“Първо искам да поздравя учителите с техния международен празник” – сеща се д-р Валентин Димитров от Държавна агенция за закрила на детето, едва третият лектор в организираната от БГНЕС и финансирана от Виваком конференция, посветената на справянето с насилието в училище. След това прави кратка пауза и се оглежда, за да установи контакт с хората, които току що е поздравил. Всички удобно настанени в залата на луксозния хотел Arena di Serdica, далеч от всякаква потенциална ученическа агресия, също се оглеждат любопитно за миг, само за да срещнат погледите на други представители на министерства, агенции, неправителствени организации, медии и други. На практика учители няма, което не е голяма изненада – конференцията се провежда за няколко часа в работен ден, а за много от училищата е сериозен проблем, ако техните педагози отсъстват. България е страната в ЕС с най-малко учители на глава от населението при почти еднаква средна възраст на населението.
Всъщност, не е коректно да се твърди, че няма учители на конференцията, защото един от лекторите се представя за “прост учител”. Това е бившият заместник-министър на образованието Диян Стаматов, настоящ директор на столично училище с 1600 ученика, което той не обича да нарича елитно. Ако приемем неговата гледна точка за учителска, то според учителите няма особен проблем с насилието сред децата: “Страхувайки се от тероризъм, заградихме всички входове” – обяснява той. Сега в неговото училище се влиза и излиза само през една врата, територията на училището е под постоянно видеонаблюдение, действа строг режим с правила и наказания и на учениците се събират мобилните телефони. IT експерт от финансиращата събитието компания пък веднага го допълва, че модерните технологии позволяват камери, които разпознават лица и автоматично записват движението им, изоставен багаж или дори хоризонтално положено тяло.
Тук случайният посетител сигурно се замисля дали е дошъл на експертна конференция или на рекламно събитие за внедряването на нови технологии в контрола на учениците. Обърнете внимание, че все пак не става дума за летища, а за училища, макар и такива, в които не можеш дори да си полегнеш на някоя пейка в коридора или да зарежеш досадната си тежка раница без някъде да замига сигнална лампичка. Това прилича повече на затвор, но затворът не е институцията, която се занимава с превенцията на насилието, а по-скоро свидетелства за нейния неуспех.
Когато конференцията все пак завива към мерките за превенция, тя бързо заприличва на място, на което институциите се отчитат една пред друга и пред медиите. Така заместник-кмет на Столична община бърза да обясни, че “превенцията започва от семейството” и зависи от много други фактори, “които са извън нас”. Това, което общината може да направи е да снабди 83 детски градини и 64 училища с видеонаблюдение, да построи n физкултурни салони и площадки за уличен фитнес. Това наистина е единственият спорт, който може да се практикува сравнително достъпно в София, защото терените за т.нар. колективни спортове обикновено са с платен достъп, а онези, които не са, са заградени решително от директори, които се страхуват от тероризъм.
Думата взема настоящият заместник-министър на образованието Деница Сачева, която не смята да се оправдава със семействата. Нейният фокус е по-скоро върху медиите, които “говорят много за насилие” и така “караме децата да следват модели, които не са моделът на успеха”. За съжаление, тя не дава безценни съвети как медиите, които не плашат деца и директори с тероризъм, да отговорят на съществуващия конкурентен натиск на пазара, а продължава с отчет за инвестициите на кабинета в по-високи учителски заплати и образователна инфраструктура, преди всичко – спортна.
Светлото бъдеще изглежда почти построено срещу 600 милиона лв., когато внезапно зам.-министърът се сеща да сподели, че училищните психолози и педагогически съветници са на изчезване в цели области. В ловешко били само 5, в редица други региони – Монтана, Видин, Кюстендил и др. – по 6-7. Деница Сачева всъщност казва по нейн си начин, че делегираните бюджети на училищата в тези области не им позволяват да наемат дори на половин щат психолог или съветник, което е логично, когато не ти достигат нито учителите, нито парите за заплатите им. Диян Стаматов обаче не разбира смисъла на твърдението, точно като деветокласник пред тест на PISA, и възразява, че няма проблем с недостига на училищни психолози. В неговата гимназия се явили 35 кандидата за такава длъжност. Ех, ако само ловешките школа се сетеха да се поучат от елитните столични гимназии с 1600 ученика!
Но да не позволяваме на тяхната неспособност да помрачи сегашния исторически момент, в който имаме “най-доброто сътрудничество между институциите в последните 10 години”, по думите на зам.-министър Сачева. Тя е права – дори на тази конференция, далеч от всякакви училища*, цари пълно единодушие, зад което прозира изключително доброто сътрудничество между институциите. А те изобилстват: имаме представител на МВР, друг на държавна агенция към МТСП, депутат от управляваща партия, зам.-кмет на СО (кметът Фандъкова пък е патрон на събитието), настоящ зам.-министър и двама бивши. Представителите на управлението числено превъзхождат независимите експерти и са готови да им представят дейностите си, докато останалите не издъхнат.
“Чуваме какво се прави, но липсва информация какъв е резултатът” – контрира Евелина Лафчийска от асоциация “Родители”. Вземете например междуведомствените екипи, които в момента обикалят семейства в опит да ги убедят да изпратят децата си в училище. Не бяхме чули нищо за резултатите от работата им, докато в последните дни един синдикалист не обясни, че обикновено тези междуведомствени екипи не са екипи и не са междуведомствени – всъщност учителите сами обикалят домовете, за да събират деца, които носят бюджет на училището и съответно заплатите им. Те правят това всяка година, дълго преди някой министър да се сети да си припише тази “иновация” – и като всяка година не получават никакво допълнително заплащане за тази извънредна работа.
Както отбелязва и г-жа Лафчийска, учителите са крайно претоварени, особено класните ръководители, които получават 20-тина лева върху заплатата за тази съмнителна чест и на които се пада основната част от отговорността да предотвратяват зачестилите случаи на насилие в училище. В крайна сметка, какво като има толкова много добри механизми за превенция на насилието, когато учителите нямат време да ги прилагат?
Отговорът е прост, но не и за ученици, които са завършили в образователна среда, която оставя 40% от тях функционално неграмотни. Няма как да знаем колко би изкарал на PISA депутатът от ГЕРБ и член на комисията по децата, младежта и спорта в НС Владимир Вълев „Питбула“, но той не разбира тезата, че претовареността пречи на учителите да си вършат работа и се заема да обясни на Евелина Лафчийска, че не учителите са виновни. Нещо, на което тя не би могла да отговори, тъй като никога не е твърдяла обратното. Затова г-н Питбула, световен шампион по кикбокс, триумфира в този „спор“, след което предвидимо предлага агресията да се трансформира в спортен хъс и набързо си тръгва, сякаш дочул, че Делян Добрев се кани пак да си подаде оставката.
Депутатът не е много убедителен, така че критиките от страна на иначе редките редици на независимите специалисти започват да се чуват по-ясно. Психологът и бивш депутат Христо Монов посочва, че идеята да се пращат всички учители на редовен психиатричен преглед е заклеймяване на цялото съсловие. Дори и да си нов в учителската професия, ти автоматично биваш административно диагностициран.
Според Монов, тежките раници са не просто физическа, но и психологическа тежест, заради излишната информация в тях. Учебните планове също се определят административно от хора, които не са учители, а в най-добрия случай университетски преподаватели. Ако ги наречем учени, ще е пресилено, защото решенията им относно съдържанието на учебниците рядко се базира на обективна научна оценка, направена в резултат на емпирични експерименти. Когато съдържанието на учебника се разминава с развитието на учениците на съответната възраст, мнозинството от тях са обречени да не се справят пълноценно и да се отчуждят от образователния процес. Накрая имаме ученици, които знаят много факти от биологията, химията или физиката, но не знаят какво е наука и не могат да я различат от обикновената шарлатания.
Затова Георги Апостолов от Център за безопасен интернет нарича учебниците “корупционна схема”, начин издателствата да изкарват едни пари на гърба – буквално и преносно – на съдбите на децата. Според него е обяснимо, че децата не могат да се справят с агресията, при положение че почти половината от тях живеят в бедност и материални лишения. Журналистът Валери Найденов пък решава да обърне внимание на споменатото отлично сътрудничество между институциите. Неговата диагноза е, че то не е толкова добра новина, колкото звучи, защото “институциите ни докараха дотук”, но не се забелязва никаква нотка на самокритичност у тях.
Бившият заместник-министър и настоящ председател на парламентарната комисия за образование Милена Дамянова обаче има категоричен и конкретен отговор на всяка една от критиките: “Първата стъпка е работа” – започва уверено тя. – “Втората стъпка е [драматична пауза] работа. И третата стъпка е работа.” Г-жа Дамянова сякаш не си дава сметка, че отводняването на „Титаник“ посредством коктейлна чаша също е работа.
Онази част от публиката, която не е сразена от нейното откритие, тепърва ще чуе, че са взети мерки за “намаляване на административната тежест” върху учителите, което на човешки език означава, че двете десетилетия усилия да се намали бумащината в училище ще продължат и занапред. Управляващите дотам са свикнали да звучат угодно на бизнеса, че започват да пробутват на всички останали заклинанията, които са приготвили за оплитане на потенциални инвеститори. Така представителят на Столична община изпитва нужда да оправдава дейностите на институцията си по отношение на децата с тезата, че те са “най-ценният ресурс” на обществото.
Милена Дамянова продължава изложението си с епидеиктична реч върху ползите от превенцията преди да стигнем до криза. Публиката отново е слисана. Никой не възразява, че превенцията е страхотна работа, но речта изглежда някак неуместна, както би изглеждала възхвала на медицинската наука посред нечие погребение.
Защото кризата отдавна вече е тук, а институциите дори още не го разбират. Но работят.
*Организаторите заявиха ангажимент да направят следващата подобна среща „на терен“.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
About The Author
