Правителството на Испания начело с премиера социалист Педро Санчес днес даде старт на процедурата по есхумирането и изваждането от мавзолея в Долината на падналите на останките на покойния диктатор Франсиско Франко. За целта кабинетът издаде декрет, който обаче в рамките на един месец трябва да бъде одобрен и от парламента, като бъде включен под формата на допълнение към Закона за историческата памет, приет още през 2007 г.
Правителството на Санчес смята, че гласуването в парламента ще мине без проблеми. Припомня се, че още през май 2017 г., когато на власт беше консервативното правителство на Мариано Рахой, предложението за изваждането на Франко от Долината на падналите беше одобрено в 350-членната долна камара с абсолютно мнозинство от 198 гласа и без нито един глас против, защото дори дясната Народна партия на Рахой се въздържа.
Сега обаче картината ще е малко по-различна. Намиращата се вече в опозиция Народна партия предупреди, че ще оспори правителствения декрет пред Конституционния съд, защото не е съгласна с тази юридическа форма. Правителствените декрети са предназначени само за извънредни ситуации, а в изваждането на Франко от гроба му няма нищо извънредно, смята Народната партия.
На същото мнение е и либералната формация „Сюдаданос”, която през 2017-та гласува „за” предложението останките на Франко да бъдат изнесени от Долината на падналите. Сега е обявила, че ще се въздържи. Това въздържане на „Сюдаданос” все пак ще направи възможно одобрението на правителствения декрет и приобщаването му като допълнение към Закона за историческата памет.
Знае се, че към гласовете „за” на социалистите на премиера Санчес ще се добавят гласовете на лявата формация Unidos Podemos, включваща партиите „Подемос” и „Обединена левица”, плюс гласовете на Баската националистическа партия (PNV), на каталунските националисти от PDeCAT и на Каталунската републиканска левица (ERC), което прави достатъчно мнозинство от 177 гласа.
ERC обвърза подкрепата си за декрета за изваждането на останките на Франко с ангажимент от страна на социалистите да придвижат и друга инициатива – за анулиране на присъдите на франкистките трибунали срещу противници на режима.
Сред видните жертви на франкистките съдилища е например някогашният републикански ръководител на Каталуня Люис Компанис, който след разгрома на републиканците в испанската гражданска война през 1939 г. емигрира във Франция, но когато през 1940 г. тя е окупирана от нацистите, Компанис е арестуван от Гестапо, предаден е на Франко и е осъден на смърт от такъв франкистки трибунал.
Зам.-председателката и говорителка на Испанската социалитическа рабоническа партия (ИСРП) Адриана Ластра заяви, че предложението за анулиране на присъдите на франкистките трибунали също в най-скоро време ще бъде одобрено. Много испански медии обаче дадоха гласност на опасенията на доста авторитетни юристи, че това ще предизвика големи затруднения в правната система на страната.
Разбира се, задвижването на процедурата по изваждането на Франко от Долината на падналите също има своите остри опоненти и сега за пореден път става очевиден фактът, че въпреки лансираното навремето лично от самия диктатор клише за „помирение”, всъщност испанската гражданска война така и не е свършила.
И до ден-днешен в неизвестност остават около 100 000 „безследно изчезнали” жертви на франкизма, погребани в безменни общи гробове, без семействата им да знаят къде са. Нашумелият съдия Балтасар Гарсон през 2008 г. задвижи едно мащабно разследване и разкриване на такива гробове, от което започнаха да излизат наяве жестоки престъпления на франкизма – и много скоро след това съдебната система му откри някакви нарушения по друго негово гръмко дело, по корупционния скандал „Гюртел”, където бяха замесени висши дейци на Народната партия. Вследствие на това Гарсон бе лишен от съдийските си права. Въпреки всичко през 2016-та той настоя за създаване в Испания на специална комисия за разследване на престъпленията на франкизма. Засега няма такава. Но кой знае…
Мрачен символ на любимата приказка на Франко за „помирението” е именно монументът в Долината на падналите, където след смъртта си на 20 ноември 1975 г. е погребан и диктаторът. Монументът се намира на 58 км от Мадрид, в планинска местност край манастира и двореца Ескориал. Строен е години наред – с канския труд на около 20 000 политически затворници, като мемориалната част е издълбана в скала. А отгоре е издигнат огромен, 150-метров католически кръст. Официалното откриване на комплекса е на 1 април 1959 г. Идеята за изграждането му е на Франко, който нарежда в знак на „помирение” там да бъдат погребани и франкисти, и републиканци, сражавали се едни срещу други в годините на гражданската война. Истината е, че труповете на републиканците за това показно гробище са изровени именно от онези безименни общи гробове, които десетилетия по-късно започна да разкопава съдията Гарсон… И без близките на убитите изобщо да знаят за това.
Целта на този гигантомански проект на Франко е командваната от него Испания да се представи в положителна светлина пред света и най-вече пред Запада, който след Втората световна война гнусливо извръща нос от иберийския съюзник на Хитлер и Мусолини. Поради това съюзничество на Франко Испания не е приета и в НАТО (тя влиза в пакта чак през 1986 г., по време на социалистическото правителство на Фелипе Гонсалес). „Помиряващата” Долина на падналите е пропагандната емблема на застаряващия диктатор, която наистина проработва, и през 60-те години Испания започва осезаемо да печели поне от набъбващия поток западни туристи, жадни за фламенко, корида и хубави плажове.
За голяма част от испанците обаче Долината на падналите си остава зловещо място, символ на жестока диктатура, способна да мачка хората дори и в смъртта им. Днес там отиват предимно любопитни чужди туристи, а ако се появят испанци, то те със сигурност са франкисти, дошли да почетат своя кумир.
За есхумацията на Франко и изваждането му оттам започна да се говори още в началото на испанския демократичен преход след смъртта на диктатора, но поради деликатния баланс на политическите сили тогава това не бе възможно да се осъществи. През годините този дебат беше подхващан нееднократно – и по времето на Фелипе Гонсалес, и при следващия премиер социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро. Аргументите на привържениците на изваждането на Франко винаги са били съвсем ясни – той е диктатор, виновен за много човешки жертви, освен това самият той не е загинал в гражданската война, каквито са другите погребани в мемориала, затова е редно да бъде прехвърлен в негова семейна гробница, а Долината на падналите да стане музей на историческата памет.
Многократно семейства на онези погребани там републиканци, чиято самоличност е била установена, са настоявали техните близки също да бъдат извадени от този зловещ мемориал и да им бъдат предадени, за да ги погребат отделно, достойно. Уви, когато по време на управлението на Сапатеро започна наистина сериозно проучване на гробовете и на републиканците, и на франкистите в Долината на падналите, се оказа, че през годините ерозията и подпочвените води така са размили всички кости, че те отдавна са се превърнали в обща и негодна за идентификация каша…
Разбира се, това не важи за Франко и за други „по-специални” мъртъвци, като например основателя на Фалангата Хосе Антонио Примо де Ривера, които лежат в специална базилика, с необходимите изолации и екстри.
Затова като единствено решение, адекватно на ценностите в съвременна, демократична Испания, остана именно изваждането на самия Франко от мемориала, за да не продължава да наранява чувствата на семействата на жертвите му.
Ето защо сега правителството на Санчес форсира процедурата по есхумирането на Франко. Беше обявено, че е неестествено в годината, когато ще се отбележи 40-годишнината от приемането на демократичната испанска конституция, и когато се навършват 43 години от смъртта на диктатора, една държава членка на ЕС да продължава да запазва подобен анахронизъм.
През тази призма оспорваната от Народната партия и „Сюдаданос” извънредност на ситуацията и съответното прилагане на формата на правителствен декрет изглеждат обосновани.
Правителството всъщност би могло да пристъпи към изваждането на Франко и само по свое решение. Но формата с декрета и с включването му от парламента като допълнение към Закона за историческата памет бе избрана от екипа на Санчес, за да циментират процедурата законово. И за да се избегне очакваното иначе съдебно оспорване, което най-вероятно биха предприели наследниците на Франко – седемте му внуци, естествено несъгласни с неговата есхумация. Когато обаче тази есхумация е вкарана в закон, те нищо не могат да направят.
Другата влиятелна сила, чието мнение винаги досега е стопирало всички предходни опити да се задвижи този въпрос, е католическата църква. Защото всъщност Франко лежи в католически храм – в базилика. Ако църквата не е съгласна, никой не може да го извади оттам. Но точно сега и точно с чувствителния на тема диктатори и жертви аржентински папа Франциск във Ватикана няма никакви проблеми да се премести и Франко – това вече бе потвърдено от представители на църквата.
Разбира се, симпатизантите на покойния испански генералисимус също са твърди опоненти на замисленото. Премиерът Санчес беше обявил в началото на лятото, че есхумацията ще се извърши още през юли – и затова в средата на юли в Долината на падналите се проведе бурна демонстрация на поклонници на Франко, които се заканиха, че няма да позволят изваждането му оттам.
Не те обаче са сериозният проблем за намеренията на премиера Санчес, а и за стабилността на самото му правителство. Много по-опасен сигнал дойде не от другаде, а от армията. На 31 юли група от 181 военни, предимно от резерва или пенсионирани, но със сериозно влияние, излезе с манифест в защита на дълбоко почитания от тях генералисимус Франко, „войника на Испания”. Те заклеймиха „позорната кампания” на „политическата левица” за „злепоставянето” му, оправдавайки държавния преврат през 1936 г. (след който започва 3-годишната гражданска война) като реакция срещу „атакуваната и окупирана от международния комунизъм” Испания.
В момента министерството на отбраната води разследване срещу петима от подписалите манифеста – те са генерал и няколко майори и капитани от резерва. Само срещу тях може да се води такова разследване, защото останалите са отдавна излезли от армията хора. Сред тях има и такива, които са лежали в затвора заради участие в опита за военен преврат срещу младата испанска демокрация, който бе извършен на 23 февруари 1981 г. А има и такива, на които вече демократична Испания е възлагала доста важни мисии – например бивш генерал, шеф на мисията на ООН в Ливан, или пък ръководител на военното командване на Канарските острови. Пенсионери или не, тези хора не са никак случайни. И сигналът им също не е за подценяване. Той много сериозно поставя въпроса дали пък мъртвият Франко няма да се окаже способен дори да катурне правителството на Педро Санчес?
Към размисли точно в тази посока подтикват и изявленията тези дни на друг един пенсиониран военен, който обаче се анонсира като демократ и противник на франкизма – бившия капитан на военен кораб Артуро Мария. Впрочем, той е роден в същия град като Франко – Ферол. Пред в. „Ел Паис” Артуро Мария възмутено заклеймява профранкисткия манифест и лансира свой собствен – в защита на демокрацията. Но предупреждава: „Висшите командири във войската са франкисти и никое демократично правителство досега не е направило нищо, за да промени това”. Според него с профранкисткото си послание от 31 юли тези сили отправят следното предупреждение: внимание, господа, ние сме тези, които командваме и определяме червените линии, не ги пресичайте. „Искат да нагнетят страх,” смята Артуро Мария. На свой ред в собственото си обръщение, което вече започва да събира подкрепата и на други военни, той декларира: „Ние сме служители на държавата, имаме си нашите индивидуални свободни убеждения като всички други граждани, но нямаме никакво право за колективен натиск върху демократичната държава”.
Дали е възможно на този фон наистина да се събуди така и несвършилата испанска гражданска война? Дори и споменатият тук няколко пъти Закон за историческата памет, приет по времето на Сапатеро, не бе в състояние да затвори все още гноящите рани, отворени преди 80 години. Най-големият „пробив” на този закон стигна едва до преименуването на улици, все още носещи имена на франкисти, и до премахването на франкистките символи от обществени места. А справедливост за жертвите така и не е въздадена и до днес. Но от „Подемос” и ERC все по-силно се чуват гласове именно за юридическо възмездие за изтезанията и убийствата, извършени от диктатурата. Първата стъпка явно ще е очевидно също вече предопределеното анулиране на присъдите на франкистките трибунали.
Левицата несъмнено сега се чувства в силата си да поиска и много повече. Включително дори отнемане на нередно придобитото имущество на фамилията на Франко, „дарено” зорноволно от разни общини или уж „купено” от семейството на генералисимуса по време на диктатурата. Такъв е например случаят с имението Меирас в Галисия, разположено в община Сада. Настоящият кмет на общината Бенито Портела, който е от независимата левица, е категоричен, че тази средновековна сграда с впечатляващи кули, отдавна обявена за национална културна забележителност, трябва да се отнеме от стопанисващата я сега Фондация „Франсиско Франко” (тя е в ръцете на наследниците на диктатора) и да се поеме от държавата. Две писма с такова искане Портела вече е депозирал в правителствения дворец „Монклоа” в Мадрид. Кметът е убеден, че това е не по-малко „извънредна” задача на властта от есхумацията на Франко от Долината на падналите.
Впрочем, усещайки накъде духа вятърът, внуците на Франко още през февруари т.г. са обявили имението за продан чрез специализирана фирма, като искат за него 8 милиона евро. Самата фирма се учудила, защото по най-скромни изчисления то струва поне 14 милиона евро. Явно наследниците бързат да вземат каквото могат, преди да стане така, че да не вземат нищо и да пият по една студена вода в полза на държавата.
В. „Ел Паис” припомня, че имението Меирас е придобито от Франко чрез „симулирана продажба” през 1941 г., която влиза в разрез дори със собствения закон на диктатора, който забранява преминаването в частни ръце на културното наследство на Испания (за каквото е обявена тази сграда).
По този повод се припомня също и историята с две скулптури на библейските Исак и Аврам, демонтирани по времето на Франко от фасадата на катедралата в Сантяго де Компостела и присвоени от диктатора. Десетилетия наред те украсявали входа на друг диктаторски имот – двореца Корниде в Ла Коруня, който също е част от националното културно наследство. Тази година те били прехвърлени в параклиса на имението Мериас.
„Ел Паис” разказва също за съпротивата на кмета на родното място на Франко – град Ферол, срещу идеята покойният диктатор да бъде погребан на гробището там след изваждането му от Долината на падналите. Тази идея е само хипотетична, защото наследниците на диктатора, които отхвърлят самото преместване, още не са излезли с никакво становище.
Кметът на Ферол – Хорхе Суарес – е от левичарската формация Ferrol en Comun („Ферол за общото благо”). Той е категоричен: „Няма да позволим да прехвърлят останките на диктатора в един пантеон, който бе придобит с привилегии”. Става дума за обширен парцел за гробни места в местното гробище, който през 1967 г. е дарен от тогавашните общински власти „на забележителния син на града” Франсиско Франко, по онова време държавен глава. Днес там вече са погребани доста негови роднини. Въпросното дарение обаче сега е оспорвано, защото не отговаря на правните норми. И кметът Суарес заявява, че ако наследниците на Франко решат да го погребват там, то те „ще трябва да се наредят на опашка, като всички други граждани, и да депозират молба за ниша“ в гробищния парк. Всъщност още никой не знае какво точно ще реши фамилията на Франко.
А иначе съдбата и на мемориала в Долината на падналите също е пълна енигма. Дори и да го обявят за музей на историческата памет, не е ясно как ще бъде поддържан. И отсега е очевидно, че тази негова поддръжка е абсолютно нерентабилна. Само от 2012 г. насам правителствените разходи за тази цел са възлезли на 12 милиона евро. Ако всички кости на уж „помирени” републиканци и франкисти там наистина вече са станали на каша, кому е нужен този страшен символ?…
About The Author
