В четвъртък следобед министърът на труда и социалната политика Бисер Петков се срещна с майки на деца с увреждания, протестиращи във Варна. Той посети т.нар палатков лагер, разположен край сградата на общинската администрация. Петков обясни, че идва при тях, защото иска да чуе мнения и извън София. На практика след скандала с отстраняването и връщането му на поста той, а и цялото правителство, се нуждаеха от пиар по темата. Но това не е толкова важно. В крайна сметка Петков остави приятно впечатление на жените. Макар те да бяха доста остри в недоволството си, накрая му пожелаха да не подава оставка и да продължи да работи.
Петков се помъчи да обясни, че държавата предвижда въвеждането на нови услуги за хората с увреждания, мъчи се да олекоти административните процедури. А също и че предложенията на Мая Манолова, зад които застават по-голяма част от протестиращите в страната, биха стрували доста скъпо – държавата няма пари за тях. Жените от своя страна пожелаха нещо, което по принцип е от репертоара на политиците. Те поискаха „пълна и цялостна реформа, не на парче“. Личеше, че ножът е от прял до кокал.
По-долу публикуваме част от споделеното от жените пред министъра. Те говореха без ред, нестройно. Край тях бяха децата им. Личеше, че искат да кажат много натрупани през годините думи. Сподавено изрекоха доста слова, набързо, а и доста спестиха – поради умора, безсилие или липса на време. Министърът, колкото и да бе отзивчив към тях, отпътува после към София, а те останаха край децата си. 
„Проблемите идват от изсмукването на парите във вашето министерство. Ако запълните дупките там, ще дойдат тези пари, които търсите. С тях може да се изпълнят исканията ни. Пари сега изтичат там, където не е необходимо. Например по програмата за лични асистенти се назначени медицинска сестра, рехабилитатор, психолог. На работа са, получават заплати, за работно облекло получават, но ние не сме им виждали очите. Те не са виждали нашите деца“, каза жена.
Друга добави: „Казват ни, че ни предоставят 400 услуги. За нас били. Но всичко е на хартия. Мерките за закрила са на хартия. Направете 5-6 услуги, 20 да са. Но да са работещи. Другите до 400 не ги искаме, неработещи са. Но костват пари на държавата, харчи се за тях. Оставате малко услуги, но работещи, другите ги закрийте – и ще се намерят търсените средства“.
„Казахте преди малко, че във Варна бе открит нов дневен център наскоро“ – обади се трета – „Там се работи по методиката за държавно кредитирани дейности. Как може при хора със седем инвалидни колички да имаш право да назначиш само двама асистенти? Специалистите не искат да обслужват и са прави. Държавните разходни стандарти са в окаяно състояние. Всяко действие, което е грижа към човека с увреждане, не се позволява. Вкаран си в рамка, от която не бива да излизаш, иначе ще ти отрежат крилата. Центърът във Варна е хубав, но рехабилитатор за хора с двигателни проблеми взема 510 лв. заплата. Кой добър специалист ще дойде за тези пари?“.
„Искаме цялостна реформа. По-добре действия да има, макар и грешни. Грешката ще се оправи. Без никакви действия е по-лошо, по-зле от сега няма как“, намеси се друга жена. Глас до нея попита: „Кога ще е готов електронният регистър?“. А и още един се чу: „Защо в националния съвет на хората с увреждания, на който сте председател, има толкова много организации на едрия капитал?“.
Но повечето въпроси Петков не можа да отговори. И да искаше, нямаше как. Той бе попитан ще обещае ли, че държавата ще назначава специалисти, които да работят с хора с увреждания, а отвърна, че не може – просто защото никой не се интересува от подобни професии, а и като цяло трудовите ресурси в страната намаляват. Друга жена го прекъсна: „А аз кога точно ще работя, за да направя пенсия? Каква пенсия ще имам? Не мога да си оставя детето, разбира се. Няма да го оставя. Но как да работя за пенсия?“. Всъщност тя говореше за проблем, описан преди година в „Барикада“ от Златин Михайлов, млад варненец със 100% инвалидност. Проблемът е, че майката, когато не е личен асистент на детето си, се води безработна, а в промеждуците между програмите на социалното министерство никой не ще да я вземе на работа – работодателите не искат да назначават човек за 4-5 месеца, колкото са интервалите между програмите.
„Ние желаем услуги за хората. А не хората да са слуги на чиновниците“, обади се още една жена. А накрая друга спря пред министъра:
„Дъщеря ми се яви на 7 септември на ТЕЛК. Обжалвахме, тъй като тя има много болести, но ѝ признаха три. Спечелихме обжалването. Едва днес обаче ни преведоха част от сумата, натрупана от пенсии за това време – част от нея. Защо чак сега? Това са осем месеца – септември, октомври, ноември… Осем месеца, ако не сме ние родителите, какво става с това дете? За два месеца през това време ни изплатиха по 120 лв., които искаха да им ги връщам, още си пазя писмата. Полага ни се еднократна помощ, но тя е 85 лв. И 365 лв. ни се полагат, ако нещо спешно се случи. Дадох 1600 лв. за зъболекар, отивам в социалната служба, а от там ми казват – донесете документ, че е бил спешен разходът. Е как да докажа, че една сутрин спешно се е наложил зъболекар? Ей такива дребни неща пречат!“.
Повечето хора няма да схванат всички тези проблеми. И това е прекрасно – значи не е имало причина да се сблъскат с тази система. Лошото е, че спасението на давещите е оставено в ръцете на самите давещи. А това са хората, които най-много се нуждаят от помощ. Просто защото и да искат, не могат да си помогнат сами. Няма как.
About The Author
