Технологичните магнати, обичаните артисти и ослепителните атлети почти винаги изскачат като аргумент в разгорещените дебати за данъците. Не харесваш ли своя iPod? Ами Хари Потър? Неолибералните икономисти настояват, че фигури от сорта на Стив Джобс, Дж. К. Роулинг или Леброн Джеймс трябва да правят повече пари от всички останали.
В крайна сметка ние – потребителите – сме тези, които купуваме техните продукти. Тяхното по-високо заплащане създава необходимия стимул за тежката работа и иновациите, от които дори мързеливците сред нас могат да се облагодетелстват.
Колкото и интуитивно да изглежда, това виждане на издържа на критика. Защитниците на ниските данъци за богатите целенасочено подбират примери от технологичната и развлекателната индустрия, за да внушат, че елитите са истински иноватори, които са скроени по по-различен начин от останалите.
Ако човек погледне списъка с най-високо платените изпълнителни директори в САЩ обаче вижда друга история. При написването на тази статия класацията е оглавявана от директора на Discovery Communications Дейвид Заслав, чиято годишна заплата е достигнала 150 млн. долара. И какъв е неговият велик принос към развитието на човечеството? Помогнал е в ефира да се появи риалити шоуто Here Comes Honey Boo Boo.
Повечето хора разбират това и вярват, че богатите трябва да плащат повече данъци. Според изследване на Gallup от 2015 г. 62% от анкетираните в САЩ считат, че хората с най-високи доходи са облагани “твърде малко”, а едва 25 на сто вярват, че плащаните от тази група данъци са справедливи. Общо 69% смятат, че корпорациите не са облагани достатъчно, а едва 16 на сто намират облагането на печалбите задоволително (и това е преди администрацията на Тръмп да намали още повече данъците за богатите и корпорациите – Бел. прев.).
Но социалистическото оправдание за облагането с данъци е основано на гледна точка, която често не бива обхващана от социологическите анкети – за това как реално е създадено капиталистическото богатство. За да разгледаме този въпрос, първо трябва да отчетем какво са данъците и как хората извън лявото мислят за тях.
Данъчните политики правят две неща в капиталистическото общество. На първо място те определят какъв дял от общата икономическа баница ще бъде управлявана от обществото под формата на държавни приходи, и колко ще бъде оставено на частните актьори като физически лица и корпорации.
Второ, данъчната политика конкретизира как общественият дял е разделен между съперничещите си нужди и искания на хора, организации и корпорации. Ако първото е въпрос на контрол над ресурсите, второто е въпрос на разпределението им.
Дори когато държавата прибира високи данъчни приходи, съвсем не е задължително да ги насочва към прогресивни цели. Вземете предвид само огромните ползи, които се изливат към корпорациите чрез субсидии, или чрез финансирани от държавата изследвания и разработки, и лесно ще видите как правителствата могат да преразпределят нагоре, надолу, или по хоризонтала.
В капиталистическата икономика, в която производствените ресурси остават в частни ръце, социалистите призовават значителна част от обществено произведения продукт да се контролира публично и да бъде демократично преразпределена надолу.
Но в Съединените щати в днешно време либертарианското виждане, че “данъците са кражба”, се е вкоренило толкова дълбоко в разбиранията за собственост, че дори тези, които подкрепят прогресивното облагане, често приемат презумпцията, че има доходи преди облагане, които хората са спечелили и трябва да притежават напълно.
Дори либералното кредо, че е нужно всеки да плаща “своя справедлив дял” се основава на подразбиращата се идея, че както работниците, така и капитала плащат данъци заради гражданският си дълг да дадат част от това, което е тяхно, в полза на обществото.
На същите основания либертарианците настояват, че доходът преди данъци е директен продукт на личните усилия на индивида или корпорацията, поради което те трябва да разполагат с него както намерят за добре. Според това виждане, дори ако правителството е решило по демократичен начин да облага богатите с по-високи ставки, данъците остават фундаментално несправедливи. Или както гласи екстремната формулировка на либертарианския политически философ Робърт Нозик: “облагането на доходите от труд е равносилно с принудителния труд”.
Тази гледна точка отдавна е справедливо критикувана от хората с прогресивни виждания. Но левите не трябва да се облягат на обичайните либерални критерии за облагането: че възможностите на човек или корпорация да плащат трябва да определя обема на данъците, които плащат. Това познато разбиране циркулира дори след левите, които чуват в него ехото на сентенцията “от всекиго според способностите, на всекиму според потребностите”.
Тази гледна точка предполага едно от две неща, като и двете са неточни.
Едното гледище е, че данъците са някакво необходимо зло за тези, които биват облагани. Макар приходите преди облагане на човек или корпорация да са резултат от собствените им усилия, е по-практично за обществото да облага част от тези печалби за обществени цели, а останалото да остави под частен контрол. Или, алтернативно, че по-високите данъци за богатите просто са справедливи.
Но и двете виждания отново ни оплитат в либертарианските гъсталаци. Нима подобна данъчна политика също да не нарушава правата на индивида? Трябва ли справедливостта да мачка индивидуалните права? Нима социалистическите аргументи за силно прогресивно облагане също не нарушават правата на индивида? Защо социалистите толкова много мразят свободата?
Социалистическото виждане за преразпределението в рамките на капиталистическото общество трябва да отхвърли това важно предварително условие, прилагано в почти всички дебати за данъчните политики: че приходът преди облагане е нещо, спечелено изцяло благодарение на личните усилия и притежавано частно, преди държавата да се намеси и да вземе част от него. Когато скъсаме с тази либертарианска фантазия е лесно да видим, че личните и корпоративни печалби са станали възможни само чрез финансираните с данъци държавни действия.
Капиталистическата икономика не се саморегулира. Първото предварително условие фирмите да реализират печалби са наложените от държавата права на собственост, които предоставят на някои хора собствеността и контрола над производствените ресурси, като в същото време изключват други. На второ място държавите трябва да управляват пазара на труда, така че да се подсигури, че нужните на фирмите умения са налични. Държавите правят това чрез имиграционните и образователни политики. Всички капиталистически държави също така се опитват да смекчат рисковете на трудовия пазар – независимо дали става въпрос за риска от недостиг на работна ръка за фирмите или риска от безработица за работещите.
Трето, повечето капиталисти искат държавите на налагат антитръстово, договорно, криминално, собственическо и гражданско законодателство, тъй като те правят пазарните взаимоотношения по-предсказуеми и надеждни. И последно, капиталистическата икономика се нуждае от работеща инфраструктура. Дори повечето либертарианци смятат, че държавният контрол върху паричното предлагане и лихвените нива е нужен за стимулиране или забавяне на растежа, когато икономиката се нуждае от това.
Всичко това се осъществява с данъци. Накратко, самата идея за доходи и печалби преди данъци представлява счетоводен трик. Доходът на един човек или печалбите на една корпорация отчасти са резултат от това, че държавата събира данъци и активно създава условията, в които те имат възможност да печелят пари на първо място. В тази рамка “облагай богатите” не е просто зов в името на справедливостта.
Социалистическият аргумент за облагането и прогресивното преразпределение и изграден върху три основни фактора за функционирането на капитализма. Първо, както вече бе отбелязано, личните доходи и корпоративните печалби не са просто резултат от индивидуалния труд и бизнес конкуренцията – вместо това те са част от по-обширен обществен продукт.
Общият доход, генериран в капиталистическо общество, е резултат от колективно социално усилие, което е станало възможно заради специфична социална и законова архитектура, и бива насочвано както от обществено финансирани, така и от частно контролирани институции.
Второ, класовото неравенство, произтичащо от създаването на този социален продукт, е като скачени съдове. Капиталистите са способни да акумулират огромно богатство само защото работниците не са. Ако всички условия са равни, фирмите могат да повишават печалбите си обратнопропорционално на разходите за труд, които понасят. И отново – условията за тези взаимоотношения са политически и се поддържат чрез данъчните приходи. Фирмите разчитат на държавите да налагат правата на собственост и договорите, които задържат собствеността върху производствените ресурси на обществото – средствата за производство – в ръцете на малцина.
В резултат на това при капитализма повечето хора работят за други хора, а не наемат сами някой да работи за тях. А капиталистите наемат работници само когато вярват, че усилията на тези работници ще генерират за фирмата повече пари, отколкото ще вземат като надници – противното би било пазарно самоубийство.
Разбира се трудолюбието, лукавството и късмета позволяват на някои работници да станат капиталисти. Но базовата структура на капитализма в която малък брой хора контролират по-голямата част от производствените активи, гарантира, че огромното мнозинство от хората (в най-добрия случай) ще прекарат живота си заработвайки заплати, но никога печалби. Данъците осигуряват частичен лек за това съществено, структурно неравенство на капиталистическото общество.
Трето, преразпределението чрез данъци е средство за разширяване на индивидуалната свобода – а не за ограничаването ѝ, както настояват либертарианците. Свободата, според либералния теоретик Исая Берлин, има двойствена композиция. От една страна има негативна свобода, изразяваща се в липсата на принуда, или „свободата от…“, която е сред най-често срещаните концепции за свобода в САЩ днес.
По отношение на принудата, чрез данъците се финансират различни публични гаранции, които осигуряват на гражданите някакво ниво на свобода от частната тирания на фирмите. Те формират цялата основа на държавния апарат, който в капиталистическата система е единствения фактор, чиято сила надвишава тази на калиталистическата класа като цяло.
Без закони, забраняващи робството, написани от законодателни органи и налагани от съдилища, които на свой ред са издържани с обществени средства, хората могат да се окажат принудени – чрез заплахата от насилие или от гладуване – да работят без никакво заплащане. Без регулации, като тези изискващи поне минимална безопасност на работното място, или тези, принуждаващи ръководството на фирмите да участва в колективно договаряне, работниците ще загубят и малкото право на глас, което имат за това как е организирана работата им.
В контекста на данъчната политика обаче има значение и позитивната свобода. Това е свободата, изразяваща се във “възможността да…” – капацитета са правиш неща, възможността да избираш целите си и да полагаш усилия да ги реализираш. Подобна свобода изисква ресурси.
В капиталистическите общества с ниски нива на преразпределение, позитивната свобода представлява игра с нулева сума, при която малцина се радват на изобилие от подобни възможности за сметка на много други. За данъчна политика, която разделя обществения продукт по начин, който позволява на едни да водят живот в охолство и разкош, докато други карат на огризки, не може да се твърди, че насърчава свободата.
Обществената образователна система например, която предлага на гражданите възможност да развиват познанията и уменията си в услуга както на личните, така и на колективните амбиции, представлява крайъгълният камък на позитивната свобода и може да бъде поддържана единствено чрез облагане с данъци.
В едно истинско социалистическо общество комбинацията от политическо и икономическо равенство ще предостави на всички много по-голяма степен както на негативна, така и на позитивна свобода, отколкото могат да получат при капитализма. Докато осъществим такъв свят, прогресивното преразпределение чрез данъци представлява както средство за компенсиране на структурните неравенства, така и основен начин за разширяване на свободите на възможно най-много хора.
В САЩ обаче сме тръгнали по грешния път. През последните няколко десетилетия финансовите печалби от нарастващата производителност на труда отиват основно в джобовете на най-богатите, като в същото време данъчните ставки за тях са драстично намалени и доближават нивата отпреди Новия курс.
Дори умерено повишаване на общото данъчно бреме на най-богатия 1% до нива от 45% – доста по-ниско от ставките в следвоенния период – ще донесе допълнителни приходи от 275 млрд. долара. Това е в пъти повече от средствата, нужни за да се премахнат таксите на всички обществени колежи и университети.
Такова повишение на ставките ще допринесе много за генерирането на приходите, нужни за въвеждането на универсален достъп до здравеопазване, засилване на социалноосигурителната система и възстановяване на сриващата се инфраструктура. Повечето хора ще се съгласят, че всички заслужаваме да живеем в общество, където всички получаваме заслуженото, свободни сме и имаме възможност да сме креативни и да реализираме потенциала си. Макар и да не звучи бляскаво, преразпределящото данъчно облагане е стъпка в тази посока. Богатите не са спечелили сами богатството си – те просто го държат от името на всички ни.
About The Author
