Нетаняху се нуждае от конфликт, за да оцелее

Далия Шейндлин, Foreign Policy

През 2015 г. Бенямин Нетаняху бе избран за четвърти мандат като министър-председател на Израел. В рамките само на няколко месеца коментаторите започнаха да спекулират кога правителството му ще падне – засега отговорът е никога.

Скоро след изборите през 2015 г. Нетаняху започна да се изправя пред трудности, включително оставки на министри и полицейски разследвания. През последната година аргументите, че трябва да се очаква неминуемото му падение, се увеличиха. През февруари полицията препоръча на главния прокурор да повдигне обвинение за корупция срещу министър-председателя въз основа на четири различни разследвания. Ситуацията в Газа ставаше все по-отровна, сблъсъците около Храмовия хълм станаха експлозивни, а предупрежденията за война с Хизбула в Ливан в новините станаха почти ежедневни. Няма никакъв прогрес по израело-палестинския мир след срива на преговорите през 2014 г. Във вътрешен план, през 2011 г., когато Нетаняху също бе премиер, се надигна вълна от гняв срещу икономическите трудности. За седемте години оттогава не се наблюдава облекчение на прекомерно високата цена на живота в страната.

Защо тогава „Биби” е по-обичан от всякога? През 2016 г. социологическите проучвания даваха на партията на Нетаняху Ликуд средно 25.7 места в израелския парламент – по-малко от 30-те места, спечелени през 2015 г., но все пак повече от другите партии. Всяка година резултатът в анкетите се покачва. Когато полицията препоръча Нетаняху да бъде съден, подкрепата за партията му нарасна. Когато президентът на САЩ се изтегли от ядрената сделка с Иран, проучванията дадоха на Ликуд най-добрия резултат от десетилетие – 35-36 места в Кнесета. Според някои спекулации подкрепата за Нетаняху в момента би могла да осигури на партията му дори 42-ма депутати.

Както с много други неща в Израел, солидната подкрепа за Нетаняху се основава на сигурността. В израелския политически дискурс думата „сигурност” обозначава заплахи от всякакъв вид палестинско насилие – независимо дали става въпрос за ракети „Касам”, палестински демонстрации, за опити да се прекоси границата на Газа или за момиче, държащо ножици. Под надзора на Нетаняху Израел води две войни срещу Хамас, бе изправен пред вълна от атаки с ножове, няколко кризи за Храмовия хълм, а сега и смъртоносната ескалация в Газа.

Когато насилието нарасне, израелците гласуват в дясно. Това е основният урок от Втората интифада, която върна лидера на Ликуд на власт след кратък мандат на Партията на труда. Оттогава левицата не е печелила избори.

Нетаняху е усъвършенствал използването на кризи, за да засилва обществената си подкрепа.

Периодичните ескалации напомнят на почти половината израелски избиратели, че за тях е успокояващо да държат десницата на власт. Едва една четвърт от израелците вярват, че мирът е възможен, а към момента по-малко от половината израелски евреи подкрепят двудържавното решение. Въпросът, който вълнува умовете им, е кой знае как да се справя с проблеми със сигурността, а не кой може да донесе мир. Една израелска избирателка наскоро ми сподели, че оценява Нетаняху за това, че знае кога да прекрати военната ескалация. С други думи, много центристи и десни не само не го обвиняват за войните – те го хвалят за неговата сдържаност.

Регионални заплахи като Иран, Хизбула и Ислямска държава също са част от проблематиката на сигурността, но те са по-теоретични. Израел никога не е водил война с Иран. Последната война с Хизбула бе преди 12 години, а в за страната няма реална заплаха от ИДИЛ. Но в общественото съзнание те придобиват огромни размери – особено когато Нетаняху използва всяка възможност, за да развява екзистенциалната заплаха от Иран (или когато пуска телевизонни реклами, според които левицата ще докара ИДИЛ в Йерусалим).

Изтеглянето на Тръмп от иранската сделка бе перлата в короната на Нетаняху. И смисълът изобщо не бе в това дали сделката ще оцелее, или дали тя пречи, или помага на Иран в предполагаемия му поход към ядрени възможности. Нетаняху говори, а няколко дни по-късно най-могъщият лидер в света показа, че го слуша. Това е сила.

За израелския премиер това е и реабилитация. В продължение на осем години Нетаняху антагонизира президента Барак Обама. Израелците знаят, че Съединените щати са най-добрият приятел на Израел. Предизвикателното поведение на Нетаняху бе рисковано не само за отношенията между двете държави, но и за вътрешния му политически фронт. След изборите през 2015 г. едва една четвърт от израелците смятаха, че отношенията със САЩ са добри, а една трета заявяваха, че отношенията са лоши или неутрални. Освен това израелските евреи бяха разделени по въпроса дали Обама или Нетаняху трябваше да бъде обвиняван за това състояние.

Изборната победа на Тръмп отново постави отношенията между лидерите на двете държави на солидна основа. Колосални политически победи като тласването на Вашингтон да изостави иранската сделка и да премести посолството си в Йерусамим бяха послание към избирателите, че Нетаняху е бил прав през цялото време. Той е имал този велик план още преди който и да е друг да е вярвал, че това може да се случи.

Външнополитическата схема на Нетаняху има и друга страна. През втория си мандат той демонстративно започна да култивира и други приятели освен Съединените щати и Европа – включително Индия и Азербайджан – за да изгради нови икономически връзки и да подсили регионалните интереси на страната.

Най-важни, макар и най-потайни, са отношенията му с руския президент Владимир Путин. Не е случайно, че Нетаняху се срещна с Путин преди поредните израелски удари срещу ирански цели в Сирия – както се е случвало многократно през последните две години, в които Тел Авив увеличи атаките си от този сорт.

Би било твърде опростенческо да се каже, че тероризмът и военните ескалации разсейват израелците от корупционните проблеми. По-скоро военните и политически победи на Нетаняху допълват и полират имиджа му във вътрешната политика. Израелците често констатират с въздишка, че „няма никой друг” – и имат предвид както  вътрешнополитическата, така и външнополитическата сцена.

Много малко израелски коалиционни правителства са изкарали цял мандат – повечето се сриват и това води до предсрочни избори. За 70-те години от създаването си, Израел е бил управляван от 34 коалиции. За разлика от тези тенденции, второто правителство на Нетаняху изкара почти пълен мандат между 2009 и 2013 г. Няма никакви гаранции, че сегашният му кабинет ще падне преди края на мандата си през 2019 г. Нетаняху е управлявал страната общо 13 години, което го нарежда на второ място сред израелските премиери. Така че може да се каже, че той е донесъл някакъв вид политическа стабилност в страната.

Това обаче си има цена. От началото на четвъртия си мандат, Нетаняху сякаш отприщи истинската си същност. Като стил управлението му напомня култ към личността, а като практика – все по-консолидирана форма на „силна ръка”.

За известен период в началото на 2016 г. той изпълняваше пет министерски функции в допълнение на позицията си на премиер. В последствие бавно разпредели част от тях, но все още държи поста на външен министър. Неговото правителство закри старата обществена медия и създава политически и законови трудности на новата, финансирана от държавната медийна корпорация. В същото време Нетаняху се радва на решителна подкрепа от вестника с най-голям тираж в страната, издаван от неговия патрон Шелдън Андерсън. Правителството му също така е в конфликт с Върховния съд и в момента обсъжда закон, който би позволил на Кнесета да пренебрегва правото на съда да преразглежда закони.

Когато Нетаняху искаше да прокара мащабна сделка за добив на природен газ, директорът на антимонополната комисия и икономическият министър подадоха оставки в знак на протест, посочвайки директната намеса на премиера в работата им. Според тях условията по сделката не позволяват конкуренция и защитават картелни договорености. Тогава Нетаняху се назначи за икономически министър, което му позволи да активира специална клауза, чрез която да заобиколи антимонополните регулации. За да направи това, той трябваше да се консултира с правната комисия на Кнесета. Членовете на комисията гласуваха против, но той ги игнорира.

Резултатът от управлението със силна ръка е, че ентусиазмът на хората за основите на демокрацията отслабва и вместо това те започват да предпочитат шумните лични постижения или скандалите. Иронията при консолидирането на властта е, че то накърнява демокрацията, но в същото време стимулира обстановка, в която една личност обира лаврите за всичко, което върви добре, което само подсилва подкрепата за същия лидер.

Такъв лидер също така би могъл да бъде обвиняван за всички лоши неща. Но изглежда много израелци предпочитат да изтъргуват личните си икономически проблеми срещу случайните поводи за празнуване, като победата в Евровизия или преместването на щатското посолство в Йерусалим. Избирателите са понижили стандартите си за лична почтеност в замяна на вътрешно спокойствие, нарушавано само от време на време от някоя война, за която повечето хора вярват, че не би могла да бъде предотвратена. По тази логика следва, че по-добре Биби да води тази война – или да избива тези протестиращи в Газа, които са посмели да търсят начин да излязат след 11 години на затворничество – отколкото някой презрян левичар.

Рано или късно, Нетаняху все пак ще слезе от политическата сцена. Но като се има предвид начинът, по който всяка криза подсилва властта му, и това, което годините на неговото управление причиниха на Израел, махалото едва ли скоро ще тръгне в обратната посока.

Далия Шейндлин е политически анализатор и експерт по общественото мнение; тя е редовен автор в списание „972“ и политически сътрудник в „Митвим“ – Израелския институт за регионални външни политики. Далия също така е водещ на подкаста Tel Aviv Review по радио TLV1.