България 2040: Времето за промяна изтича

Всички демографски данни за България и съответно прогнозите, който се правят чрез екстраполирането им, неизбежно изглеждат крайно негативни на фона на поне три трудни за икономиката десетилетия. Представеният доклад на Института за изследване на населението на човека към БАН, базиран на прогнози от Евростат, НСИ, ООН и Световната банка, не се отличава от общите очаквания, но носи някои важни допълнения, които всъщност са по-обезпокоителната част. Те бяха широко игнорирани в повечето медии, които се фокусираха върху „сензационната“ новина, че населението ще продължи да се стопява с приблизително същите темпове.

Интересно е, че докладът е изготвен по поръчка на Министерски съвет, но след като Народното събрание през есента го задължи да направи такова изследване. Причината правителството да не използва академичните институции за редовен и внимателен демографски анализ с оценка на ефекта от провежданите политики не е известна. При все това не е трудно да се предположи, че подобни изследвания не носят никакъв политически капитал, а напротив – развенчават и без това оскъдните оптимистични хипотези за развитието на страната.

Според едни от тях свиването на населението е по-скоро добра новина, защото така създаваното богатство ще се разпределя между по-малко хора и съответно ще настигнем Запада икономически – допускайки, че българите са били „неестествено“ много преди 90-те години. Според други в резултат от конвергенцията с ЕС и повишаването на жизнения стандарт, негативната демографска тенденция ще се преобърне или поне ще бъде прекъсната. Но дали имаме основания да се уповаваме на тези хипотези?

Инерция на обратния растеж

Проекциите за бъдещето са по дефиниция несигурни, особено ако трябва да се проточат на повече от две десетилетия напред, затова учените, които се занимават с тях, предлагат различни сценарии по отношение на основните фактори – раждаемост, смъртност и миграция. При всичките шест варианта обаче тенденцията за България не се променя по същество, като в периода 2015-40 г. се очаква свиване на населението с между 13.9% (вариант “нулева миграция”) и 21.6% (“ниска раждаемост”). Реалистичният вариант е за 17.6% свиване. Това означава, че избягването на проекциите не може да стане случайно или „естествено“, а евентуално само през систематични политически промени, ако изобщо е възможно.

Сам по себе си демографският срив не е проблем, но носи след себе си сериозни последствия – по-висока средна възраст на населението и по-нисък дял на населението в трудоспособна възраст потенциално означават повече години работа за същия жизнен стандарт при по-бедни социални системи. Но най-неприятното следствие е, че от един момент нататък тенденцията не може да се обърне, поне не в обозримо бъдеще, и по всичко личи, че този момент за България е близо или дори е отминал:

„Прогнозните резултати от различните проекции убедително свидетелстват, че въпреки заложеното подобрение в показателите за смъртност и раждаемост през прогнозния период, населението на страната вероятно е достигнало до етапа на т.нар. „инерция на обратния растеж“.“

На този етап застаряването на населението е такова, че дори ако раждаемостта се увеличи до над необходимите за възпроизводство нива, населението продължава да се свива с десетилетия. Същевременно, икономическите последствия от този процес правят подобен ръст в раждаемостта за продължителни периоди все по-малко вероятен. Намираме се в спирала, при която бедността води до застаряване на населението и обратното, а фактът, че това важи в различна степен за повечето източноевропейски страни е малка утеха.

Едно от следствията от този омагьосан кръг е допълнително изоставане от ЕС при показателя продължителност на живота. По принцип тя се очаква да нараства навсякъде, но по-бързо в страните, които започват от ниски нива. При това положение България се явява „изключителен случай“ според проекциите на ООН, защото е на ниски нива в началото на периода и напредва по-бавно от очакваното за общността. Така в 2015 г. очакваната продължителност на живота за мъжете у нас е 96.2% от средната за ЕС, а през 2040 г. се очаква да стане 95.8%. При жените спадът е по-рязък – от 95.8% до 94.9%.

Рязка промяна?

Прогнозите на Евростат наистина сочат постоянно увеличение на раждаемостта – при тотален коефициент на плодовитост от 1.52 (2015 г.) до 1.73 през 2040 г. (1.76 според ООН). Това е тенденция, паралелна с тази в ЕС, но проблемът е, че за т.нар. „просто възпроизводство“ е необходим коефициент от около 2.1. В резултат населението на страната ще падне до под 6 млн. в края на периода, независимо от увеличената продължителност на живота, което ни поставя в световния „авангард“ по този показател.

Отново, по-неблагоприятното следствие от това е, че делът на населението под 65 г. ще спадне с около 8% за сметка на по-възрастните, а хората в трудоспособна възраст през 40-та година ще намалеят до 3.5 млн. – почти, колкото бяха работещите преди икономическата криза. Поради споменатия негативен импулс, спадът ще продължи с десетилетия независимо от това дали коефициентът на плодовидост ще достигне необходимото ниво за просто възпроизводство. Затова Евростат с немалка доза увереност може да прогнозира за 2080 г. население от 4.6 млн. в България.

Дотогава населението на ЕС ще се увеличи минимално, но само благодарение на миграцията от трети страни към най-богатите членки на ЕС. Очакванията за България са емиграцията да се увеличи над два пъти спрямо 2015 г. през 20-те години, след което да спадне в края на 30-те и да се стабилизира около нулата. Причината за този емиграционен импулс според доклада е от социално-икономически характер:

“Неравенствата, както и възможностите/перспективите са основен двигател на миграцията. Неравенствата между страните, както и вътре в дадена страна, генерират миграция. Емиграцията се насърчава не само от различията в работната заплата и стандарта на живот между държавите, но и от неравнопоставеността, социалното изключване, обществените проблеми, перспективите в изпращащите страни”.

Бавната конвергенция с ЕС, както и неравенствата вътре в страната и “произтичащите от тях неравенства в потреблението, достъпа до образование и здравеопазване” са “силни мотиватори за миграция”. Процесът може да се повлияе само от “рязка промяна в страната” по отношение на стандарта на живот и приема на чуждестранни граждани.

Социално-икономическите фактори са определящи дори в по-голяма степен за ниската раждаемост и продължителността на живота, отколкото за емиграцията, но повляяването на тенденцията там ще изисква още по-рязка и бърза промяна. Намаляването на неравенствата и подобряване на достъпа и качеството на социалните системи обаче е точно обратното на това, което наблюдаваме в последните няколко години.