През 2017 г. книгоиздаването в България преживя истински възход, който бе подобаващо отразен, когато статистическия институт съобщи за него този юни. В прессъобщението обаче липсваше уточнението, че става дума за ръст в печатането на учебници заради новите програми в средното образование и тази информация остана скрита за медиите. Така за някои от тях се отвори възможност да се впуснат в анализи на причините за този „възход“ или дори да обявят ренесанса на книгите.
Последната публикация на НСИ за издадените книги и брошури дава възможност да се проследят тенденциите в продължение на почти шест десетилетия, така че лесно да бъдат избегнати временните сривове и ренесанси, които иначе намират много по-добър прием в периодичната преса, заради естествената ѝ склонност към сензационализъм – включително онази част от нея, която не използва главни букви и удивителни в заглавията си.
На първо място данните показват позитивна тенденция по отношение на излизащите заглавия, които постоянно се увеличават, особено в последните десетина години. Докато през 60-те са излизали средно по 3500 заглавия годишно, то след 2010 г. техният среден брой е 7500. През изминалата година за пръв път в България излизат над 10 хиляди заглавия.
Стремежът на издателствата към разнообразие и запълване на нови пазарни ниши носи на публиката повече избор, но също така и рискове. Ако възходът на фалшивите новини ни притеснява, то защо не говорим, например, за съизмеримия възход на псевдонаучната медицинска литература? При сегашните цени на книгите всичко, което може да се продаде в няколкостотин бройки, се оказва достойно за печат. В същото време ръстът на цените, предопределен в голяма степен от ниските тиражи, прави книгите недостъпни за по-бедната част от населението.
Спадът на средните тиражи на издаваните книги и брошури е наистина забележителен. Между 1960 и 1976 г. тиражите нарастват от 9 до 14 хиляди бр., след което се задържат между 11 и 13 хиляди до началото на 90-те години. До края на десетилетието те спадат над 6 пъти до 2100 бр. В периода 2014-2016 г. е достигнато абсолютното дъно с около 530 бр. среден тираж, като през следващата година е отбелязано вече споменатото „възраждане“, което хвърли публиката в кратък възторг. Средните 670 бройки на книга през 2017 г. са над 20 пъти по-малко от тиражите през 1990 г.
Що се отнася до сумарните тиражи, в последните десет години излизат средно по 4.7 милиона книги, което прави малко повече от половин книга на човек. През 80-те средният общ годишен тираж е почти 60 милиона тома. Естествено, част от тази огромна разлика се обяснява с намаленото население. Следващата графика премахва демографския фактор – в последното десетилетие от печат излизат 0.6 книги/човек, докато през 80-те техният брой е бил 6.7.
Разпространеното разбиране, че отказът от книгите може да се обясни с лесния достъп до информация в мрежата, не издържа на проверката на данните. Ако причината бе това, щяхме да наблюдаваме плавен залез на книгоиздаването, докато все повече домакинства получават достъп до Интернет. И през 2004, и през 2016 г. са били издадени по 0.6 книги на човек, но докато през първата година достъп до Интернет са имали едва 10% от домакинствата, през 2016 г. този дял достига 64%.
В значителна степен, отказът на българите от книгите вероятно все пак може да се обясни с развлекателните възможности на новите технологии и улеснения достъп до тях през 90-те и след това. Ако това е така, то едва ли има смисъл да очакваме някакво възраждане на книгите. Но това не е непременно проблем. Ако хората са се отказали в голяма степен от развлекателната функция на книгите, преминавайки към по-интересни средства, това не означава, че са се отказали от образователните им функции. Не означава и че се учат по-малко, само защото не ползват книги за целта, колкото са го правили преди 30 години.
Проблемът се появява, ако се окаже, че за голяма част от българите отказът от книгите – и културните и образователни продукти изобщо – не е въпрос на съзнателен избор, а необходимост, продиктувана от външни причини. Според изследването на бюджетите на домакинствата на НСИ, през 2017 г. най-бедните 10% успяват да заделят едва 43 лв. годишно за продукти от широката категория „свободно време, културен отдих и образование“. По-бедните 70% от населението могат да си позволят до около 200 лв. за хотели, ресторанти, кино, спорт, обучения и пр.
Фактът, че България е страната с постоянно растящо и най-голямото за ЕС неравенство, означава, че доходите на по-бедните нарастват по-бавно от тези на най-заможните, като много от продуктите стават все по-недостъпни за тях. Ако си мислите, че книжарниците са претрупани със скъпи луксозни издания, а бюджетните джобни формати почти не се печатат, защото хората стават все по-богати, помислете пак.
Вероятно това не е разбираемо за заможните 1-2%, които задават и тона на обществения дебат, но данните показват, че независимо от желанията и интересите си повечето българи не могат да си позволят лукса на културните и образователни продукти. А след около две десетилетия на духовен остеритет може да се окаже, че те вече нямат и потребност от тях.
