Съединените щати наскоро спряха полетите до Венецуела. New York Times представи новината така:
КАРАКАС – Съединените щати забраниха всякакви въздушни транспортни връзки с Венецуела в сряда поради съображения за сигурност, което изолира още повече затруднената южноамериканска държава…
Един безпристрастен историк – представете си Херодот, възкръснал от мъртвите – би видял това просто като поредния залп от история за обсада. Америка се опитва от край време да свали режима на президента Николас Мадуро, след като преди това години наред се опитваше да направи същото с предшественика му Уго Чавес.
Новата пиеса в ерата на Тръмп включва признаването на Хуан Гуайдо за президент и уморяването на страната с глад и санкции. Мадуро, макар и обкръжен, се съпротивлява.
Американските комерсиални медии, които иначе се намират в пълен разкол по вътрешните въпроси, звучат напълно униформено по тази тема. Всяка статия представя нещата от един и същи ъгъл: венецуелците страдат под ботуша на диктатор, който е предизвикал кризата, и единствената им надежда е „хуманитарна“ интервенция на Съединените щати.
Не съществува друга гледна точка. Организацията за оценка на медиите FAIR публикува резултати от изследване на коментарните материали в щатските медии в продължение на три месеца. От 76 редакционни материали в издания като New York Times, Washington Post, най-големите сутрешни блокове, както и публицистични предавания по обществената телевизия PBS, няма нито един, в който се изразява позиция против насилственото сваляне на Мадуро. „Отразяването на Венецуела от страна на корпоративните новинарски организации може да бъде описано само като пълномащабна рекламна кампания за смяна на режима“, пишат от FAIR.
Позволените мнения за Венецуела варират от подкрепа за военна инвазия до „пацифизъм“, добре представен от една статия на д-р Франсиско Родригес и Джефри Сакс от февруари, озаглавена „Спешен призив за компромис във Венецуела„. „Ние силно призоваваме… за мирно и договорено прехвърляне на властта, вместо опасна игра „всичко или нищо“…“, пишат авторите.
Ние или трябва да премахнем Мадуро насила, или той трябва да си тръгне сам мирно, чрез преговори. Няма други възможности.
След някогашната катастрофа във Виетнам американските интелектуални лидери стигнаха до убеждението, че сме „загубили“ в Индокитай заради – няма да повярвате – лош ПиАр.
Истинският урок от Виетнам би трябвало да е това, че хората са готови да платят всякаква цена, за да изхвърлят омразна окупационна сила. Американските тинк-танкове и анализатори обаче някак си се самоубедиха (и колкото и да е невероятно, остават убедени и до днес),че проблемът е в това, че Уолтър Кронкайд и телевизиите са вдигнали ръце от военните усилия.
През следващите десетилетия лобистите тихомълком натискаха за промени. През следващата голяма война няма да има ужасяващи кадри на умиращи войници, на пристигащи в родината ковчези, на изклани цивилни (което се прилага по-лесно благодарение на новите правила за включване на журналисти във военни части), няма да има и пораженчество тип Кронкайд.
Те бяха успели да постигнат всичко това към момента, в който САЩ нахлуха в Ирак. По онова време телевизионният пейзаж вече бе почти напълно стерилизиран. Джеси Вентура и Фил Донахю бяха изхвърлени от MSNBC, защото се противопоставяха на инвазията. Телевизиите се съгласиха да не снимат ковчези или трупове.
Въпреки това нашествието в Ирак бе провал по същите причини, по които и Виетнам бе провал, и Либия бе провал, и Афганистан бе провал, и Венецуела, или Сирия, или Иран ще бъдат провал, ако тръгнем да сваляме режимите в тези страни. Америка е неспособна да разбере или да уважава инстинкта за самоуправление на чужденците.
Моделът на американските интервенции е един и същ от векове. Ние сме за самоопределението навсякъде до момента, в който това самоопределение не влезе в противоречие с някаква търговска или стратегическа цел.
Често събитието, което задейства подкрепяни от САЩ усилия за смяна на властта накъде, е лидер, който се опитва да национализира ресурсите на страната. Това например бе причината да свалим демократично избрания Мохамед Мосадък и да го заменим с шаха в Иран.
Разстройването на търговията също е често срещана тема в тези маневри – опитът за преврат в Индонезия в края на 50-те и различните ембаргови мерки срещу Куба са ключовите примери в това отношение. Планът в тези случаи често включва стимулиране на икономически и политически смут в нарочените държави като предшественик на американска интервенция.
Неминуемо се стига до това да подкрепяме собствени диктатори, но напоследък най-обичаен е моделът – ярко демонстриран в Ирак, Либия и Афганистан – при който марионетните държави се сриват и отстъпват място на властови вакуум и религиозно насилие. Благодаря, Америка!
Противопоставянето на подобни политики някога заемаше централно място в американския либерализъм. Но вече не. След 2016 г. ставаме свидетели на потресаващо прочистване и/или покръстване на антивоенни гласове, и вече сме достигнали ситуация, при която преобръщанията от оруелски тип са нещо рутинно.
По-рано този месец някогашният яростен противник на войната в Ирак Рейчъл Мадоу използва телевизионното си предаване, за да излезе с похвална реч за Джон Болтън – Тръмп, видиш ли, бил осуетил усилията на горкия съветник по националната сигурност да свали Мадуро. „Независимо какво сте мислили за Джон Болтън досега, за неговата кариера и неговите действия, сега трябва да мислите за Джон Болтън като за човешко същество“, каза Мадоу.
Това предаване бе сюрреалистично. Все едно да гледаш Дик Чейни да пее „Дайте шанс на мира“. Болтън се открояваше като възбуждащ се от бомби кукувец дори сред фунционерите от екипа на Буш, които ни вкараха във войната с Ирак. Той е живото въплъщение на „доброжелателната хегемония“ – имперския план, оригинално артикулиран през 90-те от неоконсерватори като Бил Кристол и Робърт Кейгън. Той предвижда насилствена подмяна на всеки режим, който ни се противи, така че чудесата на „американския начин“ да бъдат разпространени до „колкото се може повече други, които имат волята и способността да им се наслаждават„.
Когато Буш изнесе прословутата си реч за „Оста на злото“ за Ирак, Иран и Северна Корея, Болтън – някак пророчески – изнесе собствена реч, озаглавена „Отвъд Оста на злото„, с която прибави Куба, Сирия и Либия към списъка.
Болтън, разбира се, е на първа линия и за смяната на режима във Венецуела, заявявайки, че „това си е нашето полукълбо„. Подражавайки на тези настроения, сенаторът-демократ от Алабама Дъг Джоунс заяви, че Мадуро, както и неговите съюзници от Русия, трябва да се махат „от нашата част на света“.
Всичко това се пробутва като съпротива срещу руската подкрепа за Мадуро. Изказванията на Мадоу уж бяха реакция на плашещите новини, че Тръмп, видиш ли, е отслабил действията спрямо Венецуела след разговор с Владимир Путин. Но изобщо не става въпрос за Русия. Либерални медии като MSNBC, CNN, New York Times и Washington Post открито аплодираха и оригиналното решение на Тръмп да припознае Гуайдо. Същият сценарий се прилага и спрямо Сирия, където дори най-слабият намек за неодобрение към идеята за смяна на режима бива избутван извън полезрението на публиката.
Ерата на социалните мрежи направи много по-лесно коментаторите да бъдат държани в строй. Пропагандата е ефективна, когато е безмилостна, лична, атакуваща и едностранна. Идеята не е да се дебатира с хората, а да се създава фактор на „отвращение“ около определени идеи – така че дебатът да бъде превантивно спрян.
Не искаш да нахлуем в Сирия? Приготви се да бъдеш охулен като асадист. Чувстваш се раздвоен относно смяната на режима във Венецуела? Явно обичаш Путин и Мадуро.
Повечето хора или развиват рефлекс да вярват на тези неща, или да мълчат, защото се страхуват от жлъчката, която ще се излее върху тях, ако кажат нещо извън наложилата се интерпретация на събитията. В медийния свят в САЩ се подразбира, че ако стъпиш извън правия път по теми като Венецуела и Сирия, ще бъдеш изключен от списъците за телевизионни участия и ще загубиш приходи като анализатор, редом с други проблеми.
Това на практика превърна интелектуалното възражение срещу смяната на режими в отживелица. В ерата на Тръмп неща, които не толкова отдавна предизвикваха всеобщ ужас – от изтезанията, през убийствата с дронове, незаконното следене до хвърлянето на хора без присъда в тайни затвори по цял свят – вече водят само до шум на щурци в полето.
Преди няколко седмици New York Times публикува материал за Гуантанамо, който би трябвало да е опустошителен журналистически удар. Статията показва как ръководството на затвора изгражда хоспис, защото затворниците са започнали да остаряват и умират, без никаква надежда да бъдат освободени. Описва се как един от затворниците седи накриво в съда заради „хронична ректална болка“, дължаща се на това, че е бил многократно изнасилван в затворите на ЦРУ.
Преди десетина години американците биха били дълбоко засрамени от подобни истории. Днес дори на либералите не им пука. Имперските каузи биват хитро препакетирани като част от #Съпротивата срещу Тръмп, макар всъщност да става въпрос за същата стара арогантност, водеща към същите катастрофи. Лошите политики не стават по-добри само защото не даваш на хората да говорят за тях.
About The Author
