Челси Манинг е войникът от армията на САЩ, който предостави на WikiLeaks документите за войната в Ирак и Афганистан. Така публиката получи информация за изтезанията и убийствата на цивилни, включително за въздушния удар, убил двама кореспонденти на Reuters; за дипломатическите грами, разкриващи неща като тайните договорки между САЩ и Йемен, според които правителството на арабската държава трябва да поема отговорност за щатските бомбардировки на нейна територия.
Според Манинг, тези действия са безсъвестни и гражданите на САЩ, от чието име са се вършели тези неща, трябва да знаят за това. Тя се надяваше, че публикуването на тези документи ще предизвика “дискусии, дебати и реформи” по цял свят.
Военните изправиха Манинг пред военен съд и поискаха доживотна присъда, защото според тях разкритията “помагат на врага”. В крайна сметка Манинг получи присъда от 35 години, но бе помилвана от Барак Обама след излежаването не седем – което пак е най-дългият период, който някой е прекарвал в затвора за предоставяне на класифицирана информация на медиите. Обама до голяма степен осъзнаваше, че не може да осъди главния редактор на WikiLeaks Джулианс Асанж – пряко или чрез Манинг – без да постави под риск журналистите от издания като New York Times и Washington Post, които не само са публикували същата информация, но дори са били удостоявани с отличия за това.
Наскоро Манинг получи призовка от полусекретен съдебен състав, чиято дейност представлява нов опит за изграждане на криминално обвинение срещу Асанж. Тя отказа да свидетелства, посочвайки като аргументи потайността на този процес, както и факта, че вече е свидетелствала за причините за действията си – и че решението ѝ е било само нейно, а не подтиквано от Асанж или някой друг. В резултат на това съдията нареди тя да бъде затворена, докато не се съгласи да свидетелства или докато не свърши разследването на състава, което може да отнеме още 18 месеца.
Манинг не просто отново е в затвора, тя се намира в изолатор. Това се представя не като наказание за отказа ѝ да съдейства на властите, а като “административна сегрегация”, предназначена за затворници, които може да представляват опасност за себе си или другите. Медиите в САЩ говорят за изолацията като за някакво временно наказание за “най-лошите от лошите”, но експертите от ООН я определят като вид изтезание. Изолирането на човек в килия по 22 часа в денонощието без контакт с други хора или достъп до материали за четене има установени вредни психологически ефекти.
“Трябва да се повтори, че макар изолацията да не бива да се прилага върху когото и да било, това е особено неморално в случая на Челси, която не е обвинена или осъдена за каквото и да е ново престъпление”, изтъкват от комитета за защита на Манинг.
Related: Chelsea Manning has been trapped in solitary confinement for refusing to answer questions before a Grand Jury.
Solitary confinement is torture.
Chelsea is being tortured for whistleblowing, she should be released on bail, and we should ban extended solitary in the US. https://t.co/95ef4xYt3k
— Alexandria Ocasio-Cortez (@AOC) April 2, 2019
“Това, че тя е хвърлена обратно в затвора заради отказа си да свидетелства, е пълно извращение. Разследването срещу WikiLeaks представлява ужасна заплаха за всички журналисти, и Челси ни прави услуга, като се бори срещу това”, казва Даниел Елсбърг, известен с публикуването на “Пентагонските досиета”.
С оглед на всичко това, къде е реакцията на медиите? New York Times публикува статия, в която се отбелязва, че опитите да се осъди Асанж ще създадат “нови и остри проблеми с Първата поправка” и свободата на словото. Но вестникът, подобно на редица други големи медии в Щатите, публикува само единични материали за повторното затваряне на Манинг. Къде са редакционните коментари? Къде е възмущението, или поне признанието, че човек, разкрил незаконни и противоконституционни действия на държавата – и чиито разкрития наистина доведоха до дебати и разследване на тези действия – отново поема удара от името на репортерите, печелили награди благодарение на тази информация? В корпоративните медии в САЩ не могат да се намерят редакционни коментари в защита на Манинг, в защита на правото на журналистите да информират публиката или в защита на правото на обществото да знае.
Подобно на документите за Пентагона, публикувани от Елсбърг през 70-те, след десетилетия медиите ще говорят за приноса на Манинг като за установен факт. Но важният въпрос е защо не го правят в момента. Washington Post обича да напомня, че “демокрацията умира в тъмнина”. Да, наистина е така.