В началото на март Общокитайското събрание на народните представители (висшият законодателен орган на Китайската Народна Република – бел. пр.) отмени лимитът от два мандата за президентът на страната – мярка, първоначално въведена от Дън Сяопин, за да се предотврати възстановяването на култа към личността около китайския лидер. След това решение сегашният президент Си Дзинпин се превръща в неоспорим господар на Китай.
В действителност Си Дзинпин държи трите най-важни позиции в страната – освен президент, той е и генерален секретар на комунистическата партия и върховен главнокомандващ. Сега той вече може да задържи тези постове докато е жив. Какво означава всичко това? И какви са дългосрочните амбиции на Си Дзинпин за Китай?
За да научи повече, Дъг Хенууд говори с Изабел Хилтън, редактор и журналист с богат опит по китайските въпроси. Пълното интервю е на разположение тук.
Консолидиране на властта
Дъг Хенууд: Си Дзинпин току-що беше обявен за доживотен президент на Китай. Какво по-точно означава това?
Изабел Хилтън: Това е доста любопитен ход. Както може би си спомняте, големият реформатор Дън Сяопин създава поредица от структури в китайската държава и в партията, които да попречат на това някой да се сдобие с власт, сравнима с тази на Мао Дзедун, структури, които да попречат на всички лоши неща, следващи от такава концентрация на власт.
Дън Сяопин направи много неща в тази насока. Едно от тях бе преминаване към по-колективно управление, а друго – това, която е от значение в случая – бе традицията китайският президент да изпълнява максимум два мандата от по пет години всеки, така че след десет години служба той да трябва да се оттегли.
А от това последваха множество важни ефекти. Ако знаете, че трябва да се оттеглите от властта след 10 години, вие ще имате по-умерено поведение. Никой не иска да има един куп врагове, които да му се нахвърлят в момента, в който слезе от власт. Така че тонът на администрациите, последвали Дън Сяопин, бе по правило по-спокоен, отколкото през епохата на Мао Дзедун.
Лимитът в мандатите реши и един въпрос, дълго измъчвал китайската политика – проблемът с наследствеността. През целия императорски период – 2000 години на за борби за власт – се наблюдават лошите последици от липсата на конституционен процес за наследяване. Това се вижда и от първите години на Мао, когато всеки, който бива нарочен за втори човек в партията – и следователно за евентуален наследник на Мао – завършва или мъртъв, или в затвора.
По същество това е рецепта за нестабилност, а в този момент подобен ход е доста любопитен.
ДХ: Откъде идва този ход? Имало ли е някакъв порив за подобно решение, идващ от колегите и другарите му, или Си Дзинпин сам е павирал пътя към тази декларация?
ИХ: Решението определено е представяно като радващо се на бурно одобрение. Но ако проследите действията на Си Дзинпин през последните пет години, то няма съмнение, че той внимателно е подготвял своя ход.
Той имаше пет години, за да сломи своите врагове, използвайки за тази цел кампанията за борба с корупцията. Имаше процес на връщане на държавна власт в ръцете на партията, както и организиране на един наистина масов култ на личността – резултатът от това е, че Си Дзинпин и неговите хора заеха водещата позиция в партията. През последните пет години самата посока на структурата се измени – първоначално Си Дзинпин бе под контрола на партията, но сега партията е под контрола на Си Дзинпин.
След като разполага с всичко това, защо му е на Си Дзинпин да бъде президент за цял живот? Силните позиции в Китай са генерален секретар на партията и ръководител на военната комисия, а той държи и двата поста, които не са ограничени с мандати. Така че трябва да има още нещо, поради което той е решил, че позицията на президент е от съществено значение за консолидацията на властта.
Има няколко възможни обяснения за това. Едното е, че позицията има важна международна роля. Като президент той взаимодейства с други президенти, докато като генерален секретар е малко по-сложно да се срещне с кралица Елизабет или с президента на САЩ.
Втората възможност е, че въпреки че постът не е най-могъщият в Китай, то заемането му от някой друг може да осигури платформа на опозицията. Това няма как да стане, ако Си Дзинпин стои на върха на трите основни политически позиции в Китай за обозримото бъдеще.
ДХ: Какво ще кажете за отнощенията между партията и държавата? Държавата подчинена ли е на партията?
ИХ: Да, напълно. Първата глава на конституцията – която на теория дава на гражданите всякакви видове права – казва, че Комунистическата партия води. Така че всички тези права представляват благоволение от страна на партията – и партията може да ги оттегли.
Анти-корупционната кампания, която вкара много хора в затвора или ги лиши от техните активи и т.н., бе партийно ръководен процес, при който член на партията можеше да бъде вкаран в дисциплинарните процедури на партията – процедури, които могат да са доста тежки. След няколко месеца на мълчание, провинилите са представяни на съда, който веднага подписва техните присъди. Тази процедура в момента се реформира, за да включи същински съдебен процес в себе си. Вижда се постоянно поемане на държавни функции от страна на Комунистическата партия.
ДХ: Предполагам, че със сигурност има много корупция, която да се преследва в Китай, но също така предполагам, че преследването на престъпниците е сравнително селективно, нали?
ИХ: Да, няма недостиг на корупция. Без да преувеличаваме с аналогията – ако член на мафията бъде арестуван и обвинен в престъпление, вие не се питате дали той е престъпник. Питате се как ли е загубил покровителството си. И ако някой паднеше жертва по време на анти-корупционната кампания, въпросът бе на чия власт е бил представител? Коя е била неговата фракция? Защо той, а не много други?
Това беше много полезен инструмент, с който Си Дзинпин да заглуши опозицията. Но има и недостатък, защото за да управлявате страната си имате нужда от бюрокрация, а след прекалено много подобни акции, бюрокрацията започва да си седи на ръцете. Тя няма да се противопостави активно, защото това би било опасно, но в Китай има значителна пасивна съпротива.
Си Дзинпин определено е успял да си създаде множество врагове, което може да означава, че той не би могъл да се оттегли безопасно, дори и да пожелае това в някакъв момент. Така че това е процес с плюсове и минуси, който не е насочен срещу системните причини за корупцията – просто означава, че си уязвим, ако загубиш покровителството си.
Поднебесната империя
ДХ: Нека поговорим за някои от политическите цели. Поне от десетилетие слушам как Китай иска да преориентира икономиката си от износа към вътрешното потребление. Случва ли се това?
ИХ: Да. Ако погледнете дела на услугите в китайската икономика, изглежда има ръст. Вижда се сравнително затваряне на част от излишния производствен капацитет, но не достатъчно. Също така има желание голяма част от този капацитет да бъде изнесена чрез проекта за Новия път на коприната.
Най-сложният проблем е растежът. Добре познатият ни растеж, характерен за китайската икономика, до голяма степен се подхранваше от дълга, чрез заеми, но сега нивата на дълга са станали доста високи. Ако имаше ефективна процедура за банкрут, досега вероятно списъкът щеше да е доста дълъг.
Не е ясно как държавата ще се справи с това в бъдеще. Предприемат се някои мерки за изчистване на онова, което наричат „сиво банкиране“ и „сенчесто банкиране“. В тези сектори бяха разработени финансови инструменти от същия тип, който причини толкова много проблеми на западната финансова система. Чрез тях местните власти и държавни предприятия искаха да подхранват растежа си. Не можеш да караш по този начин вечно, така че това е един от проблемите, на които Си Дзинпин ще трябва да потърси решение.
ДХ: Някои хора правят апокалиптични прогнози за краха на китайската финансова система, а с нея и краха на реалната икономика. Смятате ли, че китайците могат да се справят с това?
ИХ: Те са се справяли с подобни проблеми и преди. Преди години състоянието на китайското банкиране бе наистина катастрофално, но те успяха да го оправят. Китайската държава все още има сравнително дълбоки джобове. Те имат силата да спрат верижен катаклизъм, който би предизвикал голяма драма, защото китайският инвеститор – или въобще китаецът с банкова сметка – много бързо ще излезе на улицата, когато се окаже, че парите му ги няма. Ако погледнете как инвеститорите реагираха на срива на фондовите пазари преди 18 месеца, ще видите, че те бяха на улицата, скандирайки: „Къде ми е печалбата?“.
Това са доста чувствителни за населението неща. Рискът е, че Си Дзинпин, който по същество казва на хората, че ако стоят далеч от политиката, материалното им положение ще се подобри (това е основното послание още от събитията на Тянанмън през 1989 г.), може би няма да е способен да постигне растеж, който би позволил на хората да забравят за политиката. Всичко ще е много по-трудно, ако имаш икономика, която на практика стагнира.
ДХ: Какви са амбициите на Китай, докато Тръмп методично срива международните позиции на Америка?
ИХ: „Много Ви благодарим, господин Тръмп“, мисля че това си казват в Пекин. В последно време те дори не трябва да си мърдат пръста, за да изглеждат като отговорна сила. Но имаше и някои погрешни стъпки.
Китайците имат склонността да се надхвърлят, а това струва ми се няма да бъде добре за Китай, докато се учи на глобално лидерство. Така например, когато британският премиер Тереза Май отиде в Китай, поискаха от нея да подпише един вид цялостно одобрение на проекта за Нов път на коприната. Е, няма сериозен западен политик, който да направи това.
Погледнете и състоянието на отношенията Между Австралия и Китай в последно време. В Австралия има много безпокойство и съпротива срещу нелицеприятното упражняване на влияние от страна на Китай под формата купуване на влияние в политически партии, сплашване на китайски студенти и на западни академици, които не следват партийната линия и т.н.
Китай се опитва да поддържа същия имидж на партийното си ръководство по света, какъвто поддържа и у дома. Това е сложно. Ако Китай израсне в глобална сила, той ще трябва да се научи да приема критика и да не е толкова чувствителен.
Но това е нещо, което се учи. Китай се превръща в едновременно твърда и мека сила, а ако проектът за Нов път на коприната продължи, Китай ще трябва да поеме отговорността за сигурността на места като Афганистан, Вазиристан, Белуджистан, да не говорим за Синдзян и всички онези връзки за Централна Азия. На Китай ще се наложи бързо да се научи как да управлява глобалните си активи и как да предпазва своите инфраструктурни инвестиции в свят, който не е задължително приятелски настроен.
ДХ: Каква е същинската визия на Китай? Какво желаят те?
ИХ: Мисля, че тяхното същинско желание е да възстановят усещането, че Китай е центърът на света. Това е начинът, по който Китай е усещал себе си в продължение на много столетия – от части, защото не е отивал много отвъд границите си. По време на династията Минг за кратък период китайските кораби са плавали редовно до бреговете на Африка, а Пътят на коприната е съществувал и от преди, но Китай се е задоволявал единствено с това съседните държави да му плащат контрибуции и да се отнасят с него като с велика регионална сила. Тогава Китай е представлявал 20% от световната икономика, като днес отново се връщаме към това състояние.
Китай иска да възстанови предишното си положение, но иска и друго – да съхрани своята система на управление срещу съперничещите системи на управление. В стремежа си към това Китай постоянно създава паралелни институции. Нейната собствена, все още малка, международна инвестиционна банка – Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура, създава правила, които пасват повече на Китай, а не следва правилата, установени в следвоенния ред.
Мисля, че ще видим как Китай изгражда свят, който в по-голяма степен да отговаря на интересите на страната – но като се опитва да не надхвърля себе си.
ДХ: Как в Китай гледат на враждебността, идваща от хората около Тръмп, които смятат страната за страшен враг?
ИХ: Мисля, че в Китай са свикнали с това. Съществува разбирането, че американската политика се нуждае от враг и напоследък честта за това се е паднала на тях. Не смятам, че Китай гледа сериозно на възможността за военен сблъсък. Лидерите са разумни и знаят, че това не би било в изгода за никого.
Мисля, че те се притесняват от непредсказуемостта на Тръмп, но въпреки това Тръмп е идеален за тях, защото разпадащата се американска мощ и влияние в света е възможност за Китай. Дори в някои отношения притесненията в Китай са, че нещата ще се развият много бързо, а на страната ще се наложи да се намеси превантивно, за да възстанови реда, да гарантира условията за търговия и всички останали неща, от които Китай все още зависи.
Затова мисля, че Китай не се надява Тръмп да бутне САЩ от скалата, а по-скоро да разклати основите ѝ.
ДХ: Изглежда, че Китай има много сериозна управляваща класа, която мисли за дългосрочните проблеми със значително по-голяма взискателност и яснота – нещо, изглеждащо изгубено във Вашингтон, Ню Йорк или Лондон. Правилно ли е това впечатление?
ИХ: Те наистина имат сериозна политическа и административна класа. Няма как да се издигнете до върховете в Китай без да сте доказали преди това, че може да управлявате малък град, а след това и провинция. Китайската политика не е видима, защото всичко се случва вътре в партията, но това не означава, че политиката липсва и няма фракции или борби за власт.
Китайската политика може да изглежда доста спокойна отвън и внезапно да избухне по неочакван и кървав начин. Като дворът на Тюдорите в лош ден. Разбира се, кадрите там са много добре обучени и опитни. И когато наистина разполагате с цялата власт, можете да планирате дългосрочно, без да ви се налага да се занимавате с избори. Това си има своите предимства, но безграничната власт може да доведе до извънредно лоши решения. Зависи от ръководството и начина му на управление.
About The Author
