Огледайте се при следващото си пътуване със самолет. Таблетът се е превърнал в новия биберон за малките деца. По-малките четат приказки от смартфони, а по-големите момчета изобщо не четат, а са потънали във видео игри. Родителите и други възрастни са хванали електронни четци или прехвърлят купища мейли и новинарския поток. Повечето хора не знаят, че протича една невидима, но значима трансформация, която свързва всички в тази картина. Невронната верига, която стои в основата на способността на мозъка да чете, се променя едва доловимо, но бързо. Това е промяна, която има последици за всички – от още ненаучилите се да четат деца до възрастните експерти.
Както показват изследванията в областта на невронауките, придобиването на грамотност е създало нужда от нова невронна верига в мозъка на нашия вид преди над 6000 години. Тази верига е еволюирала от много прост механизъм за дешифриране на основна информация, като например броя на козите в нечие стадо, до сегашната високоразвита способност за четене. Моите изследвания описват как днешният четящ мозък позволява развитието на някои от най-важните интелектуални и емоционални процеси: интернализирани знания, аналогични разсъждения и заключения, възприемане на гледни точки и съпричастност, критичен анализ и генериране на прозрения. По цял свят започват да излизат изследвания, предупреждаващи, че всеки от тези основни процеси на „дълбокото четене” може да са поставени под риск заради прехода към дигитални модели на четене.
Това не е прост, двоичен въпрос на противопоставяне между четенето на хартия и екран, или на технологична иновация. Както отбелязва изследователят от Масачузетския технологичен институт Шери Търкъл, ние не грешим като общество, когато правим иновации, а когато игнорираме какво нарушаваме или обезценяваме с иновациите. В този момент на промяна на баланса между хартиената и дигиталната култури, обществото трябва да се изправи пред въпроса какво губи от способностите за задълбочено четене, какво децата и учениците ни не развиват и какво можем да направим по въпроса.
От изследванията знаем, че невронната верига за четене не се предава на човешките същества чрез генетична схема като зрението или речта – за нея е нужна околна среда, в която да се развие. Освен това веригата се адаптира към изискванията на тази околна среда – от различните писмени системи до характеристиките на използваните средства за комуникация. Ако доминиращите форми на комуникация дават предимство на процеси, които са бързи, ориентирани към едновременно изпълнение на множество задачи и подходящи за огромни обеми от информация – подобно на текущия дигитален медиум – същото се случва и с невронните вериги за четене. Както пише психологът от Калифорнийския университет Патриша Грийнфелд, резултатът от това е, че по-малко внимание и време ще бъдат насочвани към по-бавни и изискващи процеси на „дълбоко четене“ като ваденето на изводи, критичния анализ и съпричастността, които са необходими за трупането на познания на всякаква възраст.
Все повече доклади на преподаватели и изследователи в областта на психологията и хуманитарните науки потвърждават това. Преподавателят и изследовател на английската литература Марк Едмунсон описва колко много студенти са започнали активно да избягват класическата литература от 19 и 20 век, защото вече нямат търпението да четат по-дълги, тежки и трудни текстове. Но „когнитивната нетърпеливост” на студентите не е толкова притеснителна, колкото това, което може би се крие зад нея: потенциалната неспособност на голям брой учащи се да четат с такова ниво на критичен анализ, което да е достатъчно за възприемане на сложността на мисълта и аргументите в по-изискващите текстове. Независимо дали става въпрос за литература и наука в университетите, или пък договори и съзнателно объркващите въпроси за референдуми, пред които гражданите са изправени в кабинката за гласуване.
Многобройни изследвания показват, че използването на екрани води до различни притеснителни ефекти върху способностите за възприемане при четене сред гимназиалните ученици и студентите. В Норвегия психолога Ане Манген и колегите ѝ са изучавали как гимназистите разбират един и същи материал през различни форми на комуникация. Изследователите са задавали въпроси за кратка история, чийто сюжет (изпълнена с похот любовна история) би трябвало да предизвика интерес сред всички ученици. Половината от участващите в експеримента са прочели историята на хартия, а другата – на електронен четец. Резултатите са показали, че учениците, четящи на хартия, превъзхождат четящите на екран по отношение на разбирането – особено в способността им да поставят в последователност детайлите и да възстановяват сюжета в хронологичен ред.
Зиминг Лю от държавния университет в Сан Хосе е провел серия от изследвания, които показват, че „новата нормалност” е четенето по диагонал, при което текстът се разглежда и се забелязват само отделни думи. Много читатели вече използват „F” или „Z” образни схеми при четене (четене през ред или на зигзаг), при които поглеждат само първия ред и после „сканират” останалата част от текста. Когато мозъкът прехвърля текст по този начин, той намалява времето, разпределено за процесите на „дълбоко четене”. С други думи нямаме време да схванем сложността, да разберем чувствата на другия, да възприемем красотата и да създадем свои мисли.
Изследователите Карин Литау и Андрю Пайпър отбелязват едно друго измерение на въпроса: физическото. Литау, Пайпър и Ане Манген подчертават, че усещането за докосване при печатните книги добавя важна плътност на информацията – един вид „геометрия” на думите, пространствено „присъствие” на текста. Както отбелязва Пайпър, човешките същества се нуждаят от знание къде се намират във времето и пространството, което им позволява да се връщат към неща и да се учат от преразглеждане – нещо, което той нарича „технология на повторението”. Важността на повторението както за младите, така и за възрастните читатели, включва способността да се върнеш, да провериш и оцениш разбирането си за един текст. Въпросът тогава е какво се случва с възприемането, когато младите преглеждат бегло думите на екран, чиято липса на „пространствено присъствие” обезкуражава „връщането назад“.
Щатските медийни изследователи Лиза Гърнси и Майкъл Левайн, лингвистката Наоми Барон и занимаващата се с когнитивни изследвания Тами Катзир от Университета в Хайфа, са разгледали ефекта от използването на различни форми на поднасяне на информация, особено сред младите. Изследването на Катзир е установило, че негативните ефекти от четенето на екран могат да се появява още в четвърти или пети клас – като последствията не са само за способността за възприемане, но и за развитието на емпатия.
Вероятността критичният анализ, емпатията и други процеси на „дълбокото четене” да се превърнат в непредвидени „съпътстващи щети” на нашата дигитална култура не е само въпрос на противопоставяне между четенето на хартия и екран. Става въпрос за начина, по който всички сме започнали да четем от всякакви средства, и как това променя не само какво четем, но и целите на четенето. И не става въпрос само за младите. Тихата атрофия на критичния анализ и емпатията засяга всички ни. Засяга способността ни да навигираме през постоянно бомбардиращата ни информация. Стимулира отстъплението към най-познатите ни силози на непроверена информация, която не изисква и не получава анализ, оставяйки ни податливи към фалшива информация и демагогия.
В невронауката има едно старо правило, което не се променя с възрастта: каквото не се използва, се изхвърля. Този принцип носи надежда, когато се прилага към критичната мисъл в четящия мозък, тъй като предполага избор. Историята за промените в четящия мозък съвсем не е към края си. Разполагаме както с науката, така и с технологията да идентифицираме и коригираме промените в начина, по който четем, преди да са се укрепили.
Ако се постараем да разберем какво губим наред с невероятните нови възможности, донесени ни от дигиталната ера, ще имаме колкото причини за вълнение, толкова и за предпазливост. Нужно е да култивираме нов вид мозък: „би-грамотен” четящ мозък, способен на най-дълбоките форми на размисъл както в дигиталните, така и в традиционните медиуми. От това зависи много: способността на гражданите да поддържат жизнена демокрация, да разбират чужди гледни точки и да разпознават истината; капацитетът на децата и внуците ни да ценят и създават красота; способността ни да минем отвъд текущото пресищане с информация и да достигнем знанието и мъдростта, нужни за поддържане на добро общество.
*Мериан Волф е директор на Центъра за дислексия, разнообразно обучение и социална справедливост в Училището по образование и информационни изследвания към Калифорнийския университет, Лос Анджелис.
About The Author
