24 април 1956 г. В Париж се провежда тържествена церемония, отбелязваща стогодишнината от рождението на един от най-великите френски войници – маршал Филип Петен. Социалистическият министър-председател Ги Молле говори прочувствено за състраданието на Петен към войниците му в най-мрачните дни от Първата световна война, като тактично пропуска да спомене флирта на маршала с екстремната десница в годините преди смъртта му през 1939 г. Ген. Шарл дьо Гол възхвалява Петен като велик френски патриот и превъзходен тактик, като също пропуска да спомене изключително трудните взаимоотношения, които е имал с бившия си ментор. Ветерани от Великата война на средна възраст се стичат с хиляди, за да отдадат почит на командира, който след серия от войнишки бунтове започва да се съпротивлява срещу идеите за по-нататъшни мащабни пехотни офанзиви срещу окопаните германски позиции. След края на церемонията мнозина в тълпата се връщат към домовете си по булевард „Петен” или през метростанция „Петен”.
Гореописаната сцена разбира се никога не се е случила. Вместо да умре като френски герой на уважителната възраст от 83 години, Петен живее още 12 години и умира, докато излежава доживотната си присъда за измяна на малък остров до френското атлантическо крайбрежие. През 1940 г., след като нацистите разбиват френските въоръжени сили и влизат в Париж, Петен оглавява френското правителство и моли за примирие. Първоначално той получава масова подкрепа от населението, което го вижда като щит, закрилящ страната от брутална окупация, подобна на тази в Полша. Но възрастният Петен служи на Франция много лошо. Между 1940 и 1944 г. той оглавява колаборационисткия режим на Виши, който активно спомага за германските военни усилия и налага авторитарен, ултраконсервативен обществен ред в страната. По своя собствена инициатива Виши преследва членове на съпротивата, прокарва антисемитско законодателство, а най-пословичното му действие е да депортира около 76 хил. евреи в нацистките лагери, където огромното мнозинство от тях са убити.
След края на Втората световна война никой френски лидер не е проявявал желание да се асоциира с Петен, но миналата седмица президентът Еманюел Макрон успя да направи една забележителна политическа грешка и да разпали спор около паметта за маршала. Докато Франция се готвеше да отбележи стогодишнината от края на Първата световна война на 11 ноември, Макрон предложи церемониите да почетат и военната служба на Петен, и конкретно ролята му в предотвратяването на германски пробив по време на ужасяващите битки около Вердюн през 1916 г. „Напълно основателно е да отдаваме почит на маршалите, които са водили армията към победа. Той е бил велик войник – това е реалността”, заяви Макрон пред репортерите. Коментарите му предизвикаха поток от критики както отляво, така и отдясно. Левият опозиционен лидер Жан-Люк Меланшон нарече измяната на Петен „незаличима” и добави: „Макрон, този път прекали! Историята на Франция не е твоя играчка”. В крайна сметка Макрон отстъпи от предложението си и Петен не бе почетен на церемонията.
В тази ера на възраждане на френската крайна десница, дали коментарите на Макрон не целят да галят слуха на определена група гласоподаватели? Може би са сигнал към 34-те процента от избирателите, подкрепили съперничката му на изборите Марин Льо Пен, че симпатизира на тяхното виждане за историята? В последните години се чуват все повече крайни политически гласове, защитаващи Петен и режима на Виши. Ерик Земур, писател от еврейски произход, който се държи като малко по-грамотна френска версия на Динеш Д’Суза, настоява – без достоверни доказателства – че Петен тайно е работел за победа на съюзниците и не носи вина за смъртта на френските евреи. Полемиките на Земур многократно са оглавявали класациите за най-продавани книги във Франция.
Теорията, че Макрон се опитва да привлече крайнодесния електорат, е напълно възможна. Но все пак доколкото е нагазвал в минираното поле на противоречивата френска история, той обикновено е изразявал разкаяние за френския империализъм, с което е предизвиквал раздразнение сред крайната десница. По време на посещение в Алжир в началото на 2017 г. той нарече френското колониално господство „престъпление, престъпление срещу човечеството, истинско варварство”. По всичко изглеждаше, че той искрено вярва в казаното тогава, и вероятно искрено вярва и в това, което каза за службата на Петен през Първата световна война. Макрон приема всичко, свързано с френската държава и нейното лидерство, с непреклонна сериозност, което често води до политическа амузия. По този начин той често си навлича подигравки – включително когато свика обща сесия на двете камари на парламента насред разкоша на бившия кралски дворец Версай, и когато остро нахока тийнейджър, позволил си да се обърне шеговито към него с прякора „Ману”. Най-вероятно той наистина вярва, че Петен заслужава да бъде почетен за усилията си да спаси Франция през 1914-1918 г., без значение какви престъпения е извършил по-късно.
Дали е прав в преценката си? В определен момент престъпленията на един човек могат да достигнат мащаб и чудовищност, които да анулират миналите му дела, колкото и да са били похвални. Ако използваме един още по-екстремен пример, германската държава никога не би и помислила да включи Адолф Хитлер сред героите от Първата световна война, макар по време на службата си да е спечелил медал Железен кръст първа степен.
При всички случаи френската държава, в лицето на Шарл дьо Гол, вече е показала повече от достатъчно признание за направеното от Петен през Първата световна война, както и за възрастта му като смекчаващо вината обстоятелство по времето на Виши. След като военен трибунал осъжда Петен на смърт, дьо Гол заменя присъдата с доживотен затвор. И макар Петен да е лишен от почти всичките си титли и почести, му е позволено да запази званието маршал на Франция. „Старостта е корабокрушение”, ще напише по-късно дьо Гол. „И за да не бъдем пощадени от нищо, старостта на маршал Петен бе свързана с корабокрушението на Франция”.
Нищо не разделя една страна повече от собствената ѝ история, и вероятно това е особено вярно за народа, когото великият социолог Чарлз Тили веднъж нарече „свадливите французи”. Дори днес, вижданията на един французин относно Революцията от 1789 г. могат да ти кажат много и за политическите му възгледи. Историкът от 19-ти век Августин Тиери проследява конфликтите чак до дните на франките и галите и заявява: „Ние вярваме, че сме една нация, но всъщност сме две нации на една и съща земя, две нации във война в спомените си и несъвместими в надеждите си за бъдещето”. Великият френски философ Ернест Ренан настоява, че за да се поддържа единството на една нация, е необходимо „отделните членове да имат много общи неща, но също така да са забравили много неща”.
Ренан изговаря тези думи през 1882 г. Но през 20-ти век французите (и не само те) научават болезнения урок, че колективното упражнение по забравяне неизменно бива последвано от завръщането на потиснатите. След Втората световна война Шарл дьо Гол ръководеше едно грандиозно упражнение по забрава – колаборационистите на високо ниво бяха наказани, но истината за пълните мащаби на сътрудничеството с нацистите бяха погребани под мита, че цяла Франция е участвала в Съпротивата. Едно поколение по-късно страната трябваше да преживее болезнен процес на разкопаване на историческото минало, кулминирало през 1995 г. в емоционалното покаяние на президента Жак Ширак за френското съучастие в Холокоста – „действия, които са опетнили историята ни вовеки”.
Макрон не призова да се забрави нещо за Филип Петен, но коментарите му се превръщат в аргумент за едно строго категоризиране на паметта, което е практически неприложимо и принципно погрешно. Петен винаги ще е лидерът от Виши и неговото военно дело не би могло да бъде стерилно отделено от огромното му морално престъпление. И макар залитането на Макрон по темата да не може да е повод за политическа криза, то имаше злополучен ефект като хвърли сянка върху церемониите в почит не само на другите командири като Петен, но и на милионите хора, били се и загинали под тяхно командване. Ако ниският рейтинг на френския президент понесе още един удар в резултат от този епизод, Макрон ще може да обвинява само себе си.
About The Author
