Липсата на критичен подход и интелектуалния маразъм на „технологичния елит“ в Румъния по въпроса за нечестните глобални бизнес практики на олигополистичната Силициева долина изисква по-внимателно вглеждане. Технологичното развитие (днес подхранвано от развитието на изкуствения интелект) влияе все по-силно на нашия живот. Технологията ще промени начина, по който работим и общуваме, как се отнасяме към личното пространство и обществената сфера и как оценяваме нещата, докато тече радикалното предефиниране на социалния договор между капитала и труда. От значение е обаче не технологията сама по себе си, а властовите системи, свързани с нея. Важно е кой създава добавената стойност, като използва тези властови системи. Не бива да се подценява ролята на държавата и на публичните институции като медиатори между огополистичните технологични корпорации и гражданите.
Има голяма разлика за начина, по който „западното гражданско общество“ чрез някои от своите здравомислещи хора като Евгени Морозов критично разглежда заплахите за частния живот и гражданските права, създавани от нерегулираната, недемократична технология и мълчанието на „източното гражданско общество“ в това отношение. Не е чудно, че скандали като разкритията на Сноудън, Уикилийкс и Cambridge Analytica не породиха ехо нито в местните медии на Източна Европа, нито в гражданското общество там.
Вместо да се развие в посока отворено, демократично виртуално пространство за дебати и споделяне на идеи, интернет арогантно се превръща в основно средство на „капитализма на наблюдението“, където компании, събиращи лични данни работят заедно с тайни служби, за да спечелят от нашите данни. Евгени Морозов нарича този подход „екстрактивизъм (извличане) на данни“. Това не е „лява конспиративна теория“. Нека да чуем какво казва сър Тим Бърнърс Лий – изобретател на HTML и на протокола за световната мрежа:
„Това, което някога е било голям избор от блогове и сайтове, бе свито под могъщото тегло на няколко доминиращи платформи. Тази концентрация на власт създава нов набор от пазачи на входа на мрежата, като позволява шепа платформи да контролират кои идеи и мнения се виждат и споделят.
Доминиращите платформи са способни да се окопаят в своите позиции и да ги заключат, като създадат бариери за конкурентите. Те придобиват стартъп конкуренти, купуват нови иновации и наемат най-добрите умове на индустрията. Като добавим конкурентното предимство, което собствените потребителски данни им дават, можем да очакваме следващите 20 години да бъдат по-малко иновативни от последните.
Нещо повече, фактът, че властта се концентрира сред толкова малко компании прави възможно мрежата да се превръща в оръжие. През последните години видяхме конспиративни теории да бъдат разпространявани от социалните мрежи, фалшиви акаунти в Twitter и Facebook пораждат социално напрежение, външни играчи се намесват в изборите, а престъпници крадат големи количества лична информация.“
Не става въпрос само за интернет. Мейнстрийм икономистите като нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц също изразяват загриженост за резултата от неравното надбягване към изкуствения интелект. Това неравенство в гонката се наблюдава не само между компаниите, но и между националните държави. Европа изостава зад Силициевата долина и Китай и зависи от тяхната технология. Но от по-голямо значение е разделението вътре в Европа, където източните и южните страни са най-изложени на рискове свързани с автоматизацията на труда. Всички икономически кризи и техните политически последствия – като възхода на крайнодесните и фашистите, разкриват, че несигурността на труда и отслабената му сила в преговорите са породени от възхода на технологията.
Ако се върнем вкъщи, румънският „либерален елит“ – отнасящ се апатично към описаното по-горе статукво, не вижда нищо нередно в него. Вместо това има няколко реторични формули, които подкрепят сегашното състояние на нещата. Твърди се, че ние имаме лична отговорност да контролираме нашите данни и че ние имаме избора свободно да изберем между различни доставчици на дадена услуга. В крайна сметка това бил начина, по който пазарът работи навсякъде.
Има и „незаинтересована“ позиция, която твърди, че нашата лична информация е изложена винаги и е по-добре да бъде в ръцете на частни корпорации, отколкото под контрола на държавни бюрократи. Едуард Сноудън вероятно отговорил на тези твърдения така: Да кажеш, че не си загрижен за личната сигурност онлайн, защото нямаш какво да криеш, е като да кажеш, че не те е грижа за правото да говориш, защото нямаш какво да кажеш. Описаните интелектуални нагласи не са в час с новата политическа и социална екосистема. Данните могат да бъдат капитализирани със сериозни последствия, както се вижда в скандала с Cambridge Analytica. За съжаление, в Румъния само една единствена статия съобщи за тези проблеми критично.
Интересно е как е възможно гражданското общество на една страна да бъде държано под такова силно наблюдение в продължение на десетилетия от тайната полиция Секуритате, и да остане напълно глухо за масовите скандали с шпионаж и публичните реакции на Запад. Не е преувеличение да се каже, че националните агенции по сигурност тук – като NSA и ЦРУ имат на свое разположение такова оборудване и способи да шпионират хората, каквито биха породили завист у Сталин.
Но не става въпрос само за демократизирането на интернет, а за контрола над трудовия процес и за социалния договор между хората и капитала. Иронизирана се фразата „данните са новия нефт“ като простовата, но тя разкрива един прост факт: нашето общество продължава да се движи от борбата между онези, които притежават капитала и другите, които са зависими от него. Да, данните са новия капитал.
За да разберем повече от измеренията на технологичната промяна отвъд сегашното монополистично статукво на интернет, си струва да прочетем публикацията на Дейвид Харви „Фетишът на технологията“, която показва много накратко някои основни аспекти на връзката капитализъм-технология. Контролът върху технологичната промяна е жизненоважен за натрупването на капитал. Иновацията е важна собственост на капиталистите – дали ако са олигополисти и монополисти. Според Харви има три вида подобен контрол: първо, приемане на технологична форма, която изисква големи количества капитал и затруднява потенциалните конкуренти да влязат в нея (това най-вече се вижда в случаите на индустриалните монополи като производителите на автомобили); второ, продължителна иновация, която прави невъзможно за другите да я настигнат (както е в случая с Facebook, Microsoft и Google) и накрая – контрол върху правата на собственост и патентите. Тази логика се вписва в твърдението на Тим Бърнърс-Лий, че интернет платформите „заключват своята позиция, като създават бариери за конкурентите“.
Изяснихме темите, за които става въпрос. Имаме работа с нови бизнес модели, където големите технологични корпорации ни предлагат интернет услуги без заплащане в замяна на нашите данни, които те могат да монетизират като обучат своите машини да учат алгоритми. Все повече имаме работа с нова екосистема, където иновацията, генерираща капитал, е в ръцете на ограничен кръг хора.
Какво трябва да се прави тогава? Първо, трябва да започнем да водим този разговор и да повишим гражданското осъзнаване особено в тези части от света, които са спъвани от това състояние на нещата – като Източна Европа. В своя статия Евгени Морозов ни представя няколко възможни сценария за бъдещето. Те се простират от предложения да се затегне контрола над „нашите данни“ чрез нови закони – както например стана с GDPR, и в крайна сметка се извлекат повече такси. Вместо да се решава проблема на парче, систематичен подход към него би бил да се създадат публични институции – особено в случая на ЕС, които запълват празнината, осигуряват нужната инфраструктура на данните по демократичен път, насърчават изследователската дейност и тази с отворен код. Крайната цел трябва да бъде да се обърне сегашното статукво и да се промени дизайна на социалния и политически модел, така че гражданите да играят важна роля в оформянето на технологичния пазар. Да обсъдим накратко тези възможности една по една.
Регулацията може да е добро начало, въпреки че тя може лесно да свърши като просто придаване на по-добър вид на истинския проблем. Тя би могла да създаде усещане за нормалност като позволи на големите корпорации да се измъкнат с чисти ръце или в най-лошия случай с някои глоби. Нещо повече, това би могло да отвори пространство за изява на инженерите им, защото те ще бъдат принудени да създадат по-добри услуги. ЕС чрез своите официални лица изглежда разбира сегашните монополни практики на Силициевата долина и е готов да санкционира ексцесиите ѝ чрез глоби, такси или регулации. Някои гласове в неолибералния ъгъл може да твърдят, че ако ги накажем твърде много, ще пренесат бизнеса си другаде. Този разказ е много популярен в Румъния, например.
Стъпка отвъд това бе предложена от DiEM25. В своя основополагащ документ организацията очерта поредица от краткосрочни, средносрочни и дългосрочни мерки, които да демократизират технологията и да овластят европейските граждани да бъдат активни участници и заинтересовани страни. Някои идеи, за които документът призовава са: финансиране на публична европейска институция, която да подхрани развитието на суверенен, автономен, евентуално анонимна, инфраструктура на данните под контрола на своите потребители; публични одити и използване на алгоритми за криптиране; преосмисляне на сегашните права върху интелектуалната собственост. Това са много прогресивни и дори смели мерки, като се има предвид сегашния контекст, който трябва да бъде помирен с основните два стълба на DiEM25 – Новият курс, който предлага инвестиционна програма за зелен технологичен растеж и труда. Голямото предизвикателство тук би било, че всички тези ангажименти са поддържани от публични институции, които постоянно са изправяни пред спадащо доверие в тях в цяла Европа и особено в Източна Европа.
Ако се заеме позиция в духа на RealPolitik (термин от теорията на международните отношения, насочващ към отношенията между държавите като силови отношения – бел.прев.), позицията на Европа може да се засили значително спрямо САЩ и Китай. Когато бившият главен икономически мениджър на Google казва, че според него интернет ще се разпадне на две – един воден от САЩ и друг – от Китай, значи наистина има голям залог в цялата игра. Както споменaх, Европа изостава технологично от двете супердържави. Ролята на Източна Европа е особено интересна в контекста на гигантите от Силициевата долина, коiто експлоатират слабите правителства в региона чрез своите поделения и утвърждават влиянието си тук на базата на нарасналата неприязън към европейските политики.
Възможните политически действия в този смисъл са очертани от експерта по изкуствен интелект и технологичен инвеститор Иън Хогърт в тази статия. Идеите не са опит да се преоткрие колелото, а се отнасят до вече съществуващи държавни политики – най-вече в Китай:
- Инвестирайте в изследвания и/или академични институции, фокусирани върху машинно учене
- Задайте стандарти/регулации, така че технологията да се развие по начин, който облагодетелства вътрешните нужди на държавата
- Държавата да бъде ключов потребител на домашните компании (виж симбиозата между SenseTime и китайското правителство)
- блокирай придобивания на домашни компании изкуствен интелект от чуждестранни компании, за да се запази тяхната независимост.
- Блокирай инвестициите на чуждестранните инвеститори в домашните компании за изкуствен интелект
- блокирай партньорствата между домашните компании за изкуствен интелект и чуждестранните компании
- Национализирай ключовите домашни компании за изкуствен интелект.
До каква степен всичко това може да се помири с демокрацията и с индивидуалните граждански права е голям въпрос. Както Янис Варуфакис посочва, демокрацията е и би трябвало да бъде продължителна „работа в състояние на прогрес“. Ето защо тя постоянно трябва да бъде обновяване за най-новите политически и икономически реалности.
About The Author
