27-годишният днес Хуан Мануел Бустаманте или Науел, както го наричат приятелите му, още не може да дойде на себе си след 16-те месеца, прекарани из пет различни испански затвора в очакване на възможна 35-годишна присъда за „тероризъм”. Трудно му е да се върне в нормалния си живот отпреди ареста и да осъзнае, че всички обвинения срещу него и срещу петима негови приятели са отпаднали, а техният случай е приключен, пише испанският в. „Ел Диарио”.
Историята има корени в един бедняшки квартал в Перу, където израства Науел. Именно там той се отвращава завинаги от дрогата, алкохола и насилието, с които бедните хора затъпяват и озверяват, насочвайки агресията си едни срещу други, а не срещу системата, обрекла ги на скотски живот.
Още като дете Науел открива и своята алтернатива – зародилото се в гетата в САЩ в края на 70-те години на миналия век и после плъзнало по света движение Straight Edge, което може да се преведе смислово като „прав път”. Името идва от песен със същото заглавие на хардкор-пънк групата Minor Threat. Философията на движението е, че съзнанието на човек трябва да е чисто и да не се допуска то да се трови от опиати и алкохол. Сред привържениците му е разпространено и веганството, също както и въздържането от безразборен секс.
Когато се оказва в Мадрид, Науел бързо намира съмишленици и там. Повечето са студентски активисти. Събира ги не само харесваният от тях хардкор пънк, но и общите им идеи, че политическата система също се нуждае от пречистване. Първо се канят да създадат собствена музикална група с послания срещу расизма и аполитичността. Но все се оказва, че ту им липсва басист, ту барабанист. Затова накрая решават да си направят група за социални дейности. Кръщават я Straight Edge Madrid или съкратено SXE MAD. За рождена година на групата се смята 2013-та.
Решават да се заемат с обучение на хората по кварталите как да си приготвят веганска храна и откъде да намират евтини продукти за целта. Организират прожекции на филми в защита на животните. Но излизат и със свои бунтовни призиви срещу системата – с коментари в Twitter и с видеоклипове в YouTube. Посланията им са от сорта: „Долу капитала!”, „Подпали бирника!”, „Капитализмът е убиец”, „Пред предателството и репресията бунтът е единствената възможност”, „Срещу въоръжения фашизъм – организираният Straight Edge”, „Съпротивата не е насилие, а самозащита”, „Огън и смърт за държавата” и т.н. А на своя сайт SXE MAD изписва: „Свободата не се пие, не се пуши, не се шмърка – тя се завоюва”.
Покрай тази насоченост на призивите им започват да ги наричат „анархистите вегани”.
Тежко поразилата испанското общество финансово-икономическа криза и свързаните с нея безработица и масово обедняване през 2011-та провокират много улични протести и пораждат Движението на възмутените. От неговите среди през 2014-та възниква и алтернативната партия „Подемос”, която днес е и парламентарна сила. SXE MAD вирее точно в същата протестно-бунтовна среда, от която блика силен гняв срещу „банките, които изядоха хората” – заради масовото изселване на длъжници от ипотекирани жилища, като имотите се гълтат именно от банките. Този масов гняв тласка младежите от SXE MAD и да рисуват протестно знака си върху фасадите на лъскави банки и да подкрепят принудителните нови бездомници в окупирането на празни сгради.
В няколко от „маркираните” със знака на SXE MAD клонове на големи банки в интервала между 2013-та и 2015-та пламват пожари с неустановени извършители.
Междувременно от юли 2015-та в Испания в сила влиза и така нареченият „закон за запушване на устата” (Ley Mordaza) или според официалното му наименование – „закон за гражданската сигурност”. Срещу него остро негодуват от Движението на възмутените, както и от партиите, които са опозиционни на дясното правителство на тогавашния премиер Мариано Рахой. Защото законът сериозно орязва правата на гражданите да протестират. Например, забранява да се подкрепя съпротивата на гражданите, принудително изселвани от отнеманите им от банките ипотекирани жилища. Забранява да се публикуват в интерент снимки на полицаи в акция срещу демонстранти. Забранява да се демонстрира срещу сградите на Конгреса, Сената и автономните парламенти. И така нататък, все в този дух.
Окрилени от този закон, силите на реда и сигурността в онзи момент тръгват в контраофанзива срещу Движението на възмутените, съставено от многобройни самостоятелни алтернативни формации, каквато е и малката, обединяваща по онова време към една дузина младежи SXE MAD.
Нечие полицейско усърдие решава да свърже изписаните по фасадите на големи банки инициали на групата и пламналите във въпросните финансови институции пожари – и така около нищо неподозиращите „анархисти вегани” започва да се затяга примката. Слагат ги „под похлупака” на наблюдението, установяват, че един от тях живее близо до последната подпалена банка, започват да интерпретират изявите им в Twitter и YouTube като терористични заплахи…
Ето как се стига до нощта на 6 ноември 2015 г., когато Науел е в дома на тогавашното си гадже и заедно с още един приятел се забавляват с видеоигри, докато накрая си лягат. Събуждат се към 4-5 часа призори от пронизващия звънец на входната врата. Отвън стои цял отряд полицаи, който бързо нахлува в жилището и започва обиск без обяснения, а заварените там хора са строени край една от стените. Науел уточнява пред „Ел Диарио”: „Първо ми наредиха да застана с лице към стената. После – да легна на пода. Не знаеха къде да ме сложат всъщност. Обявиха, че ни арестуват за тероризъм. Нищо не разбирах.”
В онази акция, наред с него, по домовете им са арестувани още петима младежи от SXE MAD. А при обиските на Наутел и на другите му съидейници са иззети разни озадачаващи предмети и субстанции, на които полицаите приписват терористично предназначение. Но това е било, меко казано, изсмукано от пръстите. Дотолкова, че при лабораторния анализ на една от течностите, уж предназначена за терористични цели, се оказало, че това е просто супа от червено зеле…
Всички задържани са изпратени в предварителния арест. Но съратниците на Наутел по-късно са освободени. А самият той остава зад решетките дълги 16 месеца. При това става дума за период, в който още тече следствие и няма съдебно решение дали е налице някаква вина или не.
Всъщност Науел дори не знае в какво точно го обвиняват и каква присъда може да го грози – доста време никой не го запознава официално с обвиненията, които му се предявяват.
Като всеки младеж, отначало той е много самоуверен – убеден е, че затворът няма да го пречупи, че ще издържи всичко, каквото и да се случи. Но действителността не е съвсем такава. Натискът над психиката му е огромен, защото постоянно започват да го местят от затвор в затвор.
Това е един от любимите номера на испанската правораздавателна система спрямо обвинените и осъдените за тероризъм – става дума главно за терористите от баската групировка ЕТА. Тях също редовно ги прехвърлят от един затвор в друг. За лишения от свобода това е огромен стрес, защото никога не го информират къде ще попадне. Случва се това да са места, за които чисто физически не е подготвен – например по-горещи или по-студени от онова, което позволяват наличните му дрехи и на което може да реагира чак след много време, когато му разрешат посещение от близки, ако дотогава отново не го прехвърлят. Другият шок при тези местения е нагаждането към наличната затворническа среда, което също никак не е лесно с оглед на специфичните йерархии и вътрешни мафии зад решетките.
Науел изпива цялата тази горчива чаша, като за 16-те му месеца зад решетките е прехвърлян в пет различни затвора. Затворници от ЕТА се чудят на това в разговори с него, защото даже и техните местения са по-нарядко.
Науел споделя пред „Ел Диарио”, че за него тези чести прехвърляния са били кошмар най-вече заради тясното пространство в превозващите го камионетки, където е трябвало да седи сгърчен с часове, а понякога и с дни. Освен това пътьом от един затвор до друг са спирали да пренощуват в някоя тъмница по маршрута – нещо, което за него също е било кошмарно преживяване.
При едно от поредните си прехвърляния Науел съвсем случайно научава от съпровождащия го полицай с каква организация всъщност свързват обвинението му. Пада му се явно по-любознателен пазител на реда, който го пита какво толкова е направил, че в съпровождащите документи е отбелязан със загадъчния, но явно много опасен код GAC. Полицаят не знаел какво значи и помолил Науел да му го разшифрова. „Това означава Координирани анархистични групи (Grupos Anarquistas Coordinados),” отвърнал през смях Науел. Било му смешно, защото никога не е принадлежал точно към тази група, а при ареста чул, че го обвиняват в тероризъм заради дейността на неговата SXE MAD. Но се оказало, че тя дори не фигурира в съпровождащите го документи…
Във всеки пореден затвор тъмничарите слагат Науел все в отделенията с най-конфликтните затворници, които винаги предизвикват сбивания. В тези модули затворническите библиотеки били заключени и недостъпни. От това Науел допълнително страдал, защото решил в затвора да започне да учи право, но се сблъскал с големи затруднения без достъп до специализирана литература.
Килията на младежа в затвора Аранхуес била със счупен прозорец и се наложило той да го запушва с картон, за да не се вкочани от зимните температури. В същото време наблюдавал как в друго затворническо отделение благоденства осъденият за корупция бивш председател на местния парламент в областта Кастейон – Карлос Фабра от Народната партия. Там не само имало добре поддържана и заредена с книги библиотека. Знаело се също, че затворническата управа е осигурила на Фабра килия с всички удобства плюс специален ортопедичен матрак. Докато дюшекът, с който Науел бил принуден да се пренася из всичките пет затвора бил напълно изтърбушен. Колкото и да молел да му го сменят, нищо не постигнал. Заради дюшека получил хронично възпаление на прешлените.
Покрай мобилизацията на семейството му, приятелите, фамилиите на другите обвинени от SXE MAD и благодарение на адвокатските усилия станало ясно, че Науел и съратниците му са застрашени от 35 г. затвор заради тероризъм. Вменявало им се, че точно те са подпалили споменатите банкови клонове, въпреки че липсвали всякакви преки доказателства за това. Представени били само прокурорски хипотези и умозаключения за допустимост на деянието с оглед концепциите на SXE MAD, както и фактът, че активист на групата живеел недалеч от един от атакуваните банкови клонове.
Обществената реакция в защита на Науел и на освободените му съратници постепенно натрупала критична маса в испанското публично пространство. Въпреки че многожество по-малки медии писали за абсурдността на казуса, едва публикациите на най-големия испански всекидневник „Ел Паис” през есента на 2016-та пречупили хода на съдебната епопея.
През март 2017-та същата съдийка, която преди това многократно отказвала пускането от затвора на Науел, така че той да изчака на свобода предстоящия съдебен процес, най-после променила становището си и постановила освобождаването му.
Но окончателното решение по случая е взето от съда едва след още година и четири месеца – през юли т.г. Междувременно вече имало доста категорични сигнали, че заради силния шум, вдигнат около делото, магистратите се отказват от най-суровите си обвинения и тръгват към много по-леки параграфи от Наказателния кодекс. Вместо 35 г. затвор за упражняване на тероризъм, прокуратурата вече искала само две години – и то единствено заради „възхвала” на тероризма в социални мрежи и сайтове.
Но изненадата и за Науел, и за другите обвиняеми, и за семействата на младежите била пълна, когато през юли т.г. съдът тотално отхвърлил всякакви обвинения срещу активистите от SXE MAD като постановил, че те не са извършили никакво престъпление и прекратил делото… Формулировката е, че във фиксираните в социални мрежи и в интернет платформи послания на младежите от SXE MAD имало изразена „бунтарска позиция, но това по никакъв начин не представлява директна или индиректна атака срещу държавата и нейните институции”.
И защо тогава на несправедливо обвинените, начело с Наутел, е било причинено цялото това проточило се толкова време психологическо и физическо изпитание, подронващо доброто им име?! Защо Наутел е трябвало да преживее всичките кошмари през 16-месечното си затворничество?
При това кошмарите не свършват само с престоя зад решетките. Защото младежът твърди, че и досега не може да си възвърне нормалното самочувствие отпреди ареста, нито може да се впише напълно в настоящия живот около него, както и че не е в състояние да преодолее „дупката” от тази година и половина, извадена насила от естественото му битие и прекъснала много негови човешки връзки. Той се оплаква, че е станал подозрителен към хората и че постоянно е нащрек дали някой не му крои долен номер…
„Следствието приключи, забравете”. Така се казваше един легендарен филм от 1971 г. на прочутия италиански кинорежисьор Дамиано Дамиани с Франко Неро в главната роля на гражданин, смазан от оплетената в политически и икономически зависимости следствено-съдебна машина на Италия от 70-те. Почти половин век по-късно, в днешна обединена Европа, оказва се, този филм още се върти…
About The Author
