В един свят, кипящ от гняв заради разширяващата се пропаст между богатите и всички останали, Франция се откроява като страна, изградена така, че да защитава социалния мир.
Според Световната банка, там икономическо неравенство е по-ниско, отколкото в Съединените щати, Канада и Великобритания. Гражданите ѝ се ползват от цялостни здравни грижи под национална здравноосигурителна програма. Единствено Дания, Белгия и Швеция отделят по-голям процент от БВП за социални програми за гражданите в работна възраст, показва анализ на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие
Но дори и при това положение Франция е погълната от жестоки и дълготрайни изблици на социални вълнения. Бурните ежеседмични протести на т.нар. движение на “жълтите жилетки” разтърсва страната от ноември насам като през последните седмици дори се засилва.
Президентът Еманюел Макрон подготвяше обръщение към нацията миналия понеделник, в което трябваше да представи нови мерки в отговор на демонстрациите. Но тъй като катедралата „Нотр Дам“ се подпали същата вечер, Макрон се отказа от обръщението и използва бедствието в обичания и емблематичен паметник, за да призове за национално единство.
Това ще мине трудно. Гневът, подтикващ хората към барикадите, е подхранван от усещането, че националният интерес отдавна е подкопаван от икономическата класа, която представлява Макрон – глобалните финансисти, превърнали Франция в убежище за богатите. Това недоволство бе подсилено от притесненията, че най-богатите французи ще се облагодетелстват от данъчните облекчения в замяна на големите си дарения за възстановяване на катедралата.
От една страна гневът, изкарващ хората по улиците, е следствие от сили, които действат в голяма част от развития свят – ползите от икономическия растеж текат непропорционално към богатите. Но демонстрациите черпят сили и от някои специфично френски тежнения: традиционно щедрата социална система все повече пренебрегва ключови части от населението, основно млади хора, с което спъва дълбоко вкоренени разбирания за справедливост, датиращи още от Френската революция.
“Държавата промотира равенството много силно”, казва Луис Мурин, директор на изследователската организация Inequality Watch. “На стената на всяко училище в страната е написано “liberté, égalité, fraternité”. Въпреки това всички смятат, че някои хора мамят данъчната система. Усещането, че си измамен може да предизвика сериозен гняв”.
Макар Франция да изглежда като бастион на егалитаризма в сравнение с очевадно неравни общества като Съединените щати, там се наблюдава разширяване на пропастта, разделяща изключително богатите и всички останали. Според френския икономист Тома Пикети, средните доходи на най-богатия 1% от френските домакинства са се удвоили между 1983 и 2015 г., докато при долните 99% нарастването е едва с една четвърт.
Под тези широки показатели Франция е разсечена от дълбоки форми на неравенство: между градските и селски общности, между работещите на пълен работен ден и временно заетите, между завършилите престижни университети и плебейските маси. И не на последно място – между пенсионерите, които разчитат на сигурна пенсия, и младите хора, които са изключени от програмите за социални плащания.
Жълтите жилетки отекват като първичен вик на работническата класа във Франция срещу избягващите данъци и трупащите богатства бляскави парижани, които дължат положението си на властта, оглавявана от един от тях – бившия инвестиционен банкер Макрон. Но движението е погълнато и от един исторически френски стремеж: да защити и дори разшити националните социални програми, въпреки притесненията за трупащите се дългове и стагниращия икономически растеж.
Тези напрежения бяха налице още отпреди Макрон да поеме президентството преди две години. Той започна да прилага реформи, целящи обновяване на икономиката. Според неговата интерпретация, остарелите ограничения за бизнеса и институционализираната враждебност към богатите спъва предприемачеството. Оформилият се през вековете трудов кодекс, защитаващ работниците, обезкуражава инвестициите и допринася за безработицата, която не пада под 9%.
Макрон се зарече да направи Франция гостоприемна за глобалния капитал като замени защитите на работниците с икономическо възраждане. Той улесни работодателите да уволняват работници на база на предположението, че това ще увеличи склонността им да наемат. Заедно с това понижи данъците на най-богатите домакинства. Извън Франция финансистите се зарадваха на младия и харизматичен нов президент, заменил с жизненост обичайно идващото от страната усещане за упадък. Но в самата Франция и особено извън Париж дневният ред на Макрон бе приет като класова война.
В опит да избегне опасно непопулярните съкращения на социалните програми, той увеличи обхвата на данъците върху средната класа и работещите бедни. Оряза данъците на хората в дизайнерски костюми, на неговите себеподобни от групата в Давос, и същевременно прехвърли сметката на тези, които нахлузват работни ботуши, за да се изхранват.
Подобни политики вероятно биха предизвикали гняв навсякъде. Във Франция, където равенството не е само дума, гравирана върху паметници, но и морален кодекс, това донесе ярост.
“Макрон се грижи за богатите хора”, казва 26-годишната Надя Бенкмис, майка на шест деца от Бурж – скромен град на 250 км от Париж. “Той иска да изтреби бедните – така, както са били изтребвани евреите”.
Тя казва това, докато стои на паркинга на местна хранителна банка и държи две пазарски торби, пълни с дарени продукти. Рафтовете вътре предлагат изобилие, подобаващо за Франция: праз, телешки пържоли, сирене „Камамбер“. За госпожа Бенкмис обаче седмичните посещения там представляват ужасяващо напомняне за изгубения статус.
“Семейството ми беше богато, когато растях”, разказва тя. Животът ѝ е следвал арката на низходящата мобилност. Била е чистачка на къщи, но се е отказала от работата след раждането на последното си дете преди година. Тя не отговаря на изискванията за обезщетения за безработица. Съпругът ѝ също не работи. Ако започне работа, те трябва да се откажат от социалните помощи, с които се издържат в момента – около 1200 евро парична помощ за децата им, както и жилищна субсидия от 500 евро.
Този тип изчисления са вплетени в ежедневния живот в Бурж. Някогашен център на фабрики за боеприпаси, през последните години градът е изгубил много работни места. Останалите предприятия предпочитат да наемат временни работници, което е тенденция в цялата страна.
През последните 18 години броят на новите безсрочни трудови договори е останал на ниво от около милион, докато договорите, траещи по-малко от месец, са скочили от 1.6 млн. до 4.5 млн., посочва Филип Ашкенази, икономист от Френския национален център за научни изследвания. Само около половината работници с такива краткосрочни договори имат право на обезщетения за безработица.
“Шефовете предпочитат да вземат временни работници”, казва 40-годишната Виржини Бонин, която работи в местна фабрика за авточасти. “Ние сме за еднократна употреба”, добавя тя.
Бонин, която е самотна майка на три момичета, печели около 1900 евро на месец. В четвъртък вечер научава колко часа ще работи през следващата седмица. Когато временният ѝ договор приключи, ще се издържа с обезщетения за безработица от около 1400 евро.
“Аз не съм от тези в най-тежко положение. Но е трудно. Когато нямам работа не ям месо, за да могат децата да ядат месо”, казва тя. Последната ѝ лятна почивка – нещо, което се смята за свещена френска институция – е била преди две години.
Виржини Бонин е била провокирана да се присъедини към жълтите жилетки от същите правителствени мерки, които мобилизираха протестиращите в голямата част на страната – нови данъци върху горивата, които трябваше да влязат в сила през януари.
Макрон представяше това като средство за адаптиране към климатичните промени. Но вън големите градове, където хората разчитат почти изцяло на автомобилите си за придвижване, това се превърна в доказателство, че президентът е безразличен към работническата класа. “Макрон се притеснява от края на света. Ние се притесняваме от края на месеца”, гласи един от лозунгите на жълтите жилетки.
Това обвинение към Макрон не бе снето, дори когато той отложи новите такси върху горивата заради уличния гняв. „Ние трябва да правим жертви, докато богатите хора вече не плащат данъци. Има усещане за отчаяние и социална несправедливост”, казва Бонин.
Тази представа вдъхновява много от участниците в движението на жълтите жилетки. Реформите на Макрон не са само заплаха за препитанието, те представляват нарушение на френския социален ред, атака срещу разбирането за това как държавата трябва да се грижи за изпадналите в затруднение.
Подобно мислене има особено силни корени сред белите хора, родени във Франция, които доминират редиците на жълтите жилетки. Много от тях изразяват настроения, които се наблюдават из цяла Европа на фона на наплива от имигранти мюсюлмани, както и в САЩ, където президентът Тръмп разпалва страховете от мигрантите. Някои твърдят, че външни хора прибират социалните помощи, които би трябвало да отиват при родените във Франция работещи хора.
Двадесетгодишната Корали Ановаци още живее с родителите си и работи като сервитьорка без постоянен договор. Тя не получава парични помощи от правителството, защото хората под 25-годишна възраст нямат право на такива. Момичето подчертава, че бедността сред французите между 18 и 25 г. е скочила до 14% през 2015 г. спрямо 8.8% през 1984 г. През същия период влизащите в нормите за бедност на възраст между 51 и 65 години са намалели от 11 до 7 на сто. “Няма достатъчно за младите”, казва Анноваци, докато седи в палатка в лагера на жълтите жилетки.
Но най-суровите ѝ думи са запазени за мигрантите, живеещи в близък мотел край безлюден участък от магистралата. Близо 100 млади мъже от Афганистан, Судан и други раздирани от войни страни стоят апатично по стаите си. Те не могат да работят, докато молбите им за убежище се обработват. Издържат се с държавни помощи на стройност около 200 евро на месец.
За госпожица Анноваци присъствието им демонстрира как статутът на родените във Франция бива узурпиран. “Тези мигранти, те имат най-новите модели маратонки и смартфони. Всичко това се плаща от държавата”, казва тя.
Клодин Маларди, на 53 години, кима развълнувано. “Ако си французин, не получаваш никаква помощ”, казва тя. “Дайте ми кофа с черна боя, за да си боядисам лицето, и тогава ще ми дадат помощ”. Всъщност Маларди получава социални помощи за инвалидност на стойност 860 евро месечно. Тя плаща 300 евро наем за субсидирано от държавата жилище.
Подобни настроения дистанцират жълтите жилетки от малцинствените общности.
В Грини, отдалечено предградие на Париж, африкански и арабски имигрантски семейства изпълват разнебитени 15-етажни жилищни блокове. Асансьорите често са развалени, което принуждава дори бременните жени да се катерят по стълбите. Хората там се оплакват, че не могат да си намерят сигурна работа, тъй като адресът от Грини се приема като знак за лоша репутация.
“Отнасят се с нас като с чужденци”, казва осемнадесетгодишният Чекене Сако, роден във Франция син на имигранти от Мали. Той и други в Грини аплодират исканията на жълтите жилетки за по-добро заплащане. Но те си спомнят как местните протести срещу полицейската бруталност през 2005 г. са били отхвърлени от голяма част от френската общественост като работа на бандити. Това контрастира с героизирането на жълтите жилетки. Повишеният данък върху горивата, отбелязва той, е проблем само на тези, които могат да си позволят автомобил. “Това са хората, които имат работа”, казва Сако. “А те са предимно бели”.
Независимо от расистките клишета, жълтите жилетки разкриват една решаваща истина: работещите бедни вече не могат да приемат за даденост закрилата на френската държава.
През по-голямата част от 20 век Франция е управлявана с разбирането, че прогресивното облагане и държавно финансираните осигурителни програми са най-добрият начин за запазване на разбирателството.
Но в началото на 80-те правителството започва да орязва подкрепата за хората с ниски доходи. Към 2014 г. едва 20% от държавните парични помощи отиват за домакинства от най-бедната една пета от френските домакинства, показва изследване на ОИСР. Това е доста под нивата във Финландия (42%), Великобритания (33%) и дори Съединените щати (22%).
Преобръщането на тази тенденция среща сериозни аритметични пречки. Френският държавен дълг достига 97% от БВП според оценките на Международния валутен фонд. Като една от 19-те страни, използващи еврото, Франция е силно ограничена във възможностите си да генерира бюджетни дефицити, което ограничава социалните разходи.
Изправен пред протестите на жълтите жилетки, президентът Макрон отмени някои повишавания на данъците и вдигна минималната работна заплата. Но това не успя да укроти протестиращите и остави Франция в позната позиция: неспособна както да стимулира стагниращата икономика чрез увеличение на разходите, така и да повиши помощта за бедните. Освен, разбира се, ако Макрон изведнъж не развие склонност да облага богатите.
При редовната съботна демонстрация в Бурж госпожа Бонин и другите активисти вървят бавно по пешеходната пътека, за да блокират движението в знак на протест за траекторията, по която се движи животът в страната. Полицаите им казват да освободят пътното платно, на което протестиращите отговарят с престорено съгласие.
Един от демонстрантите носи високоговорител, през който гърми протестна песен: “Макрон, затвори си устата. Това ще е полезно за Франция”. Протестиращите припяват в унисон, а един от полицаите се разсмива.
About The Author
