за да ги спре. Същевременно изтезанията не са ефективен метод за придобиване на информация. ЦРУ пише в свой Доклад за мъченията от 2014 г., че те не са донесли никаква полезна информация, която не е могла да бъде получена чрез нормално разузнаване.
Само че след 2001 г. държавите все повече използват изтезанията като средство. Виждали сме много примери за това – включително отношението към затворниците в Абу Граиб и Гуантанамо. Има и по-невидими изтезания, извършвани от полицията и разузнавателните служби по света в името на антитероризма.
Мъченията са не само директна атака по достойнството на човека, но и създават условия за несигурно и уязвимо международно общество. Днес, 18 години по-късно, човешката цена от войната срещу тероризма и от контратероризма се чувства навсякъде по света. Една от нейните жертви са човешките права.
От 2015 г. ЕС се сблъсква с т.нар. „мигрантска криза“, която доведе до възхода на крайнодесни политически партии и до нарастване на бюджета на европейската служба за гранична и крайбрежна охрана – „Фронтекс“. Сред основните причини за появата на тази криза е западната, включително европейската намеса в други региони – например в Либия. До каква степен „Фронтекс“ и страните, разположение на европейските граници с Близкия изток, са отговорни за многото смъртни случаи на хора, удавили се в Средиземно море, или за насилието над мигранти, които са стъпили на европейски земя? Прави ли са тези гранични страни да казват, че тяхната тежест трябва де се сподели от другите в ЕС?
„Фронтекс“ в момента е главната действаща сила в условията на изнесен вън от ЕС граничен контрол. Знаем, че нашите европейски институции възнаграждават авторитарни и автократични режими и прехвърлят работата по сигурността на милиции, тайни служби и контрабандни мрежи, които задържат мигрантите и ги подлагат на мъчения, злоупотреби и насилие. Нарушенията на службите за сигурност в Либия са подкрепяни от европейския бюджет за сигурност. Като европейски граждани не можем да избягаме нашата отговорност. Дори и да не сме ние тези, които издигат стената, ние я плащаме. Би трябвало, като абсолютен минимум, да поискаме като европейски данъкоплатци нашите пари да не бъдат използвани по начин, който изправя мигрантите пред риск от смърт, мъчения, насилие или робство.
В новата Европейска комисия ще има комисар по „европейския начин на живот“, което е интересен начин да се опише, че той ще се занимава с миграция и заетост.
Да, наистина е интересно. Мисля, че е слаб и опасен избор, който засилва крайната десница. Марин льо Пен го нарече „идеологическа победа“.
Подобно на Италия и Испания, България и Гърция са чувствителни към мигрантския поток – в техния случай не от Африка, а от Турция. През 2016 г. ЕС и Турция подписаха споразумение, според което ЕС ще има право да върне всеки мигрант, който не получи статут на бежанец, и ще плати на Турция за дейностите по подслоняване на сирийските бежанци. Но турският президент неотдавнна заплаши, че отново ще отвори вратите за мигрантите към Европа и има нарастване на мигрантския поток към Гърция. Какво мислите за европейския мигрантски договор С Турция? В същото време ЕС мисли да сключи подобен договор с Либия.
Мисля, че договорът е проблематичен. Преговаря се за „турски модел“ за Либия. При мисиите си в Либия и в съседните страни – Тунис и Египет, съм се запознала с условията, в които живеят мигрантите. Те са критични. Има много описания и случаи на системно насилие, на експлоатация, на насилствен труд и трафик на хора. Условията в центровете за задържане на мигранти за жестоки по цялата тунизийско-либийска граница. Те обаче отстъпват на ситуацията в самата Либия. Има съобщения за нечовешки условия, в които мигрантите и бежанците са държани като затворници, за убийства и изнасилвания от охраната и хора от милициите, без правни последици за извършителите. Затворите и центровете за задържане са толкова гъсто населени, че мигрантите и бежанците са хвърляни в неофициални лагери, управлявани от милитаризирани криминални групи.
„Оксфам“ неотдавна публикува доклад, базиран на интервюта с 258 бежанци и мигранти, които са пътували през Либия. Всички жени с изключение на една са били подложени на сексуално насилие. 74% са наблюдавали насилие или убийство. На 80% им е бил отказан достъп до вода или храна. Всички изследвания и доклади документират същото. Случващото се в Либия е хуманитарна катастрофа. Така че защитата на ЕС за възможно „турско споразумение“ с Либия е не само нереалистична, но и краткосрочна. Тя надхвърля етичните граници на позволеното. ЕС трябва да разбере, че либийските центрове за задържане са препълнени и че степента, в която мигрантите страдат, включително в резултат на изтезания, убийства и сексуални посегателства, показва, че Либия не може да бъде считана за безопасна страна на завръщане.
Наблюдаваме отново нищо друго освен лицемерна имигрантска политика. Планът е само да се затвори „задната врата“. Не съдържа нищо за създаване на безопасни маршрути, за намаляване на щетите и за намиране на решения на причините, създаващи проблема. Изглежда повърхностно когато ЕС се хвали, че уважава човешките права, но вместо това практикува принципа „далеч от очите – далеч от ума“.
About The Author
