Тръмп засилва САЩ към нов Залив на свинете

Изборът на Вашингтон да обяви нови американски санкции срещу Куба, Венесуела и Никарагуа навръх 58-годишнината от разгрома на емблематичния антикастристки десант в Залива на свинете през април 1961-ва е толкова неадекватен, че е време да се поиска ново прокурорско разследване за Белия дом. Току-виж там са се окопали не руски, а кубино-венесуело-никарагуански агенти и трасират тези малоумни решения, за да провалят вечния си империалистически враг…

Шегата настрана. С екипа от ястреби, който си е избрал, за да му чертае външната политика, и със собствените си импулсивни инициативи, президентът на САЩ Доналд Тръмп предизвиква бъркотии и напрежения из цял свят, пропуква стари партньорства, печели нови врагове, конфронтира се още повече със старите и е на път вместо да направи Америка „велика отново”, да ѝ сервира нови поражения. При това, повтаряйки сюжети, които вече са играни в миналото и са свършвали зле за страната му.

Най-видима е тази тенденция във все по-високоградусното сгорещяване съвсем близо до американските граници, около така наречения от Вашингтон „триъгълник на тираниите” – Куба, Венесуела, Никарагуа. И трите държави от години са под постоянен американски натиск с цел да бъдат сменени управленията им. Но в последните месеци са обект на особено засилена офанзива. Обсипвани са със санкции и наказателни мерки, съчетани с архаична и агресивна реторика от най-ретроградните години на Студената война плюс съвсем реални сигнали за вероятни военни намеси.

Тази линия получи своето гротескно, направо карикатурно олицетворение в средата на миналата седмица – на 17 април. Тогава се навършиха 58 години от началото на подготвения от ЦРУ и безславно приключил десант на около 1200 антикастристки наемници от „Бригада 2506” на плажа Хирон (Playa Girón) в кубинския Залив на свинете (Bahía de los Сochinos) през 1961 г.

72 часа след дебаркирането си там въпросните наемници, предварително инструктирани да се закрепят на кубинска територия, да обявят временно правителство и да поискат международна помощ, са напълно разбити от кубинската отбрана. 114 от тях са убити в сраженията, а 1183 са пленени. Година и половина по-късно Хавана ги разменя с Вашингтон срещу 53 милиона долара под формата на храни и лекарства.

Какви демони трябва да бродят из мозъците на стратезите в Белия дом, та да изберат за обявяване на свои нови решения, насочени уж към победа над „враговете на демокрацията”, именно 58-годишнината от онзи символичен 17 април 1961-ва, влязъл в историята като началото на един от най-гръмките американски провали?!

Много е трудно да се напипа разумна логика в решението на Вашингтон да анонсира поредната си порция наказателни мерки срещу „тройката на тираниите” тъкмо на 17 април т.г. Направи го съветникът на Тръмп по националната сигурност Джон Болтън. Той се появи в Маями на сбирка на ветераните от „Бригада 2506”, събрали се да потъгуват за Залива на свинете и да помечтаят за реванш. И именно пред тази носталгична и надъхана с пещерна омраза към бившата си родина аудитория, подсилена и от представители на по-новата венесуелска и никарагуанска емиграция, Болтън обяви пакет от нови санкции срещу Хавана, Каракас и Манагуа.

Най-драстичният удар е насочен към кубинската икономика – рекордьорката, която оцелява вече почти шест десетилетия под американска блокада и под постоянния тормоз на ембаргови мерки. Този път по нея се бие чрез опит да се прекъснат захранващите я чужди инвестиции. Както вече се очакваше от неколкократни предварителни изявления на Тръмп и на държавния секретар Майк Помпео, Болтън оповести предстоящото активиране на прословутия член 3 от приетия през 1996 г. антикубински закон „Хелмс-Бъртън”.

Досега този член никога не е бил задействан, защото Върховният съд на самите САЩ го отхвърля. Той е бил замразен и всички досегашни американски президенти периодично са удължавали това замразяване на всеки 6 месеца.

Член 3 дава възможност да бъдат съдени юридически субекти от трети страни, които използват намиращи се в Куба сгради, терени и други материални обекти, притежавани от американски граждани преди проведената на острова през 1960 г. национализация. При това се имат предвид и бивши собственици, които в момента на национализацията са били кубински граждани, и едва по-късно, след като са емигрирали, са получили гражданство на САЩ.

Действието на член 3 е екстратериториално, опитва се да налага американското законодателство на трети страни и поставя под заплаха многобройните смесени фирми с участие на чуждестранни капитали и на авторитетни компании от различни държави, които развиват активна дейност в различни сфери на кубинската икономика и особено в областта на туризма.

70% от чуждите инвестиции именно в туризма са на испански компании, поради което реакцията на Испания на този ход е особено остра. Макар и да са по-скромно представени, от новия американски ход ще пострадат и стъпили в Куба фирми от Великобритания, Франция, Германия, Италия и т.н. Ще бъдат накърнени и интересите на целия Европейски съюз, който има сключено с Куба споразумение за широкомащабно сътрудничество. Застрашени са също сериозни инвестиции от Канада, както и от редица азиатски и латиноамерикански държави.

ЕС реагира на активирането на член 3 крайно отрицателно и с възмущение и закани към Вашингтон за ответни мерки. Трябва да се има предвид, че такава негативна позиция ЕС е заемал винаги досега, още от приемането на „Хелмс-Бъртън”. И е приел съответните „анти-дот” директиви, които да гарантират защитата на европейските интереси в Куба – включително чрез солени международни искове към САЩ за овъзмездяване на евентуални щети. Именно притеснението от такъв възможен международноправен ефект навремето е тласнало и Върховния съд на САЩ да отхвърли член 3 от „Хелмс-Бъртън”.

Сега, явно увлечен от желанието да си гарантира подкрепата на най-реакционното кубино-американско лоби и за следващите президентски избори, Тръмп активира този член като тласка и собствената си страна, и международните отношения във въртоп, от който може и сам да не изплува. При това изглежда не осъзнава факта, че с изключение на най-архаичните антикастристи, мнозинството сред кубино-американците в САЩ е против затягането на антикубинските санкции, включващо и поредните ограничения за изпращане на средства до семействата им на Острова на свободата. Този ход изобщо няма да ги стимулира да гласуват за Тръмп.

Що се отнася до реакцията на ЕС, тя бе концентрирана най-категорично в писмото, което изпратиха до Майк Помпео заместник-председателката на Европейската комисия и върховна представителка по външната политика и сигурността Федерика Могерини и еврокомисарката по търговията Сесилия Малмстрьом. С доста твърд тон в текста се посочва, че ако европейски фирми пострадат от активирането на член 3 от „Хелмс-Бъртън”, то ЕС ще заведе срещу САЩ иск в Световната търговска организация (СТО). Към Вашингтон също така е отправено предупреждение, че отприщва „саморазрушителна серия от искове”, които ще му бъдат отправени и извън рамките на СТО. „ЕС ще е принуден да приложи всички инструменти, с които разполага, включително и кооперирането с други международни партньори, за да защити своите интереси”, заканват се още Могерини и Малмстрьом. Те конкретизират, че може да се стигне и до огледални дела в европейски съдилища срещу американски хотелски вериги, представени в Европа, ако такива европейски вериги в Куба бъдат засегнати от член 3 на „Хелмс-Бъртън”. Под „други международни партньори” вероятно се има предвид Канада, която също скочи възмутено срещу активирането на член 3 и изрази готовност да координира с ЕС ответните мерки.

Разбира се, кубинското правителство също реагира по най-остър начин срещу активирането на въпросния член. В декларация, публикувана също на 17 април, ръководството в Хавана припомня хода на събитията в Залива на свинете преди 58 години, приравнявайки онази американска агресия към сегашния опит за нарушаващи международното право екстратериториални санкции както срещу Куба, така и срещу нейните чуждестранни партньори.

В декларацията на Хавана се отхвърлят категорично и „аргументите” на Вашингтон да се затегне сега антикубинската примка като „наказание” за уж провокираната от разпространението на кубинския модел криза във Венесуела. Интерпретацията е определена като „цинична”. Припомня се, че положението в съседната латиноамериканска държава е резултат от „годините на брутални икономически санкции, изработвани и прилагани от САЩ и някои техни съюзници, именно за да се задуши икономиката и за да се предизвика страданието на народа” във Венесуела. Потвърждава се решимостта на Хавана да не се поддава на никакъв шантаж и занапред да продължи да укрепва кубинско-венесуелските отношения на солидарност.

Цитирани са и следните думи на генералния секретар на ККП Раул Кастро, произнесени на 10 април пред Националното събрание на Куба: „През 60-те години на агресии и заплахи ние, кубинците, сме показали вече желязната си воля да устояваме и побеждаваме и при най-трудните обстоятелства. Независимо от огромната си сила, империализмът не е способен да пречупи достойнството на един обединен народ, горд със своята история и с отвоюваната си с толкова жертви свобода”.

В декларацията е отправен и призив към международната общност и към гражданите на САЩ да възпрат „тази ирационална ескалация и политика на враждебност и агресия на правителството на Доналд Тръмп”.

Другата страна, срещу която Болтън обяви нови наказателни мерки по време на изявата си пред ретро-публиката в Маями на 17 април, естествено, бе Венесуела. Новите наложени санкции са срещу нейната Централна банка, която според Болтън е „основен крепител на режима на Мадуро”. Удрят се транзакциите на банката и като ѝ се отказва достъпът до долари. Резонансът несъмнено ще е болезнен, защото това все пак е главната национална финансова институция на страната. Централните банки във всички държави са „свещени”, както се изрази венесуелският президент Николас Мадуро, реагирайки възмутено на това поредно посегателство на САЩ срещу родината му. Мадуро изрично добави и следното: „Нека ви кажа, господин империалисте Джон Болтън, вашите санкции само ни правят по-силни”.

Което си е самата истина. Многобройни анализатори и експерти дори в самите САЩ десетилетия наред доказват и убеждават, че санкционната политика винаги постига обратното на онова, към което се стреми. Тя никога не отслабва управленията, които желае да подкопае. Тъкмо обратното – грубият ѝ външен натиск винаги предизвиква консолидиране на обществата около атакуваните национални ръководства.

Венесуела отдавна е на острието на американските удари. Те целят да се попречи на правителството в Каракас да извършва финансови операции, да се разплаща с международните си партньори, да внася стоките, от които се нуждаят венесуелците. Най-циничното е, че после предизвиканите така от САЩ изкуствени дефицити, подлагащи жителите на страната на тежки изпитания, се вменяват като вина на управляващите в Каракас. А населението е тласкано да се вдигне и да ги свали.

Досега в различни финансови институции по света под натиска на Вашингтон или на негови протежета са блокирани около 30 милиарда долара венесуелски държавни средства. Една от най-новите акции в тази поредица е замразяването преди два месеца в банката Banco Novo в Португалия на венесуелска държавна сметка на стойност 1 милиард и 726 милиона долара. Сумата е била предназначена за закупуване на храни и лекарства, но португалските власти я блокират по искане на доминираното от опозицията Национално събрание на Венесуела – същото, чийто председател Хуан Гуайдо се самообяви за временен президент на страната на 23 януари т.г.

Обръщайки се към португалското правителство по този повод, президентът Мадуро настоя: „Вие не сте въвеждали никакво ембарго спрямо Венесуела, няма ембарго нито в рамките на ЕС, нито в португалските банки. Защо ни взимате тези пари? Те са венесуелски, те са наши”.

Засега явно съюзническият инстинкт на европейските партньори на САЩ все още работи спрямо Венесуела. Но след острата реакция на ЕС заради активирането на член 3 от закона „Хелмс-Бъртън” спрямо Куба и чуждите инвестиции там, много е вероятно европейците да започнат да преразглеждат и сляпото си повеждане по акъла на американската върхушка във венесуелския случай. Още повече, че потъпкването на международното право от страна на САЩ тук не е по-малко, отколкото в кубинския казус. Както и опитите да се диктува на европейския бизнес как да се държи спрямо неугодни на Вашингтон правителства.

Съвсем наскоро, само преди десетина дни, подобни инструкции раздаде в Испания и Португалия посетилият специалният пратеник на американския президент за Венесуела Елиът Ейбрамс. В Мадрид той недвусмислено размаха пръст пред домакините си и ги предупреди, че САЩ „много внимателно наблюдават” дейността на испанския петролен гигант Repsol във Венесуела и „си правят съответните изводи”. Както е известно, една от най-големите вашингттонски обсесии е да бъде срутена нефтената промишленост на Венесуела, носещия стълб в икономиката на тази страна. За целта не спират ударите и по всички чуждестранни партньори на държавната венесуелска петролна компания PDVSA. Repsol засега „минава метър”, но заканата на Ейбрамс е повече от многозначителна. В Лисабон американският пратеник също натякна пред португалския министър на външната търговия Аугуста Сантос Силва, че страната му трябва да подкрепя с бизнеса си венесуелската опозиция, а не правителството на Мадуро.

Ефектът от мисията на Ейбрамс – този прочут ветеран от аферата „Иран-пари-контри” срещу сандинисткото правителство на Никарагуа през 80-те и от кланетата в Салвадор от същия период, за които е лъгал при по-късни разследвания във Вашингтон, беше обратен на желаното. В най-големия испански вестник „Ел Паис” излезе коментар, че „освобождаването на Венесуела от демократи като Ейбрамс всява доста страх”…

Несъмнено не по-малко негативни чувства буди този „освободителен екип” от ястреби на Тръмп и в Никарагуа, където така добре помнят оставените от Ейбрамс навремето кървави следи – с вкараните от него в тази страна контейнери с „хуманитарна помощ”, в които се оказва оръжие за тогавашните „контри”, избиващи сандинистките поддръжници по селата…

Никарагуа бе третата държава от „триъгълника на тираниите”, срещу която също бяха въведени нови американски санкции на 17 април и Болтън ги оповести на изявата си в Маями. Като конкретен обект на наказателните мерки беше посочен сина на президента на Никарагуа Даниел Ортега и на вицепрезидентката Росарио Мурийо – Лауреано Ортега Мурийо, както и оглавяваната от него банка Banco Corporativo или BanCorp. Обвиненията от Вашингтон са, че Ортега-младши използвал BanCorp, за да привлича чуждестранни инвестиции, които обаче се препирали и облагодетелствали президентското семейство. Трябва да се напомни, че същата никарагуанска банка вече е била санкционирана от САЩ, защото подкрепяла венесуелската петролна компания PDVSA.

Сега ударът по BanCorp е не заради какви да е чужди инвестиции, а заради онези, които идват по линия на мащабния проект за нов канал между Атлантическия и Тихия океан през никарагуанска територия. Проектът е от 2013 г., когато никарагуанското Национално събрание гласува предоставянето на концесия за изграждането на такъв канал на базираната в Хонконг китайска компания NKND Group. През 2014 г. Русия обяви, че също ще участва в проекта.

Срещу строежа има много критики, основаващи се на тревога за екологичните вреди, които може да нанесе, тъй като се предвижда каналът да минава по руслото на река Сан Хуан и през езерото Косиболка (Никарагуа), най-големия пресноводен резервоар в Централна Америка.

Тези възражения се подкрепят активно от САЩ, но далеч не от благородни подбуди за защита на природата, а по чисто геополитически причини. Вашингтон за нищо на света не желае да допусне „дубльор” на все още намиращия се под американско влияние Панамски канал, а още по-малко пък такъв перспективен проект да позволи на Китай и Русия да стъпят на стратегическия централноамерикански провлак и да имат контрол над транспортна връзка между Атлантика и Пасифика.

Проектът засега почти не напредва главно поради финансови затруднения на основния китайски инвеститор, но не е спрян. BanCorp се стреми да събира и други финансови средства, за да може строежът да продължи. Което очевидно силно нервира Вашингтон и разпалва санкционния му хъс.

Сериозните китайски и руски инвестиции във Венесуела също са огромен, дори основен дразнител за САЩ в кризата вътре и около тази страна. Чрез предходни свои санкции срещу венесуелските PDVSA и Compañía General de Minería (Обща компания по минно дело), Вашингтон се прицелва и в партниращите си с тях руски и китайски компании. По същата причина през март т. г. бе ударена и Банката за социално и икономическо развитие на Венесуела (Bandes), през която минават разплащанията с водещи чуждестранни партньори на страната.

Обявявайки в Маями на 17 април санкциите срещу венесуелската Централна банка, Болтън в прав текст наблегна, че това е „предупреждение за всички чужди играчи, включително за Русия”. Особено дразнещо за Белия дом наред с всичко друго е и сътрудничеството между Каракас и Москва във военната сфера. Ястребите на Тръмп стигнаха дотам, че при обиколките и речите си започнаха да повтарят как военна интервенция във Венесуела наистина имало, но тя не била американска, а руска и кубинска. Като руска поднасят присъствието на стотина военни техници и съветници, намиращи се в латиноамериканската държава съгласно официално двустранно споразумение за военно-техническо сътрудничество по поддръжка на закупените от венесуелската страна руски оръжия и бойна техника. А кубинската уж военна следа е още по-химерична – Вашингтон се опитва да представя работещите във Венесуела кубински учители и лекари като прикрити военни.

И Тръмп, и Помпео нееднократно досега настояха „Русия да се маха” от района, който те демонстративно третират като „заден двор” на САЩ. За да не останат никакви съмнения за подхода и аршина им, Болтън изрично подчерта в Маями: „Днес ние прокламираме с гордост нещо, което държим всички да чуят: Доктрината „Монро” е жива и се чувства добре”. Препратката му е към прословутата доктрина на президента Джеймс Монро, провъзгласила още през 1823 г., че „Америка е за американците”. Въпросният девиз, използван в стари времена за изтласкване на Испания, Португалия и Франция от американския континент и за преминаване на бившите им колонии под сянката на северния „голям брат”, отдавна вече е синоним на бруталното потискане на латиноамериканските народи от САЩ. Новото демонстративно развяване на Доктрината „Монро” поражда у всеки запознат с историята нормален човек дълбоко озадачаване – да не би пък да са изобретили машина на времето и тя да е довлякла тези ястреби на Тръмп от тъмното минало на „големите тояги”, което се надявахме да е забравено?

В днешния цивилизован свят за своеволни удари по суверенни държави и за погазване на международното право би трябвало да се търси отговорност дори и от надменна и цинична суперсила като САЩ. Ето защо на сегашните санкции срещу венесуелската Централна банка президентът Николас Мадуро отговори с твърдата позиция, че банката и държавата ще положат усилия да защитят правата си пред международните институции „със закона в ръка и с цялото ни достойнство”.

Офанзивата на САЩ срещу „непослушните” им латиноамерикански съседи не се изчерпва само с ретроградни санкции и реторика. Нееднократно повторените от Вашингон закани, че по отношение на венесуелската криза „всички възможности, включително и военната, са на масата”, продължават да са в сила. За пореден път това бе доказано от документи, разпространени наскоро от независимия американски журналист Макс Блументал чрез сайта Grayzone. От документите става ясно, че на 10 април т.г. се е състояло тайно съвещание, организирано от американския „тинк-танк” CSIS (Център за международни стратегически изследвания). В него са взели участие отговорни административни и военни дейци от САЩ и от някои южноамерикански държави. Обсъжданата тема е била следната: „Оценка на използването на военна сила във Венесуела”.

Потърсена от Блументал и попитана какво се е говорило на съвещанието журналистка Сара Баумънк, асоциирана изследователка по Програмата за Америките към CSIS, казала по телефона: „Говорихме за военните възможности във Венесуела”. След което заявила, че „не се чувства удобно да отговаря на такива въпроси” и побързала да затвори.

Едни „военни възможности” вече бяха изпробвани преди 58 години в кубинския Залив на свинете и се знае докъде доведоха. Какви основания може да има идеята, че римейкът на онази авантюра, прехвърлен на венесуелска почва, днес може да има различен финал? А че тази идея усилено се върти в ястребските среди е ясно още от февруари т. г., когато я изказа публично бившият мексикански външен министър Хорхе Кастаниеда. Той е оглавявал дипломацията в страната си от 2000 до 2003 г., по време на мандата на президента Висенте Фокс – бивш директор на филиала на „Кока-Кола” в Мексико, най-проамериканският лидер на тази страна в последните десетилетия, верен съюзник и личен приятел на президента Джордж Буш-младши.

Та през февруари т.г. Кастаниеда се обявява за прилагане на сценария от Залива на свинете и спрямо Венесуела, само че „в актуализиран и коригиран вариант” – така, че да доведе до обратен резултат, тоест до събаряне на Мадуро.

Вярно, от февруари досега мина вече много време. По-голямата част от света очевидно вече добре разбра, че Мадуро изобщо не е пред падане, че има широка подкрепа сред народа си, че истинската власт във Венесуела продължава да е в ръцете на правителството му, а самозванецът Хуан Гуайдо не контролира нищо и нищо не може да промени. Стигна се дотам, че Германия, например, вече гледа на Гуайдо с крайно недоверие, след като той така и не изпълни обещанието си да организира избори в 30-дневен срок след самопровъзгласяването си за „временен президент”. Като подигравки звучат сега обясненията на покровителя му Елиът Ейбрамс как въпросните 30 дни трябвало да се броят след свалянето на Мадуро. Подобни еквилибристики очевидно са доста унизителни за цял куп европейски държави, които се подведоха по първоначалните американски внушения, че Мадуро е „пътник” и предизвикаха небивал правно-дипломатически прецедент с признаването на един самозванец в независима държава, членка на ООН.

С наличната американска администрация очевидно трябва изключително много да се внимава. И когато някой от нея ви каже „Добър вечер”, е редно да проверявате през прозореца дали всъщност слънцето не е в зенита си.

С пълна сила това важи и за повечето световни медии, които безкритично повтарят казаното от официалните американски представители, а не по-малко официалните представители на страните, низвергнати в немилост от Вашингтон, априори са представяни като тирани и лъжци.

Такава интерпретация наблюдавахме дори и сред повечето български медии, когато на 16 април, точно ден преди изявата на Болтън в Маями, на летището във венесуелската столица Каракас кацна самолет, докарал хуманитарна помощ от Международния Червен кръст и Червен полумесец.

Телевизионни водещи щастливо ни уведомиха, че тази помощ била дошла благодарение на Хуан Гуайдо и на приятелите му от правителството на САЩ, защото именно те натискали да влезе, а Мадуро се опъвал. Накрая доброто победило, а венесуелското правителство си „приписало” заслугата. Дори ни припомниха кадри от февруари, от граничен мост между Венесуела и Колумбия, на който камиони с американски пратки, представяни за „хуманитарна помощ”, напразно се опитваха да влязат на венесуелска територия. Един от тях пламна, подпален от „силите за сигурност на венесуелскя режим”, според медийното поднасяне.

Истината за пламналия камион отдавна бе изнесена от многобройни независими медии, а след тях – и от „Ню Йорк Таймс”. Той е бил подпален от отклонили се от целта си „бомби Молотов”, хвърлени от струпали се откъм колумбийската страна на моста демонстранти срещу венесуелските сили за сигурност, пазещи границата на страната си и отказващи да пропуснат конвоя съгласно решение на своето правителство. А правителството отказваше онази „хуманитарна помощ”, защото тя беше натрапвана от САЩ с политически условия и беше лишена от всякакви независими международни гаранции какво именно съдържат камионите. Нека си спомним случая с „хуманитарната помощ” за Никарагуа, организирана от Ейбрамс през 80-те…

Докато случаят с пристигналите от Червения кръст и Червения полумесец пратки е съвсем друг. Мадуро нееднократно е декларирал, че всякаква международна помощ с проверено и гарантирано съдържание и необвързана политически е добре дошла, тъй като страната му наистина страда от дефицити, предизвикани от американските санкции. И именно в този контекст бе договорена въпросната помощ от Червения кръст и Червения полумесец. За нея Мадуро се разбра лично с председателя на тази авторитетна световна организация – швейцареца Петер Маурер, когото прие в президентския дворец „Мирафлорес” в Каракас на 10 април.

Така че истината е точно обратната на онази, която ни беше поднесена от телевизиите. Не правителството на Мадуро, което официално договори помощта от Червения кръст и Червения полумесец си е „приписало” заслугата за това, а Гуайдо, който разпространи свое видеоизявление с обяснения как именно той бил издействал помощта. И така омеша всичко, та аудиторията да остане с впечатлението, че кацналият в Каракас на 16 април самолет носи едва ли не същите онези американски пратки с камионите от февруари…

Същите внушения се опита да постигне и държавният секретар Майк Помпео, който след поредна обиколка из някои латиноамерикански страни съюзнички на САЩ, наобиколи и два гранични моста между Колумбия и Венесуела. Специално се снима заедно с домакина си – колумбийския президент Иван Дуке, и в складовете в колумбийския град Кукута, където още отлежава онази американска „хуманитарна помощ” от февруари. Така че на следващия ден – 16 април, когато официалната помощ от Червения кръст и Червения полумесец дойде в Каракас, разбралите и недоразбралите медии по света да могат да свържат кадрите в една приказка…

Фантазиите от паралелния измислен свят на сегашната американска администрация бяха извадени на показ и по време на споменатото неотдавнашно посещение на Ейбрамс в Испания и Португалия. Наред с другото, в Мадрид той упорито лансираше версията, че е там, за да проучи каква е готовността на испанските власти да предоставят убежище на дейци от правителството на Мадуро, когато властта в Каракас се смени и те решат да емигрират. Току-виж някой се върже, че подобно развитие наистина предстои скоро…

Впрочем, преди 58 години организаторите на плачевно провалилия се десант на „Бригада 2506” в Залива на свинете също са вярвали, че щом наемниците нахлуят в Куба, населението ѝ ще се хвърли да ги посреща с цветя и фойерверки и тутакси ще въстане, за да свали Фидел Кастро. Само че историята показва нещо съвсем друго.

За уроците, които не бива да се забравят, стана дума и на лекцията на венесуелската посланичка у нас Ориета Капони, състояла се в РКИЦ в София миналата седмица. Поводът ѝ бяха две исторически дати. Едната е 19 април 1810 г., когато отказът на венесуелски патриоти да признаят испански крал, узурпирал трона в Мадрид, дава началото на революция, довела до провъзгласяването на независимостта на Венесуела на 5 юли 1811 г. Другата дата е Денят на националното достойнсто 13 април 2002 г., когато два дни след извършен преврат срещу тогавашния президент Уго Чавес народът и армията заливат улиците, неутрализират превратаджиите и връщат Чавес на власт.

След като припомни тези събития и значението им за изграждането на венесуелския национален характер, посланичката се спря и на актуалната обстановка в страната ѝ. Темата на лекцията беше „Венесуелският народ във война от пето поколение”. Ориета Капони разказа за извършваните от териториите на САЩ и на други латиноамерикански държави кибератаки и удари с електромагнитно оръжие, нанасящи тежки поражения на венесуелската електрическа система. Спря се и на налаганата на Венесуела чрез американските санкции финансово-икономическа блокада.

Венесуелската посланичка изрично подчерта, че сегашната офанзива на САЩ срещу родината ѝ, както и срещу останалите страни от „триъгълника на тираниите”, е пряко свързана с геополитически мотиви. Вашингтон не желае да приеме, че светът вече е многополюсен и че независими латиноамерикански държави могат да избират като свои съюзници други големи сили като Русия и Китай, че тези сили добиват влияние и позиции в район, който Белия дом още смята за свой „заден двор”, посочи Ориета Капони.

На свой ред също присъствалата на лекцията посланичка на Куба Н. Пр. Каридад Ямира Куето Милиан припомни думите на лидера на Кубинската революция Фидел Кастро, че „април е тъжен месец за империализма”. И това се потвърждава както от отбелязваните две исторически дати от историята на Венесуела – 19 и 13 април, така и от 17 април – началото на разгрома на нашествениците в Залива на свинете през 1961 г., годишнината от който бе избрана за обявяването на новата порция американски санкции срещу кубинския, венесуелския и никарагуанския народи.

Добре е също така да се припомни, че на 15 април 1961 г., два дни преди десанта в залива, американски самолети, маскирани с изрисувани кубински отличителни знаци, атакуват няколко кубински военни летища, за да унищожат авиацията на страната. Целта е да се гарантира, че Куба няма да има летателни апарати, за да даде отпор на предстоящото нахлуване. А пред света атаката да се представи като дело на „разбунтували се” кубински летци.

Никоя от двете цели не е постигната. При бомбардировките са повредени само два от 24-те самолета на кубинските ВВС, защото повечето машини са укрити, а на пистите са оставени само макети. Блъфът, че ударът е дело на кубински летци също не минава заради неволен гаф на американския представител в ООН, който не е бил в течение на подготвяната от ЦРУ операция.

В отговор на самолетните атаки на 16 април 1961 г. Фидел Кастро обявява социалистическия характер на кубинската революция. На 17-ти следва десантът на наемниците и решителният отпор на армията, авиацията и народните милиции на Куба, довели до пълния разгром на нашествениците на 19 април. Режисьорите от Вашингтон стават обект на подигравки из цял свят.

Наистина ли Тръмп и ястребите му жадуват да повторят това, тласкайки така упорито САЩ към нов Залив на свинете?