Какво ли би представлявал свят, в който всеки наш лош поглед или изпусната реплика може да ни донесе нисък социален рейтинг, от който зависи почти всичко в живота ни? Далеч ли сме от мига, в който настоящата политическа система и всички нейни представители дотолкова ни отвращават, че сме готови да ги накажем, като гласуваме за анимационен герой? Готови ли сме да се отървем от „паразитите“ в обществото и как най-безболезнено да стане това?
Това са част от въпросите, които поставя пред света Чарли Брукър – британски писател и сатирик, създател на сериала „Черно огледало“ (Black Mirror). В края на декември миналата година на бял се появи четвъртият сезон на продукцията, която не може да бъде наречена „сериал“ в класическия смисъл на думата – отделните епизоди нямат никаква връзка помежду си, развиват се в различни светове и с различни герои.
Общото между тях е мрачната връзка между наглед положителното развитие на новите технологии, социалните и други видове медии и начинът, по който е възможно те да извадят на показ най-тъмните кътчета от човешката природа.
Създателят на сериала Чарли Брукър и преди е имал интерес към влиянието на медиите не просто върху нашето възприемане на реалността, но и върху формирането ѝ. Доказателство за това са How TV Ruined Your Life от 2011 година и дори култовото шоу десетилетие по-рано – The 11 O’Clock Show.
Но „Черно огледало“ без съмнение е онова, което превръща Брукър в истинска сензация. На базата на реални технологически разработки, които вече навлизат или можем да очакваме да навлязат в нашето ежедневие скоро – като умните лещи или роботите с изкуствен интелект – Брукър поставя дълбоко психологически и морални въпроси.
В епизод първи на британския премиер се налага да прави секс с прасе. Какъв е шансът да гледате нещо друго в този момент? Докъде сме готови да стигнем в желанието си да наблюдаваме детайлно на живо в интернет нечие унижение? Колкото от нас не са се бунтували като Бинг – героят на втори епизод? Но докъде сме готови да стигнем в своя бунт срещу системата?
Макар все още да не живеем в дистопичната хиперактивна и брутална медийна атмосфера, която ни предлага Брукър в своето „Черно огледало“, то недоволството на хората срещу системата всъщност отдавна се е превърнало в продукт за консумация. Водещи на световни медии, YouTube звезди и дори телевизионерите от родни кабеларки редовно се гневят от екрана, бурно протестирайки срещу системата, докато я правят още по-силна, а нас – по-зависими.
Подобна „интеграция“ на бунтовете срещу системата в самата нея не е рядкост. Доказва го развитието на множество антисистемни движения. Иронията е, че в някакъв смисъл го доказва самият продукт на Брукър.
Когато се поява на бял свят през 2011 година, сериалът трупа огромен успех със своята безкомпромисност. По това време той се излъчва и финансира от британския канал Channel 4, който макар и да се финансира до голяма степен комерсиално, е публична собственост, което дава възможност комерсиалният аспект да не е единствен при създаването на съдържание.
След два сезона по три епизода, през септември 2015 година Netflix закупува „Черно огледало“. Очаквано за компанията комерсиалните и финансовите цели стоят преди всичко останало. Някой би казал, че в това няма нищо лошо, а свободният пазар само би помогнал на сериала да се развие – да стане по-смел и да отговори по-добре на търсенията на зрителите. Според мнозина обаче, още в трети сезон сериалът губи от своята острота и поема в по-различна посока.
И все пак много въпроси за взаимодействието на новите технологии и човешкия характер отново кънтят в ушите. Като например този – докъде бихме в стигнали в лицемерието си, ако всяка наша думичка подлежи на оценка от отсрещния, а общата оценка предопределя съществуването ни? И ако още си мислите, че говорим за далечно и в крайна сметка измислено бъдеще – помислете пак: подобен експеримент се предвижда да бъде въведен в Китай от 2020 година. Третият сезон доразвива използвани преди това концепции – тази с възможностите за контрол на умните лещи (този път на бойното поле). Появиха се и нови – възможността за прехвърляне на съзнанието в дигитална, софтуерна обвивка и „безкраен живот в облака“. Проблемът на критиците е, че за първи започна да се прокрадва и „хепиендът“.
На 29 декември 2017 година Netflix пусна и четвърти сезон на сериала. От „Guardian” побързаха да обявят, че „Black Mirror се завръща по-мрачен от всякога“. В действителност само три от шестте епизода могат да бъдат наречени мрачни, предвид завършека си, а само един – Crocodile, наистина може да се сравнява с безкомпромисността на предишните сезони. В голяма част от епизодите е трудно да се отървеш от усещането, че сериалът е все по-съобразен с вкуса на масовия зрител. Макар в материала на „Guardian” това да е пропуснато, то е отбелязано друго достойнство – „трансатлантическият бюджет, който наистина подхожда на сериала“. Вероятно за първи път един от епизодите на Брукър – Hang the DJ – ни внушава, че в крайна сметка човек трябва да има доверие на системата, защото тя не греши.
Тази еволюцията на сериала може да бъде приета за показателна. Тръгнал от обществена телевизия, като изобличение и бунт срещу системата, той бива закупен от голяма корпорация, която, водена от пазарния интерес, налага редица творчески компромиси върху сюжета.
Появата на щастлив край, епизодите, които до голям степен са пълнеж и леко изместените послания (като например Arkangel), оставят вкус на разочарование. Ако в първите сезони чувството след финала беше на тягостно объркване, мрачно вълнение и дълбоки размисли, то днес остава усещане, че новите епизоди просто имат за цел да се харесат на колкото се може повече зрители. Всичко това лесно може да ни доведе до извода, че прилагането на пазарните принципи в изкуството по-скоро води до конформизъм, отколкото до истински бунт.
About The Author
