Професор Баева, с историк като вас няма как да пропуснем вечния въпрос дали човечеството се учи от историята си. Но ми се иска да погледнем също как съвремеността влиза в историята. И затова нека започнем с едно актуално събитие. Руският президент Владимир Путин тези дни даде България като негативен пример – колко е загубила и как съжалява страната ни за решението да се откаже от проекта „Южен поток“ след натиск отвън. С тази оценка на Путин ли ще остане в историята казусът? Или с мънкането на нашите политици, че никой не ги е притискал? Какво ще се запомни?
Склонна съм да приема онова известно виждане на Хегел, че историята ни учи на едно единствено нещо – че не ни учи на нищо. Но с един нюанс. Ако наистина историята на нищо не ни учи, тогава професията историк се превръща в затворено, чисто академично занимание, а не е така. Историята служи на хората, които поглеждат назад, за да си обяснят това, което става в момента, и на политиците – за да оправдаят себе си.
В началото на прехода много спорихме дали трябва да се пренаписва историята. Още тогава беше ясно, че това има политически контекст. Историята, написана по времето на социализма, имаше идеологическа основа. И беше направен опит тя да се пренапише от другата гледна точка – капиталистическа, дясна, в някои случаи, бих казала, профашистка. Но аз бях от тези, които казваха, че е нормално историята да се пренаписва.
Когато обществото е изправено пред проблеми, то почти винаги се обръща назад, за да види как при подобна ситуация са се решавали те в миналото. Това е социалната функция на историята – да бъде учителка на народите. Но не абсолютна, а ситуативна, с оглед на момента. Затова историята винаги се пише от гледна точка на днешното време. Само ние, академичните историци, се опитваме да я пишем такава, каквато е била. Но дори и в нашите писания масата, обществото, чете и вижда само онова, което го интересува в момента.
Така стигаме и до въпроса за Путин и неговото пренебрежително споменаване на България. Това не е нещо ново. Случвало се е и преди, в годините на социализма. И винаги се е дължало и на исторически натрупвания. Включително на руското усещане, че не сме благодарни за освобождението.
Нашата история след освобождението е изпълнена по-скоро с конфликти с Русия, отколкото с благодарност. Имам предвид на политическо равнище, защото при народа е друго – при него и до ден-днешен русофилството е много силно. Но политиците почти в целия период до 1944 г. са критични към Русия. И има защо – Русия доста грубо се намесва в българските дела, а в повечето големи конфликти сме били на противоположни страни. Така че в очите на Русия и СССР България е държава, която хем е много близка, хем постоянно „изневерява”.
От българска гледна точка е малко по-сложно. Политиците, които се опитват да защитят някакъв национален интерес се сблъскват с факта, че той често се разминава с интересите на Русия или СССР.
В годините на прехода имаше още един ярък случай, когато България беше използвана в руската пропаганда като отрицателен пример. Става дума за 1996-та и за тогавашните президентски избори в Русия. По всички социологически проучвания Борис Елцин трябваше да загуби от Генадий Зюганов. Но ужасът на Запада, че в Москва може да дойде на власт един комунист – оставям настрана доколко Зюганов е комунист – и едва ли не да се върне СССР, накара американците да направят всичко възможно да подкрепят Елцин и да му спечелят изборите чрез една тяхна PR-агенция. Именно тогава, в онази кампания, България пак беше давана като отрицателен пример. Това беше при правителството на Жан Виденов – хлебната криза, банковата криза, опашките… И всичко това се въртеше по руската телевизия, плашейки руснаците какво ще стане, ако Зюганов спечели.
Но както виждате, и в онзи случай, и в сегашния, посочването на България като отрицателен пример има своите основания. Това не са измислици, а реални факти. Каквото и да казват днес политиците и от БСП, и от ГЕРБ за прекратяването на „Южен поток“, всички знаем какво стана.
Припомнете все пак.
Имаше едно посещение на трима американски сенатори, след което правителството на Пламен Орешарски се отказа от проекта. „Заслугите” на ГЕРБ са не по-малки, защото по-късно един от най-близките хора на Бойко Борисов – Румяна Бъчварова, се похвали, че ГЕРБ е спрял три руски енергийни проекта. И това също е истина. Тоест нека не се сърдим на другите, че ни показват това, което сами сме направили. Да, можем да се опитваме да го забравим, да го скрием, да го интерпретираме по друг начин. Ама хората по света знаят и помнят. Много ми е неприятно и на мен да бъдем използвани по такъв начин, но не е за първи път и най-вече не е без наша вина.
А какво ще остане за бъдещето… Мисля, че нито едното, нито другото ще бъде запомнено. Ето, това, което споменах за 1996-та, вече всички са го забравили. Но за мен поне остава огорчението, че пак сме използвани от „големите” като лош пример за малка, беззащитна и податлива на натиск държава.
Мисля, че лично Путин няма лошо отношение към България. Но сигурно е обиден – той е обидчив – от нашето зиг-заг отношение. Само че в тези негови думи България не играе роля, тя просто е използвана, за да се отправи предупреждение към големите западноевропейски държави.
Как Русия гради сега отношенията си със Запада?
Много сериозно е лансирана тезата, която според мен има основание, че Русия прави всичко възможно, за да разедини Запада и да играе поотделно с държавите, а не с целия Европейски съюз. Но нека подчертая, че това не беше така. Това СТАНА така. Докато Русия имаше добри отношения с ЕС като цяло, тя предпочиташе да контактува с него също като цяло. Когато се влошиха отношенията и бяха наложени санкции, тогава естествено, както би направила всяка държава в такова положение, Русия започна да търси различията сред опонентите, за да играе върху тях.
Нима Доналд Тръмп не прави същото? И САЩ действат така не само сега. Още при войната с Ирак, нали си спомняте, Доналд Ръмсфелд каза, че има две Европи – Старата и Новата. И че Щатите залагат на Новата, на Източна Европа. Защото нашите страни подкрепяха техните агресивни действия в Близкия изток. Старата Европа, Западната, която се опита да ги спре и се раздели, беше определена тогава като „лоша”.
Това е нормално в международните отношения – големите сили да подкрепят някого, когато имат добри отношения с него, а когато отношенията се развалят, да се опитат да го атакуват, да печелят от вътрешните му противоречия.
Така че няма какво да се сърдим. Ако искаме да гледаме на нещата политически, трябва да боравим с реалностите, а не с пожелателната реалност, както обикновено правим. Дали ни обичат или не ни обичат – това е несериозно. Политиците, както и държавите, не би трябвало да се обичат или мразят, а да защитават своите интереси по най-добрия начин. Дори няма нужда да цитирам лорд Палмерстън с прочутата му мисъл за вечните интереси на Англия. Тя важи за всички държави.
Често в последните години се припомня, че сегашните напрежения в Европа, а и в света, са отзвуци от събития още през Втората световна война. Но лентата може да се върне и по-рано. Преди броени дни се навършиха 80 години от Мюнхенския договор, с който Англия и Франция през 1938-ма разкъсват Чехословакия, за да удовлетворят Хитлер и да го насърчат за бъдещия му удар по СССР. Други пък припомнят по-късния Пакт Молотов-Рибентроп от 1939-та, сочен също за прелюдия към Втората световна война. Как ехото от тези събития отеква днес?
Това е много добър пример за употребата на историята. Защото всеки търси в нея онова, което оправдава собствената му позиция и което атакува неговия временен противник – противниците, както и съюзниците винаги са временни.
Интепретациите на събитията, довели до Втората световна война, се правят след нея. И го правят победителите – в случая те са от Антихитлеристката коалиция. Така че вината отива изцяло към Германия и Адолф Хитлер, което всъщност съвпада и с историческата реалност.
Но никаква Германия и никакъв Хитлер в положението, в което тази страна се намира след Версайския договор, не биха могли да се подготвят толкова успешно за Втората световна война без съдействие отвън.
Тезите, които сега се отстояват от по-голямата част на ЕС, са, че Втората световна война е започнала едва ли не заради Пакта Рибентроп-Молотов. Това е смешно, защото този пакт се сключва само седмица преди началото на войната. За една седмица не се готви война. Този пакт играе своята негативна роля, защото дава възможност на Хитлер да нападне Полша, но да остане сигурен, че това няма да доведе до голяма война със СССР, за каквато все още не е готов.
Истината е, че подготовката на Хитлер за Втората световна война започва още с идването му на власт и тя е реализирана с помощта на победителите от Първата световна. Най-вече с помощта на Англия. Франция е много по-предпазлива, защото е силно пострадала от Първата световна. Докато за Англия и по-скоро за Консервативната партия там, за Невил Чембърлейн, Германия изглежда по-надеждният партньор от Франция – партньор, който може да бъде използван за предпазване на Европа, забележете, от болшевизма.
Всъщност, СССР е този, който обърква сметките. Присъствието на СССР намалява в очите на Запада опасността, която представлява Германия. Наказана и обезоръжена след Първата световна война, тя изглежда на Запада като приемлив инструмент, който да бъде обърнат срещу новопоявилия се фактор – Съветска Русия. След индустриализацията СССР укрепва и се превръща в постоянен европейски фактор. И започва да изглежда по-опасен от Хитлер, защото носи със себе си не просто геополитическа алтернатива, а идеологическа. Ето защо, мобилизирайки всичките си сили, Западът решава, че Германия може да бъде използвана като таран, като ударно оръдие срещу тази болшевишка опасност.
Оттук идва и обяснението за т. нар. политика за омиротворяване на агресора.
Забележете тук думичката „агресор”. Това означава, че Германия на Хитлер, Третият райх, от 1933 до 1936 г. е показал ясно своя агресивен нрав. Но тази страна е възприемана като по-малкото зло, което да се използва срещу по-големия враг на Запада – идеологическия противник Съветския съюз.
Това е пътят, по който се стига до най-големия позор в това „омиротворяване” – Мюнхенската конференция. Тя по същество обрича на разпокъсване една демократична европейска държава – Чехословакия, която, искам да обърна внимание върху това, е единствената в района, която до 1938 г. запазва демократично управление за разлика от всички нейни съседи. Плюс това Чехословакия е основният стълб на френската външна политика в Източна Европа. Но независимо от това тя е жертвана в името на по-голямата цел.
Как се стига до Мюнхенската конференция?
Искам да припомня за една знаменателна среща между Хитлер и лорд Халифакс в Мюнхен на 19 ноември 1937 г. Хитлер държи да се представи като опора на Запада. Халифакс отговаря, че „да, благодарение на вас болшевишката опасност е спряна пред вратите на Европа”. Е, имало някои в Англия, които критикували Хитлер, но това не е правителството, а хора, които не знаят какво става в Германия.
Тогава Хитлер директно заявява: ние сме очертали нашите интереси, а вие ще решите по какъв начин ще ги реализираме – чрез договореност или чрез „свободна игра на силите”. Това си е шантаж, заплаха, че Германия може да действа и силово, с оръжие. Халифакс го успокоява, че такива „дребни въпроси” като Австрия, Судетската област, Данциг и Полският коридор ще минат на заден план, ако се реши голямото противопоставяне на СССР.
Тоест в тази политика западните дейци не са излъгани от Хитлер, те много добре знаят, че в онзи момент Германия си е поставила за цел да вземе именно онези територии. А това са територии от други държави – Чехословакия и Полша, както и една цяла – Австрия.
Да, Хитлер има доводи – че преобладаващата част от населението в тези територии е немско. Но все пак Парижката мирна конференция от 1919 г. е предала тези територии на други държави. А 20 години същите държави-победителки се опитват да ревизират решенията си. Това няма как да не разбие целия европейски ред.
Май и днес сме свидетели на много отмятания от сключени по-рано договори или преки погазвания на международното право – тоест именно на разбиване на установения ред…
Много са подобните примери и днес. Кое трябва да има предимство? Дали запазването на териториалната цялост на държавите, както е определена след края на Втората световна война и потвърдена от Заключителния акт на съвещанието в Хелзинки от 1975 г. Или пък предимство да се даде на правото на нациите на самоопределение, когато дадена общност живее в чужда държава и се бунтува… Кое да се уважи? Както виждаме, политиците решават този въпрос по различен начин. Веднъж по единия, друг път по другия.
Къде е критерият? В политическия интерес на онези, които решават. Тоест Европа, човечеството, не са отишли много далеч от стария принцип на борбата в защита на интересите.
Като историчка за мен това е нормално. Но не ми се вижда нормално да ни обясняват, че днес се ръководим от някаква общохуманна справедливост. Защото добре зная, че в историята рядко има справедливост.
По-добре е откровено да се каже кои интереси изискват едното и кои интереси изискват другото действие. Защото в противен случай стигаме до коренно противоположни интерпретации на едни и същи събития от последните 20-30 години, което изправя изразяващите ги пред непредсказуем като последици конфликт.
Кой конфликт?
Имам предвид това, което става в момента в света. САЩ на една страна, ЕС на друга, Русия на трета, други държави – в Близкия изток и другаде… Вътре в ЕС също имаме конфликт. И той отново е, най-общо казано, между Стара и Нова Европа. През центъра на нашия континент минава дълбока пукнатина и тя не е резултат от това дали източноевропейските страни са били социалистически или не. Разломът е много по-назад във времето, още в първото хилядолетие. Да си припомним – разпадането на Римската империя на Източна и Западна, разделението на християнството на католицизъм и православие, схизмата, Византия, която продължава да съществува 1000 години след падането на Рим и дава други характеристики на държавността и на идеологията, падането на самата Византия… А преди да падне, нека напомня, че един от кръстоносните походи минава през нея и я помита, тоест помита носителя на една част от християнството…
Излиза, че доста по-далеч от Мюнхенския договор трябва да гледаме, за да разберем ставащото сега…
Много по-далеч! По-далеч от съветската сфера на влияние, по-далеч от геополитическото понятие Източна Европа. И нещата не са никак еднозначни. Да не забравяме още нещо – част от тази Източна Европа, която сега заема по-различни позиции от Западна, не е православна, а е пак католическа. Унгарци, чехи, поляци – те са католици. Ние, православните в ЕС – българи, румънци, гърци, някак сме прикачени към този конфликт вътре в ЕС. Но унгарците, поляците и чехите, макар и да са католици, винаги са били в онази част на Европа, която е гледана отвисоко, била е част от империи – Хабсбурската, Руската… Унгария, Полша, Чехословакия, да не говорим за Латвия, Литва и Естония, се появяват на политическата сцена като самостоятелни играчи много късно – чак след Първата световна война.
Поради това за тях държавността има особена стойност. Докато от Запад ги гледат с пренебрежение – можем пак да си припомним как е решена съдбата на Чехословакия в Мюнхен през 1938-ма. Голяма работа, някаква държава, създадена едва преди 20 години, по-добре да я жертваме, но да запазим европейския мир и сигурност – това показва отношението на западните към източните членки в ЕС. То маркира и една от основните характеристики на вътрешното разделение.
Има и други – например отношението към законите, към правилата. Тук, в Източна Европа, в нашите по-млади държави, правилата нямат толкова голямо значение, както на Запад. Опитите да бъде наказана Унгария са предизвикани от това, че нейното ръководство не спазва правилата на съюза, в който е влязла. ЕС постъпва напълно закономерно – ако не се реагира на подобно поведение, тогава всички ще започнат да погазват правилата и така ще се разпадне целия съюз. Не казвам, че Виктор Орбан и правителството му нямат основания за някои от позициите си, но те не могат да ги налагат по начина, по който го правят. Трябва първо да се променят правилата в ЕС. Разбира се, България е много страничен участник в това…
Не е толкова страничен, защото тук дори в редиците на уж лявата БСП започна спор под надслова „Орбан или Корбин”. Настоящото соцръководство открито показва, че харесва консервативния и националистически унгарски премиер, докато част от соцактивистите пледират за ангажиране с отчетливия ляв курс на лидера на британските лейбъристи. Доста странна дилема за една социалистическа партия, не мислите ли? Нормалното би било изобщо да няма колебания, че левичарят Джеръми Корбин е „нейният” човек…
За съжаление, този спор се решава повече в полза на авторитариста Орбан. Моето обяснение е, че БСП следва „модната линия” в обществените нагласи, полагайки усилия да се запази като влиятелна политическа сила. Тя засега успява да остане такава, но това не се случи с останалите бивши комунистически партии в Централна и Източна Европа. Те една по една или изчезнаха, или са в много тежко състояние. В същото време на Балканите е друго. Ако се огледаме наоколо, ще видим, че с изключение на България, навсякъде другаде управляват леви партии…
В Чехия също има интересна ситуация. Там комунистите дори не смениха името си и партията им се запази доста силна.
Да. Но според мен това се дължи на една причина – че са в така нареченото „посткомунистическо гето”. До миналата година те бяха оставени сами на себе си. С тях никой дори не правеше консултации за след изборите. Общоприето беше схващането, че те трябва да останат изолирани. А като не участваха в управлението, успяха да се запазят некорумпирани. И така те станаха симпатични, забележете, на младите хора, които виждат, че всички останали са се злепоставили, а тези са останали неопетнени. Стигна се до необходимостта да се преговаря с комунистите, за да подкрепят новото правителство. Не мога да кажа какво ще стане с тях по-нататък в Чехия, ще видим.
Добре, да се върнем към БСП и Балканите.
Тенденцията както при БСП, така и при повечето леви партии на Балканите, е да се съобразяват не с идейната си основа, а с обществените реалности. И да заемат позиции, които отговарят на тези нагласи.
Тоест да вървят след масите, а не да водят масите?
Точно така! Не мисля, че това е добре, но от прагматична гледна точка то помага БСП и съседните ни леви партии да запазят позициите си. Вижте и Зоран Заев в Македония – не бих казала, че той води особено лява политика. Или румънските социалисти…
Та дори и Алексис Ципрас в Гърция.
При Ципрас е по-различно. От идейна гледна точка той като че ли е най-ляв, въпреки че прави компромиси включително и с крайнодесните.
Реалната му политика разочарова неговите поддръжници.
Но поне не прави теоретични завои. А при нас и теоретично се стига до отмятане от леви принципи. Казва се: щом е пазарна икономика, значи не може да има контрол върху цените или каквото и да е от този род. Тоест и на теория дори БСП вече не изразява леви позиции. Тук се вписва и отношението ѝ към Истанбулската конвенция и към Орбан.
Левите партии по принцип са партии на идеите, те се опитват да издигнат обществото над всекидневието, да му предложат идеен проект, в който повечето хора да са по-щастливи. Докато десните са партии на практицизма, на конкуренцията, на егоизма.
Когато обаче левите партии се опитват да спасят своето съществуване, както става при нас, те са изправени пред избора – идеите или прагматизма. В момента в България сме в състояние на търсене на чисто прагматични решения във всяко едно отношение. И това засега спасява БСП като обществена сила, тя е многократно по-добре и по-силна от левицата в Централна и Източна Европа. Но поставя под въпрос нейното по-далечно бъдеще.
В същото време гласуването за БСП става все по-идейно, лишено от прагматични мотиви. За нея гласуват хора, които са готови да се противопоставят на статуквото. Онова статукво, от което зависи самото съществуване на хората. Когато единственият източник за работа е местната администрация, а тя от години е в ръцете на ГЕРБ, как хората, които са прагматици, да гласуват за нещо друго освен ГЕРБ? Така че гласуването за БСП си остава само по идейни причини. Обаче тези хора, които го правят, все повече и повече се питат: каква всъщност е разликата между двете партии? Наистина ли в БСП се опитват да прокарват друга политика, други идеи? Или и те го карат чисто прагматично, в рамките на пазарната икономика, където правилата са ясни? Понеже разлика трудно се забелязва, това, за съжаление, се отразява много зле на хората, които искат да се измъкнат от блатото на статуквото. Та правят извода, че всички партии искат едно и също. И просто не гласуват, защото не виждат смисъл, не виждат алтернатива.
За известно време част от тези хора, особено по-възрастните, гласуваха за националистите, защото те предлагаха социални програми. Сега не зная дали това ще продължи, защото проверката на властта показа нереалистичността на обещанията. Пролича как можеш да говориш едно преди избори и да правиш точно обратното след това. Не че това е изключение за политиците, както е добре известно.
Нека погледнем и към темата за националното помирение и обединение, която наскоро повдигна президентът Румен Радев. Вие сте сред групата общественици, които подкрепят тази идея. На фона, който виждаме и у нас, и в Европа, и по света, върху какво може да стъпи едно такова помирение и обединение?
Аз съм идейна привърженичка на това предложение, защото смятам, че то е насочено към помиряване с миналото ни. То не може да е насочено към бъдещето. Някои казват, че единението трябва да се търси в общия стремеж към по-добро здравеопазване, образование, социални програми и т.н. Не, по тези въпроси трябва да се спори, трябва да има различни позиции. Но обърнати назад, към миналото, ние трябва да приемем, че е имало българи, които са мислили и действали по един начин, и българи, които са мислили и действали по друг начин. И те не трябва взаимно да се изключват. И едните, и другите са българи, те са част от българската история. Това разбиране ни е необходимо, за да престанем да посвещаваме огромна част от политическите си усилия и спорове на миналото. Трябва да се обърнем към настоящето и бъдещето и да спорим за тях.
И аз много добре знам, имам и своята позиция за всички жестокости и кръвопролития в историята ни. Конкретният повод за инициативата за национално помирение и единение е Войнишкото въстание, но бих казала, че това не е първото кръвопролитие на българи срещу българи. Достатъчно е да си припомним Дуранкулак. Там има много жертви – селяни, които протестират и са избити от властта. Но така е във всяка история, във всяка държава има такива драми.
Войнишкото въстание стана добър повод, защото е подлагано на различни интерпретации. Обществото е редно да се съгласи, че войниците са имали право да протестират, имали са право да поискат отговорност от тези, които не просто са ги пратили на фронта, а са предизвикали пробива при Добро поле. Войниците са разбирали, че това не е тяхна вина, защото те три години са воювали и са се жертвали. Пробивът е заради грешки на военното командване и на управлението, а и заради това, че България е вкарана в коалиция, която през 1918-та очевидно губи войната.
Ако погледнем от другата страна, хората, които са потушили въстанието във Владая, също са имали своята логика – да запазят държавността. Ще дам само един пример – Христо Смирненски, изпратен като юнкер да потушава въстанието. Нима можем да го зачеркнем и него? Просто трябва да приемем, че конфликтът е имал своите основания, своите причини, както и факта, че и едните, и другите са българи и са смятали, че действат за доброто на държавата си.
Това е смущаващо като поглед. След Войнишкото въстание идва Септемврийското от 1923-та, после „белият терор” от 1925-та, да не говорим за вътрешния сблъсък у нас по време на Втората световна война. Нима и за онези, които са причинили „изчезването” на Гео Милев или Христо Ясенов, също трябва да се смята, че са имали „своята логика”?
Е как, имали са, макар и неприемлива. Хората рядко действат без логика…
Жертвата и палачът могат ли да се поставят в равна позиция?
Не, не могат. И историята общо взето ги е подредила. Има откровени жертви и откровени палачи. Но има и жертви, които преди това са извършили насилия срещу други, като авторите на атентата в църквата „Света Неделя”. Нима тях ще ги определим само като жертви?
Но и атентатът е отговор на предшествало го насилие. Историята има своята последователност. Не се състои от единични актове.
Да, така е. Но онези, които организират Септемврийското въстание, нима са невинни, когато не пожелават да подкрепят селяните на 9-ти юни? Разбира се, във всички тези трагични за България събития има откровени палачи и за тях няма оправдание.
Обаче някои и тях припознават като герои, нали? Ето, че и един някогашен легионер като Дянко Марков тези дни получи отличие от министерството на отбраната.
За мен е абсолютно неприемливо награждаването на такива хора. Тук няма как да бъде постигнат компромис. Но нека оставим тези спорове в миналото…
Те обаче влизат в настоящето. Малко ли е това – министерството на отбраната на държава членка на Европейския съюз награждава човек, публично оправдал депортацията на евреите от нацистите с изказване, направено от него не даже някога, а в демократичното ни съвремие…
С това, разбира се, трябва да се борим. Тези случаи трябва да изясняваме според фактите. Но не бива заради тях в държавата си да продължаваме да сме разделени с пропаст.
Тази пропаст все пак е идеологическа, а не историческа. След като се различаваме по идеите си, как ще се обединяваме?
Да, пропастта е идеологическа. Но аз говоря за противопоставянето фашизъм-комунизъм – трябва ли, след като по един или друг начин сме излезли от него, да го връщаме постоянно…
А фашизъм-антифашизъм?
Говоря за друго. Идейни фашисти в България е имало, макар държавата да не е била стриктно фашистка. Имало е и комунисти. Но трябва ли онова тяхно разделение от миналото да го пренасяме и днес, когато все пак открито фашистки партии няма или поне не са важни, маргинални са. Комунистите също са маргинални. Трябва ли този стар конфликт да продължаваме и в днешния ден? Не е ли по-добре да го оставим в миналото? А че идейните различия са непримирими – така е. Аз не призовавам да правим компромис между комунисти и фашисти. А да оставим противопоставянето в миналото.
Някои обаче смятат, че фашистката заплаха не е никакво минало, че тя е налице и в днешна Европа.
Не мисля така. Аз виждам заплаха от съчетаването на следните изключително въздействащи върху обществото съставки – национализъм и социални програми. Но това не е фашизъм. Няма как да се повтори онова време и онази ситуация, когато той е възникнал и е набрал мощ в Европа.
А в днешна Украйна?
В Украйна това го има, да, но то е реминисценция от миналото. Там има извънредна ситуация, война, разделение, при които избликват всички стари неща…
Не е ли опасно това? Украйна не е капсулирана, а обстановката там дори става повод за международни санкции, за нарастване на напрежението и конфронтацията в света.
Мисля, че процесите в Украйна все пак са капсулирани там. Голямата опасност според мен е тази, за която споменах. Съчетанието между национализъм и социални програми, което постепенно става безалтернативно. Този процес започна отдавна, той не е достигнал до апогея си, но някъде вече е реалност. Така е в Унгария, така е в Полша. Там към споменатите две съставки беше добавен и консерватизмът. Защото обществата в криза или се радикализират, или се връщат към консервативното, към традициите. Политическите сили, които съчетаха всичко това, станаха безалтернативни.
Не ми се иска да давам като пример и България, но тук имаме подобна тенденция на безалтернативно управление. В Западна Европа още не е така. Но ако погледнем тенденциите в Германия, пък дори и във Франция, забелязваме същите симптоми.
Виждаме „Алтернатива за Германия” например. Там имаше и „Пегида”, и други сходни формации – те всичките са с подобни характеристики. С течение на годините това течение набира сили и се утвърждава. То може да се превърне в бъдещето на Германия, като гледаме състоянието на германската социалдемокрация, а и на християндемокрацията. Това течение не заема ясни позиции – наляво или надясно. То се опитва да прибере всичко привлекателно и отляво, и отдясно и така да се превърне в безалтернативно.
Това е моето голямо опасение. Няма да се повтори италианският фашизъм или германският нацизъм. Но се създава една нова опасност, едно ново чудовище. То, предполагам, няма да унищожи политическите партии – левите и десните. Ще ги остави там някъде, в периферията, а основното обществено пространство ще бъде заето от него. Както е в България в момента. Има опозиция. Има преса, доколкото изобщо такава преса е в състояние да изразява някакъв плурализъм. И какво от това?
Виждаме раждането на едно ново явление – можем да го наречем популизъм или авторитаризъм, всичко това го има. При него личностите в обществото се превръщат в безгласни букви. И са така обработени, че престават да се интересуват от политиката, от идеите. Налага им се една икономическа система – пазарната икономика, която се пропагандира като безалтернативна. Е, след като икономическата ти основа е безалтернативна, защо в политиката да има алтернатива? Откъде да дойде такава алтернатива, ако икономиката е обречена да е една и съща?
Значи вървим към нов вид диктатура? Към края на демокрацията?
Това, което идва, дори няма да бъде диктатура, или ако бъде, то тя ще е „мека”. Хората ще си го харесват, медиите ще помагат за това харесване.
На този фон Еманюел Макрон във Франция е едно изключение, което няма да просъществува дълго. Или ще бъде изхвърлен от онова, което идва отдолу, или самият той може също да поеме това течение. Та и Макрон с какво спечели – да не би с някоя от основните партии? Не, той също дойде с една неясна линия, в която има и от едното, и от другото, и от третото.
Демокрацията в Европа не е много стар продукт, тя е относително млада – едва на два-три века. Европа е съществувала по-дълго без демокрация. Никой не е казал, че демокрацята ще бъде вечна. Може така да ни изглежда сега. Но тенденциите, които виждаме, като че ли не говорят за това. Ако Европа бъде поставена в тежка външнополитическа позиция, ако бъде атакувана отвън – от САЩ, от Азия, от Африка, от където и да е – нищо чудно тя да предпочете да се откаже от вътрешното разделение, каквото е демокрацията, и да се обедини под една силова позиция.
Това са за мен сериозните, глобалните исторически въпроси. Надявам се да не съм права. Нашата роля, на историците, особено на онези, които се занимават с обща история за по-дълги периоди от време, е тази – да предупреждаваме, дори и да бъдем лоши пророци. Лошият пророк е все пак за предпочитане пред разказвача на добри приказки.
Погледнете какво се чете от съвременните млади хора – фентъзи, а това са именно приказки, в които те спят и сънуват. Не е на почит критичното четиво, което да те накара да се замислиш за недъзите на обществото и как можеш да ги поправиш. Дано, когато спящите в приказките се събудят, не се окаже твърде късно.
About The Author
