Християнсоциалният съюз иска да връща обратно от границата на Германия бежанци, които вече са регистрирани в други държави. Ангела Меркел отказва. Ако не се стигне до единодушие в съюза между двете партии, лидера на Християнсоциалния съюз Хорст Зеехофер заплашва със самостоятелен ход. В същото време Меркел се нуждае от повече съюзници и съмишленици, които от своя страна намаляват за сметка на противниците. Среднощните преговори между Меркел и лидерите на останалите две партии в коалицията се оказаха безплодни, а безпътицата става все по-осезаема. Обединителните линии все повече се размиват, а с това на повърхността изплува усещането за бездна в алтернативите за политическо бъдеще.
Дълги години голяма част от левите по света се надяват на оттеглянето на Ангела Меркел от канцлерското място. Сега, когато тя изживява последните си дни начело на страната, самата тя се надява, ако може, да се задържи до следващите избори. За последен път тя е безалтернативната.
„Меркел трябва да си ходи!“ отдавна е дежурен лозунг в паролите на „Алтернатива за Германия“, но също така и на Левицата. Когато Меркел работеше единствено за съкращение на социалните помощи и разпростиране на хегемонската роля на Европа, днешните десни крясъци и ревове бяха доста тихи, та дори никой не ги чуваше. Социалните орязвания със сигурност не са техните въпроси и вълнения. Единствено с прибързаната и от години пренебрегвана бежанска политика, тя успя да пробуди техния гняв, с който крайната десница за съжаление успя да откъсне лозунга от левите, които от своя страна никога не са използвали присъдата толкова директно, винаги са били по-склонни да дават описания на дилемата. Имало е моменти дори, когато самите леви се надяваха за оставка на Меркел, но да не си тръгва веднага, за да „не стане по-лошо за нас, отколкото е сега“.
Изглежда, че точният момент е назрял. От две седмици насам интересуващите се от политика са в плен на играта за власт, която се разиграва в съюза между двете ХДС и ХСС. Ако канцлерката не успее да оформи обща европейска насока за бежанците с европейските партньори, тази коалиция ще се срине в дълбокото. Това, което сега ни звучи като освобождение от дългогодишния меркелизъм в политиката не е нищо повече от началото на нов политически ред в страната. Това е така, защото краят на нейната служба съвпада освен с разцепление в Съюза, така и с разцепление в лявото. Социалдемокрацията се превръща св застрашен вид, а за появата на Алтернатива за Германия в цялата тази картина няма какво да говорим.
Тези размествания и изкривявания, които вървят редом с политическия край на Ангела Меркел в момента, не са в случайна констелация. С нейната собствена политика тя доведе до този хаос, от който трудно се провижда нещо положително като следствие. С течение на години тази политика и неолиберални икономически и социални мерки спомогнаха за това, обществени сили на сближаване и сцепление да се разложат. През управлението си сякаш тя успя да анестезира Германия така, че да придаде изкуствена изкривена усмивка от щастие на тези, които вече не живеят нито толкова добре, нито толкова щастливо. Точно както транквилантите способстват за изкуствен наркотичен сън.
Важни решения за бъдещето бяха отлагани, пестеливостта и икономическите орязвания бяха големите иновации, представени в обвивката на „гъвкавост“. Уж социалдемократизираната канцлерка успя всъщност да меркелизира самите социалдемократи. Ако след оттеглянето на Герхард Шрьодер е проблясвала някаква надежда, че ГСДП отново ще намери себе си и ще се вдигне, Меркел стратегически изключи тази алтернатива.
Така се случи онова, което тя винаги обичаше да проповядва, а именно, че няма друга алтернатива. Тя превърна политическото си поведение, че опциите са излишни, в официална позиция я добави към стила си на управление. Състояние, което е фатално в условията на демокрация.
Оттеглянето на Меркел отдавна беше лява надежда. Но сякаш при разхвърляната ситуация в момента дори и като ляв, човек не би бил толкова прибързан в искането си Меркел да изчезне от политическата сцена. И не защото Меркел обещава стабилност – ние я познаваме от повече от десетилетие. Но нестабилността, която заплашва Германия, когато всичко това свърши, прави тази нестабилна канцлерка временно поносима. Да, тя трябва да ни спаси от себе си, но днес ли е времето и в какво ще намерим очакваното с години спасение? Ще се освободим от Ангела Меркел, добре, но кой ще дойде?
Тези ирационални импулси, които се усещат са последните подли атаки на безалтернативното. Меркел наистина успя да маневрира в позиция, в която да бъде гледана като последната годна, разумно приемлива алтернатива, дори и ако политическата ѝ кариера отдавна е в канала.
Със сигурност сега ще бъде последният път, когато тя ще ни мами с липсата на алтернативи. Може би няма алтернатива да замести нея – нейното дългогодишно канцлерство, под властта на което Германия беше управлявана повече от десетилетие, атомизира напълно политическия ред на тази страна. Неслучайно използвам думата ред, защото Ordnung-ът е технологията, според която Германия съществува спокойно и адекватно. Понятието за Ordnung е определящо германското битие. Защото отвъд Ordnung има неясен и неразбираем хаос, който освен, че не е управляем, не е ясно и до какво може да доведе. Историческият страх от идването на нещо, в което се е вселило Злото в Германия предизвика тревожност и отчаяние. Затова е важно, че Меркел в никакъв случай не е символ на реда, както мнозина вярват. Напротив, благодарение на дългогодишните ѝ усилия, днес Германия е тревожна , отчаяна и безалтернативна. След нея нищо няма да бъде както преди. Нейната политика оставя пламтящи земи.
Новият политически ред в Германия е следствие от безалтернативната политика, водена през последните години. В този смисъл демокрацията вече не е избор между различни алтернативи, а по-скоро можем да избираме между възможни, различно аранжирани безалтернативности.
About The Author
