Как Израел шпионира граждани на САЩ

Алан Греш, The Nation

Един документален филм-разследване на катарска телевизия Al Jazeera, който трябваше да бъде излъчен по-рано тази година, се очакваше да направи сензация. Четирите му 50 минутни епизода са фокусирани върху младия и представителен Джеймс Антъни Клайнфийлд – британец от еврейски произход, с диплома от Оксфорд, говорещ шест езика, включителни холандски и идиш, добре информиран за близкоизточните конфликти. Човек, изглеждащ идеален за служител в западно външно министерство или тинк-танк.

Документалният филм показва как заради уменията си Клайнфийлд е ентусиазирано привлечен от Израелския проект (TIP) – група, която защитава образа на Израел в медиите, и как той се свързва с висши представители на организации, защитаващи безусловно Израел, най-вече мощната лобистка група Комитет по американо-израелските обществени въпроси (Aipac). В продължение на пет месеца той се смесва с тях по коктейли, конгреси, конвенции и обучителни курсове. Той печели доверието им и те се отварят пред него, изоставяйки двойнственото говорене и официалните линии. Как, пита ги той, влияят на Конгреса на САЩ? „Конгресмените не правят нищо, освен ако не им окажеш натиск, а единственият начин да направиш това е с пари”. Как противодействат на защитниците на правата на палестинците в университетските кампуси? „С антиизраелските хора най-ефективното нещо, както открихме през последната година, е да разследваш опозицията, да създадеш някакъв анонимен сайт и да пуснеш таргетирани реклами във Facebook”.

Контактите на Клайнфийлд му казват, че шпионират граждани на САЩ с помощта на израелското Министерство по стратегическите въпроси, което е основано през 2006 г. и отговаря директно пред министър-председателя Бенямин Нетаняху. Едно от официалните лица му казва следното: „Ние сме различно правителство, работещо на чужда територия, така че трябва да сме много, много предпазливи”. И наистина някои от нещата, които вършат, може да са подсъдни според законите на САЩ.

Към края на пребиваването на Клайнфийлд в TIP, неговият шеф там, Ерик Галахър, е толкова доволен от представянето му, че му иска да наеме „Тони” за постоянно: „Много бих се радвал, ако дойдеш да работиш за мен. Имам нужда от някой, който е отборен играч, който е трудолюбив, развълнуван, страстен, любопитен, способен, начетен, добър оратор. Ти си всички тези неща”. Клайнфийлд отказва работата. Макар квалификациите му да са истински, той е репортер под прикритие, изпратен от Al Jazeera да разследва произраелското лоби. Той заснема разговорите си със скрита камера и след това, като част от разследващия екип на Al Jazeera, воден от изпълнителния продуцент Фил Рийс, сглобява един грандиозен документален филм.

Вълнението около предстоящото излъчване е подсилено от последствията от предишно разследване на Al Jazeera за произраелското лоби във Великобритания, което разкрива израелското вмешателство във вътрешните работи на страната, включително опитите за сваляне на зам.-външния министър Алън Дънкан, който е смятан за прекалено пропалестински настроен. Разкритията накараха израелския посланик в Лондон да излезе с публично извинение, а високопоставен дипломат бе отзован в Тел Авив.

Очакваше се новият документален филм да се превърне в медийна сензация и да предизвика възмутено отричане и дълбоки противоречия. Но излъчването му бе отложено без официално обяснение. В крайна сметка публикации в излизащи в САЩ еврейски издания разкриха, че филмът никога няма да бъде показан. Клейтън Суисхър, директор по разследваща журналистика в Al Jazeera, изрази съжаление за решението и обяви, че излиза в творчески отпуск. Документалният филм бе жертван в жестоката битка между Катар от една страна и Саудитска Арабия и Обединените Арабски Емирства от друга, за подкрепата на САЩ в избухналата през юни 2017 г. вражда между тях. Какъв по-добър начин да спечелиш подкрепата на Вашингтон, от това да спечелиш одобрението на произраелското лоби, известно с влиянието си върху политиката на САЩ в Близкия Изток?

Закопаване на проекта

За да промени баланса в своя полза, Катар „отлага” излъчването, с което си спечелва пауза в кампанията срещу Доха от страна на част от дясното крило на и без това дясното лоби. Мортън Кейн, президент на Ционистката организация на Америка (ZOA) и близък приятел на бившия съветник на Доналд Тръмп Стив Банън, лети до Доха и заявява, че е във възторг от заравянето на документалния филм. Това, че групи като ZOA, които доскоро са обвинявали Катар, че финансира Хамас и тероризма, са готови да сменят страните в замяна на спирането на този филм, говори много за взривоопасните откровения, съдържащи се в нето.

Но закопаването на над едногодишна работа създава сътресения в Al Jazeera. Някои хора държат разкритията да не потънат в подвижните пясъци на геополитическите компромиси. Поради това, благодарение на един приятел в Персийския залив, аз успях да изгледам и четирите епизода в почти финалната им версия.

Удивително бе да се види трескавото настроение сред произраелското лоби през последните няколко години, дължащо се на страха, че може да загуби влиянието си. Как е възможно това, при положение че в Съединените щати има огромна подкрепа за Израел – както републиканци, така и демократи неизменно застават зад него, каквито и авантюри да предприема? Освен това след избирането на Тръмп САЩ вече не искат да действат като „пристрастен” посредник в израело-арабския конфликт и застанаха ясно на страната на най-дясното правителство в историята на Израел. Въпреки наглед благоприятния климат, един призрак плаши лобито: този на движението за бойкот, изтегляне на инвестиции и санкции (BDS).

Движението, създадено през 2005 г., цели да използва ненасилствени методи, доказали ефективността си в Южна Африка по време на апартейда. Популярността му нараства сред университетите в САЩ, но Дейвид Брог, директор по стратегическите върпоси в „Християни обединени за Израел” и изпълнителен директор на Maccabee Task Force, една от групите, борещи се срещу BDS, поставя под въпрос дали движението наистина е повод за притеснение. „Израел преживява бум. Това е стартъп-нация. Днес в Израел се влива повече рисков капитал от когато и да било в историята. Така че защо просто не се успокоим, не осъзнаем, че BDS е безполезно, че губи, и го игнорираме?… Не мисля, че целта на BDS е била да кара колежите да изтеглят парите си от Израел. Така че ако се фокусираме върху доларите, можем да се чувстваме наистина добре със себе си. Ако обаче се фокусираме върху опитите, които се правят, подрастващото поколение да бъде отдалечено от нас, които обичаме Израел, тогава имаме повод за притеснение. Що се отнася до милениълите и студентите, ситуацията е лоша. Стигаме до точка, в която мнозинството е по-благоразположено към палестинците, отколкото към израелците”, казва той. Джейкъб Байме, изпълнителен директор на Israel on Campus Coalition – група противопоставяща се на BDS  в университетите, също е притеснен: „Едно нещо, което имат общо помежду си всеки член на Конгреса, президент, посланик и вестникарски редактор, че са прекарали малко време в университетските кампуси, и това вероятно са били формиращите им години”.

За лобито има и друго притеснение: подкрепата за Израел традиционно превъзмогва разделението между републиканци и демократи, като няколко месеца преди края на президентството си Барак Обама безусловно одобри помощ от 38 млрд. долара за Израел за десет години, въпреки, че отношенията му с Нетаняху бяха ужасни. Но политическият пейзаж се променя, а безусловната подкрепа на лобито за Тръмп стеснява базата му до Републиканската партия и евангелистката десница.

„По-големият проблем”

Дейвид Хазони, основател на списание The Tower и влиятелен член на TIP, заявява следното в документалния филм: „Конкретният потенциал за незабавен бойкот не е проблем. По-големият проблем е Демократическата партия – хората на Бърни Сандърс вкарват всички антиизраелски хора в партията. Така да бъдеш про-Израел става по-малко двупартийна позиция и всеки път, когато има промени в Белия дом, и политиката към Израел се променя. Това се превръща в опасно нещо за Израел. Всъщност в университетските кампуси се води важна битка”.

Джон Миърсхаймър, съавтор на една от известните книги на лобито, потвърждава това в многобройни коментари, включени в документалния филм. Той заявява, че подкрепата за Израел в момента нараства сред републиканците и спада сред демократите: „Има съществена разлика в подкрепата за Израел в двете партии”.

Как да бъде спряна тази тенденция? Би било трудно да се направи през политическия дебат. След провала на споразумението от Осло през 1993 г., Израел е предвождан от десни партии, които отхвърлят всякакво дипломатическо решение. Изобщо не може да става въпрос за каквато и да е дискусия за съдбата на палестинците, бъдещето на селищата в окупираните територии или трагедията в Газа. А пък подкрепата на лобито за Нетаняху и Тръмп е малко вероятно да генерира ентусиазъм след студентите в САЩ. Журналистът Макс Блументал посочва, че лобито подхожда по подобен начин и към документалния филм, като отказва дискусия, прави връзки между разследващата журналистика и шпионажа, дискредитира Al Jazeera като я отхвърля като кукла на конци на Катар и твърди, че темата на документалния филм е „еврейското лоби”, а не не подкрепата за Израел. Така представителтие на лобито избягват всякакво обсъждане на подробностите около разкритията.

Ноа Полак, изпълнителен директор на Извънредна комисия за Израел, заявява следното по време на събиране на произраелски студенти: „Дискредитирането на пратеника е начин да се дискредитира посланието. Когато говорите за… BDS, говорете за тях като група за омраза, за движение, което напълно прегръща насилието срещу цивилни… т.е. тероризма” – и разбира се като за антисемити. Полак нарича Еврейски глас за мир (щатска лява организация, занимаваща се с израело-палестинския конфликт) „Еврейски глас за Хамас”. Той заявява пред Клайнфийлд: „Мнозинството американци са произраелски настроени. Докато ако направите анкета в Обединеното кралство, има само чиста омраза към Израел. Твоята страна на практика позволи половината от шибания Пакистан да се нанесе. Така че там имате различен проблем от нас”.

Документалният филм разкрива, че за да дискредитира пратеника, през последните няколко години произраелското лоби е изградило шпионска мрежа за събиране на информация за личния живот, кариерите и политическите убеждения на опонентите. „Разследващите операции са много високотехнологични. Когато отидох там преди няколко години бюджетът беше 3000 долара. Днес е около милион и половина, може би повече. Вероятно вече е стигнал 2 млн. Дори не знам колко точно, огромен е. Това е сериозен бюджет”, казва Джейкъб Байме. Той и колегите му се стремят да останат невидими: „Правим това тайно и анонимно. Това е ключово”.

„Ако си расист, светът трябва да знае”

Една от групите, от които защитниците на палестинските права се боят най-много, е Canary Mission. Нейното финансиране, членове и методи за обвити в секретност. Журналист с тесни връзки с лобито казва следното: „Хората, които ги мразят, които са техни цели, го наричат черен списък. В тази база данни се появяват имена. Студенти и професори, преподаватели, говорители, организатори, които имат връзки с тероризма, открити връзки с тероризма, или с терористи, които са призовавали за унищожение на еврейската държава”. Сайтът на Canary Mission описва целта си като „подсигуряване, че днешните радикали няма да са бъдещите служители”. Над биографията на всяка от жертвите на анонимния сайт стои лозунга „ако си расист, светът трябва да знае”.

Клайнфийлд успява да говори с основателя и спонсор на Canary Mission Адам Милстейн, председател на Израело-американския съвет (IAC). Милстейн за кратко е вкаран в затвора за данъчни измами през 2009 г., но това не му попречва да развива дейността си и от затвора. Той обяснява философията си пред Клайнфийлд така: „На първо място, разследвай кои са те (пропалестинските активисти). Какъв е дневният им ред? Те се заяждат с евреите, защото е лесно, защото е популярно. Трябва да изобличим какви са реално те. Трябва да изобличим факта, че те са анти всичко, в което ние вярваме. Трябва да ги подгоним. Ние ще изобличаваме кои са те, какви са, фактът, че са расисти, фактът, че са фанатици, че са против демокрацията”.

В документалния филм студенти разказват на какво точно са били подложени. Съмър Ауард, която е взела участие в кампания за правата на палестинците в Кноксвил, Тенеси, е тормозена в социалните мрежи, а информация за нея, включително неща отпреди десетилетие, е публикувана в интернет. „Те дълбаеха и дълбаеха. Някой се свърза с работодателя ми и поиска да бъда уволнена. Заявиха, че ако продължават да ми дават работа, ще са считани за антисемити”. Това клеветене може да сложи край на кариери или да затрудни студентите да си намерят работа след завършването. За да премахнат имената си от черния списък, някои жертви пишат „покаяния”, които Canary Mission публикува на сайта си. Тези анонимни самопризнания, в които хората обясняват, че са били „заблудени”, са същите като тези на заподозрените в симпатии към комунизма по време на маккартизма през 50-те години, или на жертвите на авторитарни режими днес. „Това е психологическа война. Те или спират, или хабят време да разследват (обвиненията срещу тях), вместо да атакуват Израел. Това е изключително ефективно”, казва Байме. „Мисля, че антисемитизмът като клевета вече не е това, което беше”, казва друг човек пред Клайнфийлд.

Тези кампании, основаващи се на лична информация, събрана за граждани на САЩ, не биха били възможни без ресурсите на израелското Министерство по стратегическите въпроси. Неговият ръководител, Сима Вакнин-Гил, заявява следното в изявление на годишната конференция на IAC, показано във филма: „Фактът, че израелското правителство реши да е ключов играч, означава много, защото можем да осигурим неща, с които неправителствените организации и цивилните организации, участващи в това, не разполагат… Ние имаме бюджет. Ние можем да поставим на масата неща, които са много различни. Всеки, който има нещо общо с BDS, трябва да се запита сериозно: трябва ли да съм на тази страна, или искам да съм от другата?”.

„Дестабилизираща сила”

Вакнин-Гил признава, че за събирането на информация, „ние имаме FDD. Други работят по това за нас”. FDD – Фондацията за защита на демокрациите – е консервативен тинк-танк, който изиграва важна роля при скорошното сближаване между Израел и Обединените Арабски Емирства. През 2017 г. той взема участие в кампанията против Катар и Al Jazeera, които са обвинявани, че са дестабилизираща сила в региона. Според законите в САЩ, организации и индивиди, работещи за чужди правителства, трябва да се регистрират в Министерство на правосъдието. Дали обаче министерството ще посмее да погне в съда FDD, защото не са се регистрирали като чуждестранен агент?

Както отбелязва Али Абунимах, съосновател на сайта Electronic Intifada: „Ако имаше запис на висш представител на Русия, Иран или дори Канада, който заявява, че се провеждат тайни операции за шпиониране на американци, и че организация като Фондацията за защита на демокрациите се използва като параван… това щеше да се превърне в бомба”. Подобно сътрудничество не е ограничено до FDD и много от хората, с които е разговарял Клайнфийлд, включително Байме, са му потвърдили това при частни разговори, макар да не са искали да задълбават в толкова чувствителна тема.

Във филма има и други разкрития, като например начинът, по който TIP контролира щатски журналисти, посещаващи Йерусалим, и им пробутва готови истории за публикуване; как лобито плаща за луксозни почивки в Израел за членове на Конгреса, с което заобикаля законите в САЩ; и как притиска медиите, включително новинарските агенции, да изменят съдържанието си.

Макар че изглежда всичко върви добре за Израел, неговите американски поддръжници са нервни, въпреки значителните ресурси, с които рапзолагат. Бъдещето им се струва мрачно и дори тези, които е най-вероятно да ги подкрепят, показват колебание. Документалният филм показва как Вакнин-Гал признава следното по време на изслушване в Кнесета: „Днес сме изгубили второто поколение евреи, поколението на милениълите. Чувам от техните родители, които идват и ми обясняват колко трудни са разговорите с децата им по време на петъчните вечери. Те не припознават държавата Израел и не ни виждат като обект на възхищение”.

Алан Греш е основател и директор на портала OrientXXI.info и автор на Un Chant d’amour: Israël-Palestine, une histoire française (La Découverte, Paris, 2017).