Наскоро видях една снимка, за която трудно можех да повярвам, че е направена в същата страна, в която живея. Фотографията на плажа Брайтън през 1976 г. публикувана в Guardian преди няколко седмици, сякаш показваше някаква извънземна раса. Почти всички на нея бяха слаби. Споменах това в Twitter, след което излязох в отпуска. Когато се върнах открих, че хората все още го обсъждат. Разгорещената дискусия ме накара да прочета повече по въпроса. Как сме се уголемили толкова много, толкова бързо? За мое удивление, почти всички предлагани обяснения се оказаха неверни.
За съжаление няма последователни данни за затлъстяването в Обединеното кралство преди 1988 г., когато вече има тенденция на рязкото му нарастване. Но в Съединените щати данните обхващат по-дълъг период. Те показват, че по случайност инфлексната точка изглежда е точно 1976 г. Изведнъж, около времето, в което е направена снимката, хората са започнали да стават по-дебели – и тенденцията не е спирала оттогава.
Мнозина в социалните медии настояват, че очевидната причина за това е, че ядем повече. Някои изтъкват, не без основание, че храната във Великобритания през 70-те като цяло е била отвратителна. Освен това е била по-скъпа. Имало е по-малко вериги за бързо хранене, а магазините са затваряли по-рано, което е означавало, че ако си изпуснал вечерния чай, ще си останеш гладен.
Тук идва първата изненада: всъщност сме се хранели повече през 1976 г. Според държавната статистика, в момента консумираме средно по 2130 килокалории на ден, което трябва да включва захарните изделия и алкохола. Но през 1976 г. средната консумация е била 2280 килокалории без захарни изделия и алкохол, или 2590 калории, когато те са включени. Не открих причина да се съмнявам в тези данни.
Други коментиращи настояват, че причината е в западането на физическия труд. Това отново изглежда логично, но отново данните не го подкрепят. Публикуван през миналата година в International Journal of Surgery доклад отчита, че за „възрастните, полагащи неквалифициран физически труд, е четири пъти по-вероятно да бъдат класифицирани като болезнено затлъстели, в сравнение с тези с професионална заетост”.
Ами доброволните упражнения? Много хора смятат, че като шофираме, вместо да се придвижваме пеша или с колело, и като се залепяме се пред екраните и си поръчваме всичко онлайн, в крайна сметка се упражняваме много по-малко, отколкото в миналото. Това изглежда много смислен аргумент – но тук идва следващата изненада. Според дългосрочно изследване на Университета Плимут, физическата активност на децата е същата като преди 50 години. Друго изследване, публикувано в International Journal of Epidemiology, е открило, че при коригиране за размера на тялото, няма разлика между обема на калориите, изгаряни от хората в богатите страни, и тези в бедните, където препитанието чрез селско стопанство остава норма. Докладът прави предположение, че няма отношение между физическата активност и качването на тегло. Много други изследвания също твърдят, че упражненията, макар и да са от критична важност за други аспекти на доброто здраве, са много по-маловажни от диетата, що се отнася до теглото ни. Някои предполагат, че всъщност не играят никаква роля за теглото, тъй като колкото повече се упражняваме, толкова повече огладняваме.
Други хора посочват по-малко известни обяснения: инфектиране с аденовирус-36, използването на антибиотици в детството или химикалите, нарушаващи ендокринната система. Макар да има доказателства, които сочат, че всички тези неща може да са изиграли роля, те не могат да обяснят вариациите при трупането на тегло от хора на подобна диета. Освен това никой от тези фактори не изглежда достатъчно силен, за да обясни цялостната тенденция.
Така че какво се е случило? Започва да става по-ясно, когато човек разгледа данните за хранителните стойности по-обстойно. Да, наистина сме се хранели повече през 1976 г., но по различен начин. Днес купуваме наполовина по-малко прясно мляко на човек, но пет пъти повече йогурт, три пъти повече сладолед и – забележете – 39 пъти повече млечни десерти. Купуваме наполовина по-малко яйца, отколкото през 1976 г., но двойно повече зърнени закуски; наполовина на общото количество картофи, но три пъти повече чипс. Макар директните покупки на захар да са спаднали рязко, захарта, която консумираме в напитки и сладкарски изделия, вероятно се е покачила неимоверно (има конкретни данни само за след 1992 г., когато вече покупките на такива захарни изделия нарастват рязко. Тъй като през 1976 г. сме консумирали едва 9 килокалории дневно под формата на напитки, на никого не му е хрумнало, че тези данни си заслужават да се събират). С други думи, възможностите да наблъскаме храните си със захар са претърпели бум. Както някои експерти отдавана изтъкват, изглежда в това се крие основният проблем.
Тази промяна не се е случила случайно. Както Жак Перети изтъква във филма си “Човекът, който ни направи дебели”, хранителните компании са инвестирали много в разработката на продукти, използващи захар, за да заобиколят естествените ни механизми за контрол на апетита. Опаковките и рекламата на тези храни също са изработени по начин, който да разбие каквото е останало от защитата ни, включително чрез използване на аромати, действащи на подсъзнателно ниво.
Компаниите наемат армии от учени и психолози, които да ни подмамят да ядем повече, отколкото ни е нужно, докато рекламните им специалисти използват последните открития в неврологията, за да преодолеят нашата съпротива. Те наемат послушни учени и тинктанкове, за да ни объркат какви са причините за затлъстяването. Освен всичко, подобно на това, което тютюневите компании правят с пушенето, те насърчават идеята, че теглото е въпрос на „лична отговорност”. След като са изхарчили милиарди, за да пречупят самоконтрола ни, те ни обвиняват за това, че не сме успели да го упражним.
Съдейки по дебатите, предизвикани от снимката от 1976 г., тази тактика работи.:“Няма извинения. Приемете отговорността за собствения си живот, хора!”, „Никой не те насилва да се храниш с боклучава храна, това е личен избор. Ние не сме леминги”, „Понякога си мисля, че безплатното здравеопазване е грешка. Всеки има право да е мързелив и дебел, защото го има чувството, че му се полага да бъде поправен”. Тръпката на неодобрението е в катастрофално съзвучие с пропагандата на индустрията. Намираме наслада в това да обвиняваме жертвите.
По-тревожното е, че според доклад, публикуван в Lancet, над 90% от политиците и управниците вярват, че „личната мотивация” има „силно или много силно влияние върху увеличението на затлъстяването”. Тези хора обаче не могат да предложат механизъм, който да е отговорен за това, че тези 61% от англичаните, които са с наднормено тегло или затлъстели, са загубили своя самоконтрол. Това неправдоподобно обяснение обаче изглежда неподатливо за доказателствата.
Може би защото презрението към дебелите хора често е просто прикрита форма на снобизъм. В повечето богати страни нивата на затлъстяване са много по-високи сред хората, намиращи се на дъното на социалната стълбица. Нивата на затлъстяване са силно свързани с неравенството, което помага да си обясним защо в Обединеното кралството това е по-голям проблем от повечето страни в Европа и ОИСР. Научната литература показва как по-слабите финансови възможности, стреса, безпокойството и депресията, свързани с ниския социален статус, прави хората по-уязвими към лошо хранене.
Точно както безработните биват обвинявани за структурната безработица, а задлъжнелите хора са обвинявани за невъзможните цени на жилищата, дебелите хора са обвинявани за един обществен проблем. Но да, трябва да бъде показвана воля – от правителствата. Да, трябва да има лична отговорност – от страна на управниците. И да, трябва да се упражнява контрол – върху тези, които са открили нашите слабости и безскрупулно ги експлоатират.
About The Author
