Политологичен закон е, че концентрацията на богатство неминуемо води до концентрация на власт.
Задълбочаващите се неравенства водят до социална фрагментация и поляризация, което създава трудности при постигането на политически консенсус по отношение на социални политики и политики на преразпределение. Социо-икономическите неравенства имат за резултат непропорционално влияние върху управлението. Наблюдават се два паралелни процеса.
От една страна е налице социално икономическа маргинализация на широки социални групи, които нямат никакъв глас в процеса на вземане на решения, а участието им в политическия процес е редуцирано обикновено до пазара на гласоподаватели по времето на избори. Тази им роля не е резултат от свободна воля и личен избор, както много често можем да чуем в публичния дебат, а е функция на позицията им в социално икономическата структура. За да бъдеш активен гражданин е нужно да притежаваш определена степен на автономност и свобода, които няма как да бъдат осигурени във всекидневие на икономически лишения. Икономическата принуда превръща огромна част населението от граждани в слуги на местни олигархични кръгове. Аргументът „да не си загубя работата“ е много по силен мотив за политическо действие (или бездействие) отколкото каквито и да било демократични принципи. Липсата на усещане за пълноценно гражданство се задълбочава от неравния достъп до образование и здравеопазване в резултат от маркетизацията и отчуждаването на т.нар. публични услуги. Политиките на лишения едновременно нарушават принципите на демократично гражданство и трансформират социално -икономическата маргинализация в политическа.
От друга страна едно все по-стесняващо се малцинство е в позиция да оказва все по-голямо влияние върху формулирането на публични политики. Концентрацията на власт, като резултат от концентрацията на богатство, води до олигархизация на политическия режим и трансформирането на демокрацията в плутокрация. В подобен контекст отговорността за политическа отчетност на управлението сменя своя адресат – от гражданското мнозинство към олигархическото малцинство. Техният интерес е да пазят доминиращата си позиция, което много често означава съпротива срещу всякакви идеи за преразпределение на богатството с оглед на един по-широк публичен интерес. Това пък от своя страна допълнително намалява интереса (и способностите) на държавата да осигури качествено образование, здравеопазване социална сигурност и т.н. С други думи, постдемократичната неолиберална българска държава функционира посредством възпроизвеждане и задълбочаване на неравенствата, което води до политическо изключване на хората с ниски доходи от обществения живот и свръхпредставителство на малцинството богати.
Нещо повече, последната група са в позиция на доминиращо влияние върху дефинирането на социални принципи и ценности. Важни понятия като свобода, сигурност, справедливост, с които държавата оперира, са в голяма степен функция именно на техния структурен (класов) интерес. Разбирането за свобода все повече се ограничава до икономическата свобода. Справедливостта е затворена в категориите на икономическа ефективност. Солидарността и отговорността са атрибути на индивида, а не задължения на обществото. Сигурността е редуцирана до нуждата за опазване на стоките и собствеността.
Осъществяването на неолибералния ценностен монопол у нас се случи с дейното участие на определени среди от зараждащото се в началото на прехода гражданското общество. По този начин гражданското общество се превърна в основен терен на който се разви идеологическата трансформация, чиято цел беше легитимиране на неолибералните политики.
Част от гражданския сектор (т.нар мозъчни тръстове ) имат ключова роля за налагането на неолибералната идеологическа хегемония. Това ги превръща във важна част от структурата на неолибералната държава, което дълго време им осигуряваше (а на някои от тях продължава да им осигурява) привилегировани позиции както в процеса на формиране на публични политики, така и в медийното пространство. В същото време част от тези НПО имат водеща роля в антикорупционните граждански мобилизации. Ключов аспект в тяхното разбиране е, че корупцията е резултат от локалните социо-културни специфики и динамиката на постокомунистическия преход, а не е вътрешно присъща характеристика на самия модел на публично-частните отношения в неолибералната държава.
Другата ключова характеристика на неолибералната държава е трансформирането на целите, стратегиите и структурата на публичните институции по образа на корпоративния бизнес модел. “Държавата е фирма” и от тази гледната точка нейните цели се изместват от социален прогрес и човешко развитие към ефикасност, продуктивност и икономически растеж. Освен това имаме делегирани бюджети спрямо определени резултати, а също и отношение и стил, ориентирани към клиентите – пациенти, ученици, студенти, безработни се превръщат в клиенти. Превръщането на гражданите в клиенти има изключително значение както по отношение на политическата култура така и по отношение на демократичната ефективност на гражданите. Идеята за гражданина-клиент насърчава потребителското поведение основано на тясно определен личен интерес като по този начин оказва негативно влияние върху разбирането и формирането на общ, публичен интерес, който е особено нужен за ефективността на гражданското общество.
Когато гражданинът се превърне в индивидуален потребител или клиент рационалността на неговото поведение предполага следването на утилитарни принципи на максимизиране на собствения интерес. Това ерозира солидарността като източник за колективна власт, а фрагментираните индивиди (потребители, клиенти) стават все по-безсилни както пред силите на държавата, така и пред тези на пазара.
Кризата на политическо представителство е резултат от тенденцията неолибералната държава в постдемократичния контекст да превръща политиката във все по-вертикална, по–йерархична и олигархична. Тя изключва намеси и влияния от социални актьори различни от големите икономически играчи, намалява способностите на политическите партии да бъдат ефективни медиатори между социалното и политическото поле. Дистанцира и пази политическите решения от демократичната логика, тъй като последната винаги носи риска от влияние на мнозинството граждани.
В този смисъл кризата на представителството е настина реална, но същевременно едностранна. Това е криза на представителството най-вече на социално икономическото мнозинства и до някаква степен на средната класа. Интересите на едрия бизнес, банките и финансовия капитал са доста добре представени в днешните ни публични институции. Това, което наричаме криза на политическото представителство всъщност е политическа победа на едно икономическо малцинство. В същото време наблюдаваме паралелен процес на еднопосочна деполитизация на интересите на онези, които са на ниските нива на социално икономическата стълбица, както и деполитизация на проблемите свързани с неравенствата и социалното преразпределение на ресурси и власт. Деполитизацията на политиката се превърна във върховния политически акт на неолибералната българска държава.
Усещането за липса на представителство на мнозинството в комбинация със задълбочаващите се неравенства конституират ключовото популистко разделение на политическото поле, което по всяка вероятност ще доминира политическия процес и през следващите години. Независимо от формите, които приема (масите срещу елита, гражданите срещу мафия, народът срещу олигархия, бедните срещу богатите), това разделение се отнася до задълбочаващите се вертикални дистанции между демоса (суверена) и политическите му представители. Независимо от мотивацията и основанията на това разделение, безотоносително към различните политически оценки, противопоставянето между „нас и тях“ е симптоматично за неспособността на политическата система да регулира ефективно социалните конфликти. В следващите години на различните граждански организации ще им се наложи не просто да се позиционират в това разделение, а да предложат ефективни инструменти за намаляване на неговия интензитет.
Влиянието на популисткия разлом върху бъдещето на българската демокрация зависи от това кои дефиниции на „нас“, „народа“ „демоса“ ще доминират този разлом. Ако по отношение на „врага“ като че ли има някакво, макар и интуитивно, общо усещане, то това не е така по отношение на това кои сме тези „ние“. Нарастващите прояви на ксенофобия от различен тип показват, че изключващите дефиниции на българския демос имат потенциал да вземат предимство. Нещо повече, различните малцинства (религиозни, етнически, сексуални) не просто нямат място при „народа“, но и много често се оказват в групата на враговете. Подобни сантименти проектират вината за социалните несполуки върху „привилигированите“ от демокрацията малцинства, политическата коректност и конспиративния глобален заговор, като в същото време произвеждат авторитарни политически реакции. Тези процеси поставят под въпрос самата идея за демократично гражданство основана върху универсалните политически права.
От тук произтича тенденцията идеята за гражданско общество – като общество от политически равни хора, постепенно да се трансформира в представа за негражданско общество от културно и идентичностно еднакви хора. В този смисъл голямото предизвикателство пред гражданското общество е да предложи и убедително да защити включващи дефиниции на българския демос. Дефиниции, които отчитайки структурните конфликти, да не изпускат от внимание определени социални групи за сметка на други. Това няма как да се случи, ако българското общество се превърне в механичен сбор от непонaсящи се едно друго племена.
На този етап конструирането на подобни дефиниции е затруднено от елитарно самочувствие и морално превъзходство, които все още продължават да са определящи за значителна част от гражданския дискурс. В настоящата ситуация обаче изборът все повече започва да се конструира между непоносимостта към идентификацията с „народа“ и невъзможността за идентификация с елита. От тук насетне въпросът към различните граждански действия ще бъде не дали са популистки, а от какъв тип популизъм са мотивирани.
*Текстът е от сборника „България 2019 – Нови хоризонти: Съмнения, надежди, перспективи“, издаден от Фондация „Фридрих Еберт“ и Института за социална интеграция, в който 10 млади български анализатори (политолози, социолози и икономисти) разказват своята представа за бъдещето на страната, изхождайки от днешната реалност. Със съкращения
