George Monbiot, The Guardian
Защо да си губим времето в проектиране на роботи, когато човешките същества могат да бъдат сведени до такива? Миналата седмица Amazon придоби патент за гривна, която може да следи движенията на ръцете на работниците. Ако тази технология бъде разработена, тя би могла да предостави на компаниите почти пълен контрол върху тяхната работна сила.
Миналият месец Guardian интервюира млад мъж, наречен Аарон Калъуей, който работи вечер в склад на Amazon. Там той трябва да нарежда по 250 продукта на час върху специални поставки. По думите му работата му е толкова повтаряща се, антисоциална и отчуждаваща, че „се чувствам, сякаш съм забравил кой бях. Основното ми взаимодействие е с роботите“, споделя Калъуей. И това се случва преди гривните да бъдат въведени.
Според мен ужасната история на Дон Лейн, шофьорът на DPD, който припадна и загина от диабет, е друг пример за същата дехуманизация. След като бил глобен със 150 паунда от компанията, защото си е взел ден отпуск, за да отиде на лекар, този „самонает изпълнител“ (който работел на пълен работен ден за компанията си и носел униформата ѝ) разбрал, че не може да си позволи да ходи на прегледи. Както заявява философът Бйънг-Чъл Хан, в икономика, разчитаща на временна заетост „всеки един индивид е едновременно роб и господар… Класовата борба се е превърнала вътрешна борба със самия себе си“. Всичко, което работата предлагаше по времето на социалната държава – икономическа сигурност, чувство за принадлежност, социален живот, политически фокус – вече е премахнато, а мястото му е заето от почти пълно отчуждение. Дигиталният тейлъризъм, разделящ интересните задачи на части до оглупяваща монотонност, заплашва да деградира всяка форма на труд. Работниците са сведени до бездушни кукли на конци на пост-индустриалната ера. Роботите вече са тук и вие сте един от тях.
И така, къде да намерим идентичност, смисъл и цел, чувство за самостоятелност, достойнство и пълноценност? Отговорът за много хора е доброволчеството. През последните няколко седмици прекарах известно време в NHS (Национална здравна служба на Великобритания) и осъзнах, че в страната има две национални здравни системи: официалната, която ежедневно извършва чудеса, и доброволческата мрежа, която я поддържа.
Където и да погледна, има съобщения, публикувани от хората, които помагат в болницата, поддържат групи за подкрепа на други пациенти, набират средства за изследвания и оборудване. Без тази подкрепа подозирам, че официалната система ще се рухне, а заедно с нея и много от пациентите. Някои изключително интересни научни статии показват, че положителните взаимодействия с други хора насърчават физическото излекуване, намаляват физическата болка и минимизират безпокойството и стреса на пациентите, на които им предстои операция. Групите за взаимопомощ спасяват животи. Това правят и тези, които събират пари за лечение и изследване.
Миналата седмица говорих с двама забележителни доброволци. Джийн Шато започва да набира средства за борба с рака на гърдата, след като сестра ѝ е диагностицирана с болестта. Дотогава тя живеела спокойно, отглеждайки децата си и работейки в магазина на сестра си. Но скоро след това Шато открива сили, които никога не знаела, че притежава. Не след дълго тя започва да организира ежегодно модно шоу, което за 13 години е събрало близо 400 000 паунда. След това, една нощ, в която не можела да заспи, Шато измисля една чудесна идея: Защо веднъж годишно родният ѝ град да не се украсява в розово, като в задачата да се включат всичките му жители? Събитието „Witney in the Pink“ се провежда за вече 17-та година, като в него са се включили всички – дори месарите излизат в розова униформа в края на септември, а кампанията успява да събере около 6000 паунда годишно.
„Целият ми живот се промени“ – споделя Джийн. „Аз ям, живея и дишам срещу рака на гърдата … Не знам какво бих правила без набирането на средства. Вероятно нищо. То ми е даде някаква цел“. Тя натрупала толкова много опит в организирането на събитията, че през 2009 г. Асоциацията против рака на гърдата (Against Breast Cancer) я назначи за председател на попечителите – позиция, която тя изпълнява и до днес.
След трансплантацията си Киърън Сандуел дарява старото си сърце на Британската сърдечна фондация (British Heart Foundation). След това той започва да мисли как може да подпомогне нейната работа. Киърън споделя, че от дълги години не е бил щастлив на работата си и се чудел какво да прави. Така той тръгнал да обикаля цялата брегова линия на Великобритания, за да набира средства. Сега той има 2800 мили зад гърба си и 2000 пред себе си. „Открих, че всъщност можеш да преминеш през всичко… Каквото и да срещна в живота си, може би ще се справя с него. Нищо не може да ме разколебае“, заявява Киърън.
Също като Джейн, той открива неподозирани способности. „Не знаех, че имам в себе си способността просто да говоря с всекиго“, споделя Киърън. Походът също е запалил в него любов към природата. „Струва ми се, че си създадох този красив пухкав балон: това, което ми се случва всеки ден, е чудесно … Искам да опитам да покажа на хората, че има и по-добър живот“. За Джейн и Киърън доброволчеството им е дало онова, което някога са очаквали от работата: смисъл, цел, място, общност в живота си. Със сигурност доброволчеството е едно от местата, в които е скрита надеждата.
Така че ето какво е моето ексцентрично предложение – нека заменим кариерните консултации с доброволчески консултации. И преди съм твърдял, че кариерните консултации предоставяни от училищата и университетите са повече от безполезни. Те натикват студентите с главата напред в машина, която само подсилва съблазнителната сила на животоразрушителни корпорации. Честността към консултантите изисква да изтъкнем, че работата им е почти невъзможна – цялата инфраструктура на заетостта изглежда проектирана, така че да премахне удовлетворителната и интересна работа.
Но докато шансовете на студентите да намерят работни места, които да съответстват на надеждите, личностите и способностите им, то е много вероятно те да бъдат свързани с различни доброволчески възможности. Може би е време да видим доброволчеството като централно за нашата идентичност, а работата като периферна – нещо, което трябва да вършим, но което повече не ни определя. Бих се радвал да чуя хората да отговарят на въпроса с какво се занимават, като казват: „Доброволец съм в хранителна банка и участвам в маратони, а през останалото време работя за пари“.
Всичко това ще има и страничен резултат. Светът беше опустошен от хора, търсещи статут чрез тяхната работа. В много професии – като енергийни компании, използващи изкопаеми горива, производство на оръжия, банкирането, реклама – престижът ти нараства с вредата, която причиняваш. Колкото по-голямо е разрушаването на живота на други хора, толкова по-голям е приносът ти за стойността на акционерите. Но когато станете доброволец, уважението, което печелите, се издига с доброто, което вършите.
Трябва да продължим да се борим за по-добри работни места и по-добри условия на труд. Но битката с технологиите на работното място е неравна. Истинската икономическа борба сега е за преразпределението на богатството, създадено от труда и машините, чрез безусловен базов доход, възраждането на общите блага и други подобни политики. Докато не постигнем това, повечето от нас ще трябва да приемат каквато и да е работа. Но не можем да я оставим да ни притежава.
About The Author
