Тази статия бе публикавана на 10 юни 2018 г. на румънската секция на „Барикада”. Тя е опит за осмисляне на протеста на над 150 000 румънци на знаковия площад „Виктория” в Букурещ. Там през февруари 2017 г. беше кулминацията на протестите в подкрепа на борбата с корупцията срещу опитите на управляващите социалдемократи да я отслабят. Сега управляващите партии на социалдемократи и либерали свикаха протест, който дълго време се чудеха как да дефинират. В едни моменти той бе обявяван за демонстрация в подкрепа на семейството (в същия ден и на същото място бе планиран марш в подкрепа на хомосексуалистите). В други изявления ставаше ясно, че се протестира срещу нарушенията на закона, извършвани по време на борбата с корупцията. В края на май 2018 г. Конституционният съд на Румъния постанови, че президентът Клаус Йоханис – поддържник на борбата с корупцията, трябва да подпише заповед за уволнението на шефката на антикорупционната прокуратура Лаура Кьовеши, след като министърът на правосъдието задвижи съответната процедура тази пролет. В крайна сметка социалдемократите свикаха протест „срещу злоупотребите”, което позволява по-свободно тълкуване срещу какво точно демонстрират.
През лятото на 2016 г. се озовах на семейна вечеря. Семейството се бе събрало около скара и маси, пълни с всякакви неща за хапване. Основното, което се обсъждаше, бяха успехът, работните места и колко печелят децата и внуците. Цялото възхищение и завист на насъбралите се обра един младеж, който работеше в горните мениджърски нива на веригата „Лидл” в Клуж Напока. Той не присъстваше. Беше шеф, имаше много подчинени, изкарваше доста пари (говореше се за заплата над 10000 леи – около 4600 лева). Притежаваше личен автомобил, ползваше служебна кола, имаше нов апартамент в нов блок и т.н. Животът му беше до такава степен уреден, че много близка негова роднина не се поколеба да увери присъстващите с по-малък късмет, че момчето може да им уреди без проблеми работно място.
Когато разговорът стигна до политиката и изборите, които предстояха в края на годината (през декември 2016 г. се проведоха парламентарните избори в Румъния – бел.ред.), се оказа, че повечето партии имат поддръжници около масата. Аргументите за подкрепа бяха много различни. Но голямата част от предпочитанията бяха базирани на симпатия и антипатия. Родителите на успешния младеж подкрепяха Съюза „Спасете Румъния”, въпреки че не им бе особено ясно що за партия е това. Техният син бе яростен привърженик на новата партия. Бе ги убедил, че има нужда от промяна, от свежа кръв в политиката. Обяснил им как той знае по-добре и ги бе „зарибил”. После те бяха успели да убедят и други свои познати, настоявайки, че синът им е доказал колко е способен, че знае по-добре, че дейците от Съюза „Спасете Румъния” са хора като него, които са доказали, че могат и че знаят по-добре от останалите. Т.е. е по-добре да оставят младите да управляват, защото те са неопетнени и са показали, че разбират как се прави бизнес.
В много други случаи съм бил сред младежи от малките градове и села, реализирани чрез заемането на пост в местната или в областната администрация или чрез развиването на бизнес, комбиниран поне частично с използване на публични ресурси и поддържан от различни частни и държавни връзки, осигурени от техните родители или роднини. Това са млади хора с образование, амбициозни, често заинтересовани от политическия живот в страната и от живота на общността си.
Някои от тях участват в политиката. Членове са на партия. Разговорите с тях разкриват прагматизъм, личащ си от факта, че избират стари политически формации, които са сила в парламента и на местно ниво. Тези младежи не избират партията си задължително според своите политически убеждения. Те не са фанатични поддръжници на своята формация или на дадена идеология. Правят избор на базата на местния контекст в общината, областта или на национално ниво, на това какво диктуват опортюнизмът и личните им връзки с различни членове на ръководните ешалони в района.
До неотдавнашното вдигане на заплатите в администрацията и като цяло в публичния сектор всеки млад предприемач трябваше да развива някаква дейност, за да може да се издържа, за да достигне до достоен живот и дори до някаква собственост. Заетият държавен пост можеше да донесе не само доход, но и връзки, достъп до публичните ресурси и определен статут в общността. Бизнесът, който предшества работата в публичния сектор, допринасяше за създаването на профил на работещия младеж като можещ, справящ се, и подходящ за работа в местната или областната администрация. Независимо от каква партия беше част той, връзката му с предприемаческия сектор и натрупания опит оказваше голямо влияние и на представите му за политиката и за идеите за публичното управление. Да добавим и апологията на бизнеса и на минималната държава, която струи от повечето медии. Дори политическата и административната дейност на въпросните младежи беше мислена в повечето случаи като предприемаческа дейност.
Въпреки че някои ще опишат тези хора като опортюнисти, печалбари, които следват своя личен и семеен интерес, повечето от тях, с които съм говорил, са наистина движени от желанието да направят нещо за своята общност и да допринесат за развитието ѝ. В „най-лошия случай” поне са недоволни от сегашната или предишната ситуация. От гледна точка на класовия анализ, тези хора са от средната класа и са най-динамичните граждани – в икономически, политически и културен план. Ходят на ски, на спа, на море. Загрижени са за околната среда. Изследват като туристи различни населени места от региона и страната. Даряват пари за благотворителна дейност. Имат страст по спорта и по преходи в диви местности. Посещават водещите фестивали в страната. Независимо от партията, са възмутени от корупцията, антикомунисти са и поддържат предприемачеството като панацея за всички социални и икономически несъвършенства в страната.
Много от тези младежи – в качеството си на местни и на областни съветници или на служители от местните структури на управляващите партии (Социалдемократическата партия и Алианса на либералите и демократите – бел.прев.) изминаха пътя към столицата за вчерашния митинг заедно с по-възрастните си партийни другари и с останалите категории граждани – симпатизанти или не. Облечени в бели тениски, както бяха препоръчали организаторите, изглеждаше сякаш те показват (желание за) принадлежност към белите якички. Те дойдоха в Букурещ на площад „Виктория” (където през януари-февруари 2017 г. имаше яростни протести против отслабването на борбата с корупцията, започнато тогава от управляващите – бел.прев.), за да покажат лоялност и сила.
Нямах търпение да гледам целия митинг и да слушам речевата екзалтация на говорителите. Следвайки фейсбук в последните дни обаче успях да забележа, че има и „екзалтация на омразата и снизхождението” на възмутените от „инвазията” на песедистите (привържениците на партията Социалдемократическата партия – PSD) и на кохортите от бедни и низвергнати хора от селските райони, доведени „насила” на протеста. Всяка честна равносметка може да установи обаче, че голямата част от участниците в демонстрацията бяха членове на двете партии. Сред тях бяха и избраните или назначените на различни постове на местно ниво, симпатизантите и поддръжниците от различни социални и професионални категории. Много е вероятно някои от тях да са били бедни и да са сред хората, намиращи се в несигурно социално положение и работещи повече от 8 часа на ден. Дори и облечени в бяла риза, с хубави дрехи, много хора от средната класа на селските райони и малките градове изглеждат за мнозина от столичната средна класа и от корпоратисткия и независим прекариат като „някакви селяни”, провинциалисти или дори бедняци, манипулирани/купени/подкупени от Социалдемокартическата партия. Особено ако лицето им е по-изгоряло от слънцето и ако речта им е белязана от диалект, издаващ далечна и непривилегирована зона на страната.
За някои по-радикални хора братята им от средната класа (или желаещите да се интегрират в тази класа) не са само манипулирани бедни или „варвари” от село, а напомнят за миньорите (в началото на промените протест на градските младежи е разтурен, след като в Букурещ идват миньори, които разгонват демонстриращите. Събитието остава в историята като „Минериада” – бел.прев.). Тоест пораждат асоциации с варварството на една необразована Румъния, доминирана от първични импулси, от латентно насилие и от омраза към успеха, който трудещите се носят на обществото, плащайки данъците си и не само тях.
Този митинг и изразените реакции показват, че основното разделение в румънското общество от последните години не е между бедни и средна класа (дори не трябва да поставяме в сметките единия процент най-богати хора, защото те стоят отвъд всякакъв конфликт и поддържат отбора, който им изнася). Разделението е между средната класа на столицата и на няколкото университетски и икономически центъра в страната (като Клуж Напока, Тимишоара, Яш, може би Сибиу, Брашов и т.н. – бел. прев.) и средната класа от малките градове и селата. Като цяло тези две средни класи са движени от едни и същи принципи – свещеността на бизнеса и избавлението чрез предпримачество.
Разделя ги обаче и дори противопоставя начинът, по който възприемат своята „мисия” в обществото, и връзката им с държавата и местните власти, с местния капитал и с едрия капитал. Културата на справянето, базирана на задължителните междучовешки и вътреобщностни връзки, е движена от роднинство, съседство, приятелства, дълг. Тя се противопоставя на креативната и професионализирана култура на корпоративния сектор, основаваща се на конкуренция. В нея социалният дарвинизъм има достъп до доста по-добър PR. Ожесточава се братоубийствената война между „красивите”, еманципирани творчески личности и прагматичните „опортюнисти”, търсещи освобождение. Тази война носи съпътстващи щети и води до стратегически съюзи с хората от върховете и с долните нива на социалната пирамида.
Не знам как трябва да се отнасяме към това остро противопоставяне. То отеква силно в политическия живот и в националната икономика. Не знам какво добро или зло може да излезе от него. Но в годината, когато отбелязваме столетие от обединението, може да бъде по-добре да оставим настрана взаимната омраза и да сплетем ръце в „хорото на единството”. То евентуално може да премине в сянката на Raiffeisen Bank, а господин Ван Грьонинген (дългогодишен президент на банката за Румъния – бел.прев.) или някой друг „стратегически” посланик, който координира в средата хората да викат на румънски със западен акцент, така, както започва викът от Сълъуца*: „Тук е дупката, тук е хълмът напред, целувайте „отзад” наред!”
*Сълъуца е река която преминава през редица трансилвански села, включително през село Телчу, където румънските леви провеждат своето лятно училище всяка година. В Телчу е имало обичай мъже и жени да се задяват и да се надвикват с цветисти изрази. Когато първите швейцарци идват в Телчу през 90-те години на ХХ век, местен жител произнася фразата, написана по-горе, спокоен, че те няма да го разберат. В случая авторът внушава, че и двете описвани групи на румънската средна класа в крайна сметка са подчинени на чуждестранните посланици и банкери. – бел.прев.
About The Author
