Наскоро гледах новия филм за Бърнард Мадоф – „чудовището от Уолстрийт”, който преметна големи финансисти и различни организации с над 65 млрд. долара. Да, 65 милиарда, а не милиона.
Филмът се казва „Магьосникът на лъжите” (2017). Негов режисьор е Бари Левинсън. Бърни Мадоф се играе от Роберт де Ниро, а Мишел Пфайфър пресъздава съпругата му – Рут.
Цялото финансово инженерство на Мадоф е една голяма пирамида, захранвана с пари от всички – „без дискриминация”, както пише в. Wall Street Journal. Основната част от приходите на бизнеса му обаче идва от много богати хора от САЩ, за които не може да се смята, че не познават начина на функциониране на „свободната икономика” и Уолстрийт – върха на хранителната верига на глобалната финансова система.
Филмът не е шедьовър, но със сигурност си струва да бъде видян. Ще разгледам само няколко детайла от лентата, разкриващи „същността на корупцията”: как е възможна измама с подобни мащаби в държава като САЩ – „авангардът на развитието”?
Има два ключови момента във филма.
Първият е когато Бърнард Мадоф оправдава действията си, като твърди, че „партньорите”, инвестирали в начинанието му, са корумпирани, защото са загубили парите си заради алчността да приберат незаслужена печалба.
Всеки човек със здрав разум знае, че такъв „инвестиционен фонд” с печалби над средните носи големи рискове за вложителите си. Ето защо „магьосникът от Уолстрийт” предлага един вид неофициална „споделена корупция”, в която участват всички инвеститори, защото следват „логиката на печалбата”. Тя в повечето случаи е ирационална: иска всичко веднага независимо от рисковете. И ние влизаме в този капан, уловени в жаждата за още и още пари, но в корупционния процес винаги има две страни, макар и понякога с различна степен на вина.
Това е морално съждение, но то говори много за доминиращата логика, от която сме управлявани в нашата икономическа култура, дала на печалбата право на диктат.
Вторият важен момент е когато един от синовете на Мадоф е попитан как е успял да работи толкова време редом с баща си, без да има дори най-малко съмнение, че тече огромна измама. Двадесет години без никакво съмнение?
Синът формулира два аргумента: за нас – децата му, той не бе нашият баща, а мит, легенда, митологичен герой, недосегаем бог. Започва да изброява постовете и функциите, които Мадоф е изпълнявал във финансовата система и в глобалните финансови институции. Човек се въодушевява и впечатлява неимоверно само като чуе списъка с функции, които този човек е упражнявал. Когато видиш и листата с инвеститори, ставаш просто безсилен: цветът на финансовия свят е там. Такъв списък от постове и „стратегически инвеститори” създава символна власт, която е трудна за контролиране. И след това въведение идва и един друг съпровождащ аргумент: вие, държавните институции, къде сте били през всички тези двайсет години, откакто съществува измамната схема с глобални мащаби?
Филмът цели да внуши, че дори и да не е най-добрата лента по темата, има важно послание: корупцията произтича от властта на суверена. Или другояче казано: суверенът има властта да корумпира и да поддържа механизма на измамата. Тук не е важна личността, морала на човека, а природата на механизма, по който се утвърждава хегемонът.
В нашия случай Бърнард Мадоф не е продукт на неморална култура, лишен от етика и т.н. Напротив, той е добър баща, семеен човек, социално активен, дори и да има някои слабости.
Откриваме следното: Бърнард Мадоф не е човек, а е система. Той е продукт на „логиката на печалбата” – единствената безалтернативна логика. Той е творение на финансовата дерегулация. Създаден е от оттеглянето на държавата почти напълно от икономическото поле, от нейното обезсилване спрямо „чудовищата” от Уолстрийт, превърнало глобалната икономика в едно огромно казино и пирамида. Как е възможно да бъде оставено без контрол това чудовище, наречено… капитал? Ето това е въпросът.
About The Author
