На 18 март 2013 г. сборна група от сирийски бунтовници заемат позиции и изстрелват няколко баража ракети срещу цели в центъра на Дамаск. Тази демонстрация на сила от страна на бойците, действащи под знамето на „Свободната сирийска армия” бе насочена срещу президентския дворец на Башар Асад, международното летище и сгради на силите за сигурност. Това трябваше да прати стряскащо послание към режима за все по-хлабавия му контрол над страната две години след началото на бунтовете, пише журналистът Миртаза Хасан в Intercept.
Влиянието на външни сили зад тези атаки постепенно излиза наяве. Според свръхсекретни документи на Агенцията за национална сигурност (АНС) на САЩ, публикувани благодарение на Едуард Сноудън, атаките от март 2013 г. са директно наредени от член на саудитското кралско семейство – принц Саламан бин Султан. Целта им е била да се отбележи втората годишнина от „сирийската революция”. Документите на щатското разузнаване показват, че Салман е осигурил 120 тона експлозиви и друго въоръжение на опозиционни групировки и ги е инструктирал да „подпалят Дамаск” и „да изравнят със земята” летището.
Саудитците отдавна се стремят да свалят Асад. Салман е един от ключовите официални лица, отговорни за подклаждането на война в Сирия. Той заема високи позиции в разузнаването, преди да бъде повишен до заместник министър на отбраната по-късно през 2013 г.
Документът на АНС хвърля светлина върху това как войната е еволюирала след ранния си етап на протести срещу властта и репресии. Към момента на атаките през март 2013 г. динамиката на конфликта се изразява в една кървава, подхранвана от външни сили окопна война, която изглежда като задънена улица. Документът показва колко значителна е намесата на тези външни сили – до степен те да определят конкретните операции на действащите на терен свои съюзници.
„Революция, прокси война и гражданска война не са задължително взаимно изключващи се. Всички тези неща могат да съществуват едновременно в една и съща държава, какъвто изглежда е случаят в Сирия”, коментира пред Intercept Арон Лунд от тинк-танка The Century Foundation.
Протестите и бунтовете срещу управлението на фамилията Асад през 2011 г. се вписваха във вълната на „арабската пролет”, обхванала целия Близък Изток. Вдъхновени от първоначалния успех на протестите в Тунис и Египет, хиляди сирийци излязоха по улиците. Събитията в Сирия обаче се развиха по друг начин – властта и силите за сигурност отговориха с брутални репресии и отказаха да приемат възможност за смяна на властта.
Тази реакция отвори вратата за намеса на безскрупулни външни сили. След началото на войната и двете страни получават значителна подкрепа от чужбина. Опозиционните групи биват подпомагани от Турция, Катар, Саудитска Арабия и западни държави, начело с САЩ, докато правителството е подкрепяно от Иран и Русия.
Атаките от март 2013 г. осигуряват конкретен пример за ролята на чуждестранните сили в ежедневната реалност на конфликта. Редица видеозаписи, публикувани от опозиционни медии на този ден показват как бойци изстрелват ракети по същите цели, упоменати в документа на щатското разузнаване. Съобщения в местни медии от 18 март описват атаки, при които ракети са паднали в района на президентския дворец, сгради на силите за сигурност и летището. Представител на базираната във Великобритания „Сирийска обсерватория за човешки права” също съобщава за атаките на следващия ден.
Документът на АНС, основаващ се на разузнавателни данни за „планове и операции на опозицията”, не уточнява дали атаките са били нарочно насочени срещу цивилни и дали са включвали екстремистки групи. Той обаче показва, че щатското разузнаване е разбрало за предстоящата операция няколко дни предварително.
На базата на качените от опозиционните фракции видеа Арон Лунд коментира, че „изглежда са участвали няколко различи групи, идентифициращи се като различни части от „Свободната сирийска армия“ и свързани с един и същ спонсор”.
Поради фрагментарния характер на сирийската опозиция е трудно да се посочи кой друг е получавал оръжия по тази линия и каква стратегия, ако изобщо е имало стратегия, е била налагана от външните сили. С времето хаотичната стратегическа обстановка в Сирия спомага за каузата на терористичните организации, а и на правителството.
В документа на АНС се говори за определящия въпрос, пред който е изправена сирийската опозиция, подобно на всяка бунтовническа група – откъде да получи оръжие?
В Сирия оръжията първоначално дойдоха от дезертирали от армията войници. Сред обърналите се срещу Асад през 2011 г. имаше и високопоставени офицери като полковник Хюсеин ал-Хармуш. (По-късно той бе вероятно бе отвлечен от Турция и върнат в Сирия. По националната телевизия бе излъчен запис с негови „самопризнания”, след което не се е появявал публично).
Разбунтувалите се офицери помогнаха за сформиране на първите въоръжени групи, които се сляха в „Свободната сирийска армия” – име, което е повече марка за опозицията, отколкото единна организация. Групите, идентифициращи се като „свободна армия” приеха старото сирийско знаме и започнаха операции в цялата страна. С времето „Свободната сирийска армия” започна да представлява широк спектър от националистически опозиционни групировки, свързани с „Мюсюлмански братя”, ислямисти, както и племенни бойци, защитаващи родните си села и градове. Твърдолинейните ислямисти от свързания с „Ал Кайда” „Фронт Ан Нусра” и ИДИЛ не започнаха да използват името и флага на „Свободната сирийска армия” заради идеологическата им опозиция срещу национализма.
На фона на репресиите, сблъсъците и бежанската вълна, оръжията, осигурявани от дезертьори и нападения срещу складове на армията, стават недостатъчни. Опозицията започва да отваря канали към външни сили, които нямат търпение Асад да падне от власт. Не след дълго други държави започват да доставят оръжие на групите, воюващи срещу властта. Притокът на оръжия от чужбина обаче е развитие, което допринася за фрагментирането на опозицията.
„Към 2013 г. вече има голямо разделение между източниците на подкрепа за бунтовниците заради нарастващото съперничество между саудитците и катарците, като Турция застава на страната на Катар. Това съперничество спомогна да бъде подокопан бунта”, заявява Арон Лунд.
„Голяма част от подкрепата изглежда се осъществява по лична линия, от хора, които имат лични връзки със сирийци на терен. Но всичко това имаше и идеологическо измерение”, добавя Лунд. По думите му като цяло финансираните от Катар и Турция групи клонят повече към ислямизма, докато подкрепяните от Обединените Арабски Емирства и Саудитска Арабия или не са ислямистки, или клонят към версия на ислямизма, която не ги застрашава – това отразява най-вече съпротивата на тези държави към популизма на „Мюсюлманско братство”. „Саудитците и емиратците никога не са се чувствали наистина комфортно с повечето сирийски ислямисти, макар че подкрепят и някои твърдолинейни групи”, добавя той.
Фракциите от „Свободната сирийска армия”, участващи във видеата от атаките от март 2013 г. изглежда са част от подкрепяния от саудитците и йорданците „Южен Фронт”. Сред тях има представители и на бригадите „Ахфад ал-Расул” („Внуците на Пророка”). Името на тази организация е пример за объркването, царящо около бунтовническите сили. Наименованието „Ахфад ал-Расул” е използвано от различни групи с различни идеологически нагласи в различни периоди на конфликта.
Експерти по динамиката на гражданските войни изтъкват, че сирийският конфликт е забележителен със степента, до която опозицията успява да се въоръжава и да представлява предизвикателство за управляващия режим. Атаките срещу Дамаск през 2013 г., описани в документа на АНС, както и безбройни други атаки, са били възможни само благодарение на подкрепата на мощни покровители като Саудитска Арабия.
“Като цяло повечето граждански войни започват от периферията, като малки групи хора се събират в изолирани райони и постепенно изграждат военна структура. Това е основната идея зад партизанската война”, коментира пред Intercept Статис Каливас, професор по политически науки в Йелския университет и автор на изследването “Логика на насилието в гражданската война”.
“Сирийският случай е учудващ поради мащаба и скоростта, с която опозицията успява да се въоръжи. Въпреки факта, че имаше много дезертьори, нямаше имплозия на сирийската държава. В същото време наблюдавахме това децентрализирано, но бързо възникване на бунтовническа армия – което за мен е доста озадачаващо. Най-вероятното обяснение е способността на опозицията да получава външна подкрепа”, отбелязва той.
За разлика от националистическите и свързаните с “Мюсюлмански братя” групи, не е твърдо установено, че терористични организации като ИДИЛ са се облагодетелствали от директно финансиране от правителства. ИДИЛ обаче получаваше финансиране от частни лица, освен това успя да се сдобие с големи количества чуждестранни оръжия, включително от САЩ, по време на офанзивата си в Сирия и Ирак.
Макар и до голяма степен независимо, сирийското крило на “Ал Кайда” – “Ан Нусра”, също се е възползваше от чуждата помощ, докато участваше заедно с подкрепяни от Саудитска Арабия, Катар и Турция групировки в коалицията “Джаиш ал-Фатах” (Армия на завоеванието).
Сравнителната независимост на повечето от най-екстремистките групи по време на войната им даваше голямо предимство в противоборствата между различните бунтовнически фракции. Джихадитите можеха спокойно да налагат интересите си във всичко от овладяването на територии до пропагандата за набиране на нови попълнения.
В хода на конфликта най-екстремистките групи, с подкрепата на частни донори и чуждестранни доброволци, обикновено успяваха да се наложат над съперниците си вътре в опозицията, действащи под чадъра “Свободна сирийска армия”. Групировките от типа “Свободна сирийска армия” трябваше да съобразяват операциите и съюзите си с желанията на своите спонсори. Някои групи например трябваше да се обърнат срещу някогашните си съюзници – сирийските кюрди, за да задържат подкрепата на Турция.
От друга страна екстремистите бяха способни да действат с удивителна гъвкавост. Те печелеха и от последователната си, макар и брутална идеологическа доктрина, която бе налагана над членовете им и контролираните от тях територии. Това бе предимство при действията сред население, отчаяно искащо някакъв вид ред на фона на ужасяващата несигурност на гражданската война.
“Радикалните организации в гражданските войни често са много по-централизирани и дисциплинирани, което им дава предимство пред останалите. Те също така контролират населението чрез ефективна смесица от пропаганда – в която обикновено са по-добри – и брутално смазване на всякаква съпротива. Тази стратегия често води до доминация в гражданската война и до елиминиране на конкуренцията от други бунтовници”, казва Каливас.
Макар все още да има различни опозиционни въоръжени групи и организации, шест години след началото на конфликта и четири години след описаната в документа на АНС атака, посоката на войната се е променила. Приклещена между чука и наковалнята на ексремистките групи от една страна и силите на режима от друга, сирийската националитическа опозиция е до голяма степен победена. Тяхното бавно и изглежда окончателно изчезване се дължи донякъде на външните интервенции от Иран и Русия, но най-вече на собственото им вътрешно разделение.
Вместо да предшестват кампания за завладяване на Дамаск, атаките прeз 2013 г. се оказаха просто пореден епизод от дългите, изтощителни усилия за сваляне на Асад със сила. Директната външна намеса в атаките очертава по-ясни контури на една война, която вече е започнала да излиза от контрола на местните, и в която външни сили манипулират сирийците от двете страни. И докато чужденците пишат чекове, пращат оръжия и изстрелват ракети към Сирия, сирийците са тези, които биват убивани и прогонвани от домовете си. Те наблюдават как страната им бива разкъсвана на парчета в един конфликт, който макар вече да е малко или повече решен, продължава да бушува.
About The Author
