Избухналите в края на 2017 г. ирански протести зарадваха американския президент Доналд Тръмп, който изрази подкрепа за тях и предупреди, че ще следи изкъсо за спазването на човешките права на демонстрантите. В туитовете на стопанина на Белия дом не липсваха и стандартните свързвания на Иран с тероризма и внушението, че иранският народ и американската армия са двата субекта, от които властите в Техеран се страхуват най-много. Според Тръмп е логично, ако иранците искат промяна в страната си, да свържат въжделенията си с тези на Щатите и на регионалния съюзник Израел.
Протестите избухнаха в момент, когато Иран заедно с Русия спасиха режима на Башар Асад в Сирия, с което влиянието на Техеран в Близкия изток се утвърди. В същото време Доналд Тръмп заложи на Израел и на Саудитска Арабия в Близкия изток. Очерталият се в региона фронт между Тел Авив и Рияд, от една страна, и Техеран, от друга, показа, че независимо от ядреното споразумение, подписано през 2015 г. по време на администрацията на Барак Обама, Ислямската република трябва да действа внимателно и да не провокира недоволството на факторите в региона. Именно за това от известно време в Иран не се извършват опити с далекобойни ракети, например.
Разразилите се дискусии или дори схватки в социалните мрежи относно интерпретацията на протестите с участието на хиляди граждани – какво искат и против кого са насочени, са показателни за нагласите сред иранците в страната и вън от нея. Недоволство от религиозната власт в нея има, но също така мнозина осъзнават, че ако в Иран се установи марионетен проамерикански режим ресурсите ще бъдат ограбвани от западния бизнес, едно от лицата на който е именно Тръмп. Коя омраза тогава е по-силна – срещу националната олигархия, облагодетелствала се в годините на санкциите срещу Иран, докато народът страда до днес икономически? Или срещу международната олигархия, която маневрира около страната, изчаквайки удобен момент да я атакува и подчини по модел, вече видян в Ирак, Либия и Сирия?
Въпросът „виси“ над политическите и икономическите отношения в Иран от десетилетия, но сюжетът с протестите изглежда по-сложен. Анализаторът на сайта Middle East Eye Махан Абедин твърди пред телевизия Al Jazeera, че сегашните протести са започнали с икономически искания, но бързо са преминали към политически лозунги – например против иранската външнополитическа активност в арабския свят или дори против самия режим. Само че те не са схватка вътре в политическия елит на страната – както бяха протестите от 2009 г., свързани със съмненията за подправяне на резултатите от президентските избори, дали победата на консерватора Махмуд Ахмадинежад за сметка на реформатора Мир Хосеин Мусави. Това, което се случва сега, според Абедин е знак от страна на хората, че вече са минали 2,5 години от падането на свързаните с ядрената програма на страната санкции и че правителството на Рухани трябва да изпълни обещанието си за подобряване на живота на населението.
Екипът на Хасан Рухани е възприеман като откъснат от обикновените хора. Той е технократски и следва неолиберална представа за управлението на икономиката. Целта на Рухани и неговите хора е да интегрират Иран в световната икономика, да привлекат чуждестранни инвестиции, да поддържат инфлацията ниска и да насърчават частния сектор, включително чрез приватизация и либерализация на стопанството. Именно обратната линия бе следвана по времето на президента Махмуд Ахамединежад, който макар и представител на консервативните кръгове, имаше социално чувство и използваше държавния бюджет, за да инвестира в множество проекти по облагородяване на различни населени места. Нищо чудно, че по времето на Ахмадинежад инфлацията бе с двуцифрени числа в проценти, докато Рухани я свали под 10%, отменяйки различни инвестиционни инициативи на своя предшественик. Само че независимо от действията на Рухани, безработицата в страната остава висока – за фискалната година между март 2016 г. и март 2017 г., тя бе 12,4% и нарасна спрямо предишната фискална година.
Елитарността на кабинета Рухани го прави уязвим за атаки от лагера на консервативните среди на т.нар. принципалисти, които имат своите силни позиции в религиозните структури на страната. Основният опонент на Рухани на президентските избори през 2017 г. – духовникът Ебрахим Раиси, бе от същите кръгове и идва от Машхад. Именно в този североизточен град започнаха сегашните протести.
Експерти по Иран като Мохамад Али Шабани от сайта Al-Monitor припомнят, че в първите протести в Машхад се е скандирало: „Смърт на Рухани“. Те са били подкрепени от тъста на Раиси и влиятелен духовник Ахмад Аламолхода. Любопитно е, че избухват само ден, след като шефът на техеранската полиция обявява, че вече няма да бъдат арестувани жени за нарушаване на правилата за покриване на лицето, а само ще бъдат изпращани на образователни курсове за дрескода.
Сред детайлите около началото на протестите е и предупреждението на вицепрезидента Ешак Джахангири – важна част от екипа на Рухани: „Когато стартира едно социално и политическо движение на улиците, не е задължително онези, които са го започнали, да го контролират до самия му край…. Стоящите зад тези протести ще изгорят собствените си пръсти. Те мислят, че ще навредят на правителството с действията си.“
Буквално на следващия ден протестите вече се пренасят в западната и северната част на страната, като обхващат няколко провинциални центъра, без да се превръщат в национални. Падат и първите жертви, като има различни интерпретации кой е стрелял – силите на реда или „чуждестранни агенти“. Появяват се съобщения и видеозаписи за запалени полицейски коли, атакувани полицейски участъци и бити представители на народното опълчение – т.нар. басиджи. Убити и ранени са хора от органите за сигурност. Избуяват лозунгите срещу режима и против върховния водач на Ислямската революция аятолах Али Хаменей.
While legitimate grievances & protest exist over internal issues in Iran, some of Twitter’s „Iran analysts“ are truly getting over exited. So let’s open the issue up a little bit, who’s in the streets, how large exactly are the crowds & who’s joining them…
Thread#IranProtest pic.twitter.com/8qcEifyr8V
— Sayed Mousavi ???? (@SayedMousavi7) January 1, 2018
Някои анализатори разграничават Хаменей – стожер на консервативния ред в страната, от отворения към Запада Рухани. Така се внушава, че недоволните от „лошия“ Хаменей са на страната на прозападия Рухани. Всъщност самият Рухани е духовник, както подсказва и неговото име (рух значи дух на персийски). А по време на преговорите за ядрената програма и след това Али Хаменей неколкократно изразяваше подкрепата си за курса на президента. В иранската политическа система е немислимо нещо да се случва без санкцията на върховния водач и това се отнася и за управлението на сегашния президент.
На заседание на иранския кабинет Рухани заяви, че разбира недоволството от икономическата ситуация, липсата на прозрачност и корупцията в управлението, но според него едно е да се изразява критика, а друго да се руши държавна собственост. Рухани смята, че иранските граждани „са напълно свободни да изразяват своята критика към правителството или да протестират… по начин, който ще доведе до подобрение на условията на живот в страната“.
Рухани отговори задочно и на Доналд Тръмп, според когото иранците „най-накрая разбират как техните пари и богатство са откраднати и пилени за тероризъм“. „Този господин в Америка, който се опитва да изрази съчувствие към нашата нация, изглежда забравя, че само преди няколко месеца бе нарекъл иранския народ терористи. Този човек, който е враг на иранския народ от глава до пети няма право да демонстрира съчувствие към иранците“, каза Рухани.
Според британския експерт по Близкия изток Ескандар Садеги-Боруджерди сегашните протести напомнят провинциалните протести по времето на президента Али Акбар Хашеми Рафсанджани (управлявал в периода 1989-1997 г.). Рафсанджани извършва първата по-значима приватизация в страната след Ислямската революция и по негово време се наблюдава отчетливо разслояване в доходите на гражданите – между т.нар. агазадеха (синове на членове на постреволюционната номенклатура с достъп до политическите и икономическите ресурси) и хората, останали вън от икономическото преразпределяне на ресурси. В периода 1991-1992 г. инфлацията достига 46% и цената на основните хранителни продукти скача значително. В средата на 1992 г избухват протести в Машхад и Шираз, а в средата на 1995 г. – в Исламшахр и Казвин, пише Садеги-Боруджердри в статия за сайта Jadaliyya. В крайна сметка протестите стихват, но Рафсанджани прави отстъпки в икономическата си политика на традиционната десница, която е загрижена за социалната справедливост.
В сегашните протести очевидно се отправя предизвикателство към политическото статукво – дали в лицето на правителството, или на други държавни институции и функционери. Но това недоволство е съпроводено и с расизъм и ксенофобия, посочва Садеги-Боруджерди. Например, критикуването на иранската външна политика на подкрепа за Башар Асад в Сирия или за „Хизбула“ в Ливан е съпроводено от расистко отношение към арабите като към по-низш народ от персите. В същото време в демонстрациите припламва и носталгия към времето на монархията, която е подхранвана от популярните персоезични телевизии на емиграцията, излъчвани на Запад. По времето на монархията Иран е в много близки отношения с Израел и Щатите.
Рухани вече заяви, че тези протести са възможност за промяна. Изглежда именно той ще трябва да предприеме нужните действия, за да тушира недоволството. Дипломацията на кабинета Рухани доведе до сключването на историческото ядрено споразумение с шесторката на международната общност (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия и Китай). Ефектите от това споразумение обаче не отговарят на очакванията, включително заради съпротивата срещу иранското повторно интегриране в световната икономика от страна на САЩ. Поради заплаха от други съществуващи в момента антиирански санкции западните компании действат предпазливо в опитите си да стъпят или да се завърнат в Иран.
В този момент, когато иранските очаквания, че е постигната трайна договореност със Запада и Щатите, се оказват излъгани, Рухани трябва да действа, за да отговори на обещанието, което сам даде при идването си на власт през 2013 г. – възстановяване на икономическите отношения със Запада и повдигане на стандарта на хората. За да уталожи напрежението, иранското правителство може би ще трябва да предприеме действия, подобни на тези на Рафсанджани – един друг икономически неолиберал, като засили социалната грижа в своите елитарни и технократски политики. Броят на убитите демонстранти междувременно расте, а за политическата система е важно да не извършва резки движения, които да я направят уязвима. Протестите явно са знак за необходима промяна, но посоката, в която тя ще тръгне, в крайна сметка зависи от способността на системата да смени курса си, без да даде основания на своите вътрешни и външни противници да я атакуват.
About The Author
