Глен Гринуолд, Тревор Тим, Intercept
Националният комитет на Демократическата партия (DNC) заведе дело във федералния съд в Манхатън срещу руското правителство, кампанията на Доналд Тръмп и редица физически лица заради предполагаемото им участие в заговор за хакване на имейл сървърите на партията и разпространяване на съдържанието им по време на изборите през 2016 г. DNC също така съди WikiLeaks за ролята им в публикуването на хакнатите материали. Съдебният иск не твърди, че WikiLeaks са имали роля в хакването или са знаели за него – цялата им вина според DNC е в това, че са публикували писмата.
Що се отнася до WikiLeaks, това съдебно дело представлява сериозна заплаха за свободата на пресата. Теорията зад това дело – че WikiLeaks носи отговорност за щетите, нанесени от “съзнателното и умишлено разкриване” на вътрешнопартийната комуникация – означава, че всяка медия, публикуваща придобити по незаконен начин документи (както медиите често правят), ще може да бъде съдена от лицата или организациите, за които публикува материали. Съдебният иск също така твърди, че публикуването на вътрешни документи от кампанията на Клинтън представлява “икономически шпионаж”.
Изключително често се случва медии да публикуват или отразяват материали, които са откраднати, хакнати или придобити по друг начин, нарушаващ закона. През октомври 2016 г., един месец преди президентските избори, някой прати копие от данъчната декларация на Доналд Тръмп от 1995 г. на New York Times, Вестникът публикува документа, макар разкриването на нечия данъчна информация без съгласието му да е незаконно в САЩ. През март 2017 г. водещата Рейчъл Мадоу от MSNBC направи същото с данъчната декларация на Тръмп от 2005 г.
През април 2016 г. Washington Post се сдоби и публикува конфиденциален вътрешен документ от кампанията на Тръмп. Медиите постоянно публикуват изтекли вътрешни документи на големи компании. Само преди няколко седмици BuzzFeed публикува секретен документ на Facebook, описващ вътрешните бизнес стратегии на компанията. Съдържанието на този документ бе отразено от повечето големи медии в САЩ. Някои от най-важните истории на съвременната журналистика са се появили в резултат на това, че издания са се сдобили и са публикували материали, които са взети без разрешение или дори в нарушение на закона.
Както New York Times, така и Washington Post публикуваха хиляди страници от свръхсекретни документи на Пентагона, предоставени им от Даниел Елсбърг – след което Върховният съд на САЩ призна правото им да ги публикуват. През 2014 г. Guardian и Washington Post спечелиха награда “Пулицър” заради публикуването и отразяването на огромен брой секретни документи на Агенцията по национална сигурност, предадени им от Едуард Сноудън. Guardian, New York Times и още безброй издания по цял свят публикуваха многобройни истории на базата на документи, придобити без разрешение от Челси Манинг и предадени на WikiLeaks. През 2016 г. над 100 издания от цял свят публикуваха истории за милионите частни финансови документи, известни като “Панамските досиета”, които бяха взети без разрешение от една от най-големите офшорни правни фирми и които разкриха информация за личните финанси на голямо количество хора.
Накратко казано, разследващата журналистика често включва получаване на документи и друга поверителна информация от хора, които може да са я откраднали или да са нарушили по друг начин закона, за да ги придобият. Да се изкара това закононарушение или участие в незаконен рекетьорски заговор – каквото се опитва да направи съдебния иск на DNC – означава една основна част от журналистиката да бъде превърната в нещо незаконно.
Известни медийни фигури в САЩ вдигат тревога за заплахите срещу свободата на пресата всеки път, когато Доналд Тръмп пусне обиден туит за някой журналист. Но делото на DNC – точно като и опитите на правосъдното министерство на Обама и Тръмп да криминализира и преследва източници на информация според Закона за шпионажа – представлява реална, страховита заплаха за тези свободи на медиите.
DNC разчита на това, че презрението към WikiLeaks и Джулиан Асанж е толкова силно в официален Вашингтон, че то ще заглуши очевидната заплаха, което това дело представлява за основните медийни свободи. Или че журналистите ще бъдат прекалено уплашени да възразят – от страх да не бъдат обвинени, че застават на страната на мразената във Вашингтон организация WikiLeaks – която е обвинявана от ЦРУ на Тръмп (без доказателства) че е “недържавна враждебна разузнавателна служба, често съдействаща си с държавни актьори като Русия”.
Но точно както човек трябва да възразява срещу изтезанията и отказа от правосъдие за задържаните в Гуантанамо, дори ако някои от тях наистина са терористи, личното отношение към Асанж или WikiLeaks би трябвало да няма абсолютно никакво значение за осъзнаването и критикуването на опасностите, идващи от правните теории на DNC.
Не би трябвало да има значение и дали човек гледа на WikiLeaks като на “истински журналисти” – каквото и да означава това. Първата поправка в Конституцията на САЩ гарантира свобода на словото не само за медийните корпорации, нито пък се отнася само за отбрана група хора, наречени “журналисти”. Тя защитава всеки, който иска да публикува информация от обществен интерес.
Дори най-посветените критици и врагове на WikiLeaks са принудени да признаят, че публикациите на организацията като цяло – и конкретно разкриването на част от имейлите на DNC и Джон Подеста – са информирали публиката по въпроси, които представляват легитимен обществен интерес. По тази причина буквално всяка голяма медия отрази тяхното съдържание. Затова тези документи принудиха петима души от ръководството на Демократическата партия да подадат оставки и доведоха до уволняването на коментатор от CNN. Обществената им значимост е и причината самите хора от DNC да вярват – както си личи от съдебния иск – че публикувнаните писма са променили възприемането на Хилари Клинтън сред публиката.
Администрацията на Обама признаваше факта, че Конституцията и основните принципи за свободата на словото предотвратяват обявяването на публикациите на WikiLeaks за незаконни. По времето на Обама Министерство на правосъдието изгаряше от нетърпение да започне преследване срещу WikiLeaks заради публикуване на хиляди дипломатически грами и секретни документи за войните в Ирак и Афганистан. Но институцията беше наясно, че не може да направи нищо, ако единственото, в което може да обвини WikiLeaks е, че са публикували открадната информация.
В резултат на това администрацията на Обама знаеше, че единственият шанс да осъди WikiLeaks е да докаже, че Асанж реално е участвал и подкрепял това, което правителството счита за кражба на документи от страна на Челси Манинг. От публикация на New York Times от 2010 г. се разбра, че са полагани сериозни усилия да се докаже, че Асанж е направил много повече от това да публикува откраднатите документи:
“Служители на правосъдното министерство се опитват да установят дали Асанж е окуражавал или дори е помагал на редник Манинг да изтегли секретните файлове от правителствената компютърна система. Според тях това би дало възможност Асанж да бъде обвинен като конспиратор в теча на информация, а не само като пасивен получател на документите… Прокурорите са използвали подобни закони, за да преследват хора, през които е изтекла информация, но никога не са успявали да осъдят получатели на такава информация заради това, че на свой ред са я предали на други хора – дейност, което може да попадне под силните защити за свобода на словото и пресата, залегнали в Първата поправка”.
По времето на Обама правосъдното министерство така и не успява да открие доказателства, че някой от WikiLeaks е помогнал на Манинг да вземе документите. Институцията заключава, че ролята на WikiLeaks е ограничена до публикуването на взетите от Манинг материали, поради което взема решение да не преследва съдебно органзиацията на Асанж, тъй като това би заплашило свободата на пресата като цяло. В крайна сметка, ако за WikiLeaks е престъпно да публикува тези документи, то тогава публикациите в New York Times и Guardian също са престъпление. Както отбелязва Washington Post през 2013 г:
“Министерство на правосъдието до голяма степен вече е решило да не повдига обвинения срещу основателя на WikiLeaks Джулиан Асанж заради публикуването на засекретени документи, тъй като според юристите те не могат да направят това, без същевременно с това да започнат преследване и срещу новинарски организации и журналисти в САЩ… Официални лица от министерството коментират, че макар Асанж да е публикувал секретни документи, той не е отговорен за изтичането им, което се отразява значително на правния анализ… По думите им те са търсели усилено нещо за Асанж, но са осъзнали, че са изправени пред казус, който наричат “проблема New York Times”. Ако Министерство на правосъдието обвини Асанж, то ще трябва да направи същото и с всички медийни организации и журналисти, публикували секретните материали – включително New York Times, Washington Post и британския вестник Guardian.”
През 2017 г., след като назначеният от Тръмп директор на ЦРУ Майкъл Помпео заплаши да направи всичко възможно, за да унищожи WikiLeaks, включително чрез съдебно преследване, бившият говорител на правосъдното министерство от времето на Обама Матю Милър коментира в Twitter, че тези заплахи са “кухи”, тъй като властите са наясно, че не е незаконно да публикуваш документи, дори ако са откраднати.
В близкото минало заплахите за свободата на пресата, идващи от всякакви опити публикациите на WikiLeaks да бъдат обявени за незаконни, бяха разпознавани и от повечето големи медии, които остро критикуваха подобни опити. През 2010 г. Например Washington Post публикува редакторски коментар, озаглавен “Не обвинявайте WikiLeaks”:
“Подобно преследване е лоша идея. Не е работа на правителството да обвинява хора, които не са шпиони и които не са законово задължени да пазят тайните му. Това би довело до криминализация на обмена на информация и ще създаде риск за отговорните медийни организации, които проверяват достоверността на материалите си и приемат сериозно защитата на източниците и методите си, когато има има опасност за живота на много хора или националната сигурност”.
Никоя медия не може да функционира – всъщност журналистиката не може да функционира – ако стане незаконно да се публикуват материали, придобити от източника без разрешение или дори незаконно. Правосъдното министерство на Обама – което съвсем не бе бастион на защита на на свободното слово и което също презираше Асанж – мъдро признаваше този факт. Националният комитет на Демократическата партия за съжаление съвсем не показва подобна мъдрост, нито показва загриженост, че с делото си може да унищожи свободата на словото в САЩ. Желанието да осъди WikiLeaks заради публикуване на документи е далеч по-сериозна заплаха от който и да е обиден туит на Доналд Тръмп по адрес на журналист. Тези действия на DNC заслужават порицание и презрение от всеки, който е реално загрижен за свободата на пресата.
About The Author
