Ледено студена утрин, улиците са затрупани със сняг, който продължава да се трупа на пориви. Придвижването е почти невъзможно, а съседите надничат през прозореца, за да зърнат снегорин за здраве. Но вие не вярвате в такива неща и днес е щастливият ви ден. Можете да посетите личния си лекар без да взимате отпуск, защото пред офиса му няма да има десетина души час преди началото на работния ден.
Основната причина за опашните е проста – личните лекари са единственият вход към здравната система (с изключение на спешните центрове), техните отговорности само се увеличават през годините (и в момента те не успяват да извършат всички задължителни профилактични прегледи, камо ли препоръчителните), а населението застарява – и потенциално се нуждае от повече медицинска грижа. При това положение броят на личните лекари спада. Те са намалели с 450 за десет години или с 9% по-бързо от темпа, с който се топи населението. Само в Гърция измежду страните от ЕС има по-малко общопрактикуващи лекари спрямо населението.
Най-вероятната причина за това е, че цените, които здравната каса им заплаща за изпълнените услуги, рядко се увеличават и лекарите си докарват адекватни доходи, обслужвайки повече хора, независимо от ефективността. Всички те бяха принудени да се регистрират като еднолични търговци и сега се налага да се занимават с бакалски сметки, вероятно защото работата им не е достатъчно сложна и обилна. Чиновници, търговци, счетоводители – това са професиите, които лекарите трябва да съвместяват с основата си работа.
През 2017 г. в страната се пада един общопрактикуващ лекар на 1550 души. Това изглежда добре, тъй като НЗОК е преценила, че абсолютният таван е 2500 души, след което той трябва да назначи асистент. Личните лекари нямат право да отказват да запишат пациент в листата си, но на практика го правят, тъй като преминаването на лимита ще ги постави под финансов натиск.
Според представители на съсловието лимитът трябва да е 1500, за да бъде адекватна грижата за пациента, но без това да носи загуби на ЕТ-то. В момента обаче има 52 малки общини, в които на един лекар се падат между 1500 и 6600 души. В много от тях населението е възрастно и разпръснато, така че осигуряването на същата здравна грижа, от която се ползват хората в големите градове, би изисквало много повече специалисти. Юридическата форма на едноличния търговец няма как да ги осигури. Ако единственият лекар в община Малко Търново трябва да отиде на домашно посещение в село Калово, той ще трябва да измине 76 километра в двете посоки и да загуби около час и половина в път. Лекар, който върши адекватно работата си в такава община, е обречен на бърз фалит.
Ето защо не е изненада, че в повечето от тези общини медицинските лица са намалели през последните 10 години и сега трябва да покриват по-голямо население. В онези от тях, в които броят им се запазва, статистиките изглеждат леко подобрени, защото населението намалява. Но това, че община Антон е загубила над 15% от населението си за 10 години – и единственият лекар сега е по-малко натоварен – едва ли може да се посочи като постижение на здравната система.
Ако вземем всички лекари, а не само личните, ще видим, че те всъщност обслужват по-малко пациенти, защото се увеличават леко при намаляващо население. И тук обаче личат дисбаланси, освен концентрацията в големите градове – където услугите се предлагат с най-голяма финансова ефикасност, независимо от реалните нужди. Докато община Плевен се радва на един лекар на 101 души, а Пловдив – на 121, в Горна Малина съотношението е 66 пъти по-голямо, в Лозница – 42, Джебел – 41 пъти и пр.
За десет години зъболекарите се увеличават рязко спрямо населението (29%) и вече на един от тях се падат 844 души. В 229 общини (или 86% от всички) обаче концентрацията е над средната, като в Бойчиновци единственият зъболекар се грижи за 8262 души. Това прави над 20 пъти повече потенциални пациенти, отколкото за негов колега в Пловдив.
Специалистите по вътрешни болести намаляват с 38% за 10 години, а кардиолозите се увеличават с 61%. Значително увеличение има при травматолозите и уролозите, като последните вече са близо 500. В същото време за десетилетие област Ловеч е загубила всичките си шестима уролози, а Видин – своите трима. Възможно е да се окаже, че в тези области хората вече нямат проблеми с простатата или бъбречни камъни, но не е изключено и сегашната пазарна ориентация на здравната система да не позволява поддържането на ключови болнични отделения в бедни и слабо населени региони.
Сходни тенденции можем да проследим и при леглата в лечебните заведения, които се увеличават в по-големите градове, въпреки че в много от тях населението също намалява. Същевременно, за десет години 21 общини са загубили лечебните си заведения, в това число и вече споменатите Малко Търново и Горна Малина. Други две – Минерални бани и Родопи – се сдобиват с леглова база, но насочена към рехабилитация, което слабо повлиява здравния статус на местното население. Други случаи – като Полски Тръмбеш, остават без лечебен център, а после в тях отварят врати рехабилитационни центрове. Те се опитват да намерят място на пазара, да сключат договор със здравната каса, да привлекат клиенти от София и другите големи градове, и ако не успеят – фалират.
Така се превръщат в метафора за организацията на здравната ни система, при която средствата се концентрират не според нуждите на населението от здравна помощ, а там където най-много услуги могат да бъдат продадени на най-конкурентна цена. Докато това е така, в големите градове ще продължават да никнат лъскави частни клиники, докато големи части от страната са оставени на усилията на малцина зле платени специалисти.
About The Author
