Извършваният на всеки пет години статистически преглед на народните читалища показва тяхното бавно, но постоянно възстановяване след краха през 90-те. В периода от 2012 до 2017 г. броят на действащите читалища е увеличен с 8% до 3321, а членовете нарастват дори по-бързо с 14.5% до общо 273 хиляди души.
Оживяването на дейността им изглежда още по-внушително. Втората най-любима дейност на читалищата (след празненствата) са честванията на бележити дати, които се радват на 50% ръст за последните 5 години. През миналата година пък просветните институции са организирали средно по 20 представяния на книги всеки ден. Почти всички те разполагат с действаща библиотека, което вероятно се дължи на твърде общата формулировка. Когато се стигне до по-конкретното „услуги за ползване на компютър с достъп до интернет за потребители” се оказва, че по-малко от половината ги предоставят – 48.7%.
Броят на читалищата у нас спада рязко след 1995 г., а тенденцията започва да се обръща едва с възстановяването на публичните субсидии и осигуряването на достъп до европейските фондове. Сривът в броя на членовете е още по-драматичен в първите години след 1989 г. и вероятно обуславя последвалото закриване на читалища:
През 2018 г. държавната субсидия за читалищата нараства с 8 млн. лв. до общо 63 млн. лв., което заедно с достъпа до европейски фондове, освободеността от местни данъци и такси и най-вече – липсата на особени изисквания спрямо тях – води до особен вид „читалищно предприемачество”.
Министърът на културата Боил Банов е принципно наясно с явлението, но изглежда бърка всички данни. Когато на среща във Велико Търново му е обърнато внимание на ниските заплати, които възпрепятстват привличането на млади хора в читалищата, той първо твърди, че читалищата са 3800, което е преувеличение дори спрямо регистъра им към МК, а после твърди, че само 2000 са „реално функциониращите”, без да сподели източника на тази сензационна информация. Дори непотвърдена, тя му позволява да отклони претенциите за по-високи заплати на база на предполагаемите злоупотреби.
По време на същата среща министърът също така заявява за читалищата, че „не може за пет години техният брой да се увеличи двойно”, с което затвърждава впечатлението, че изрежда произволни числа. Двойно увеличение означава 100%, а регистрираното от националната статистика е едва 8% – доста сериозно разминаване дори за министър.
Естествено, злоупотреби има, но държавата сякаш не бърза да ги ограничи, тъй като те са винаги удобно оправдание за мизерното състояние на онези, които извършват действителна работа. Законът за народните читалища ги определя като „традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи.” Спрямо тях на практика няма никакви изисквания, а контролът е минимален.
Това води до появата на виртуални читалища, които по същество стават параван за търговска дейност. Вероятно най-добрият пример, онагледяващ явлението, е читалището с показателното име „Виртуален свят” в Благоевград, което по същество представлява доставчик на кабелна телевизия на местен бизнесмен. Потребителите на услугата не плащат такса, а членски внос, което веднага урежда традиционното културно-просветно сдружение с над 2000 члена. Естествено, отпада и нуждата да се заплаща ДДС за предоставяната услуга.
В читалището през 2016 г. работят 17 души, като 5 от позициите е трябвало да са субсидирани от държавния бюджет, но са орязани до 2 след оплаквания от другите читалища в града. Не е голяма изненада, че в институцията има клубове на „ТВ журналисти”, „Техници по ТВ видео техника”, „Техници за кабелна ТВ” и дори клуб на счетоводителите. Читалището участва в три финансирани от ЕС проекта, провежда платени езикови курсове и организира кръжоци с подозрителни описания. За всички, включително онези по уеб дизайн и информатика се твърди, че „ще се използват възможностите на компютъра и интернета”. Читалището също така поддържа богата библиотека, която естествено е виртуална и представлява страница с връзки към дигитални архиви на други библиотеки.
Този пример показва, че проблемът не е в наличието на недействителни и неактивни читалища, които подриват дейността на реалните просветни институции. Въпросното читалище е много активно, с 25 пъти повече членове от средното ниво, пълно е с клубове и кръжоци, изпълнява европейски проекти и осигурява достъп до информационни ресурси за членовете си само срещу тяхната месечна вноска. Единственият му малък недостатък е, че не е читалище. Остава законът да се промени така, че да отчете тази реалност.
