„На бунт! Циганин разстреля жена пред погледа на десетки хора!“. Или пък: „Циганин тормозил с години жена, убил я по най-жестокия начин!“. Със сигурност сте виждали подобни заглавия, при това не само в жълтите медии, а поводите за тях обикновено се превръщат в тема №1 в държавата.
Свикват се извънредни пресконференции, сутрешните блокове правят спешни включвания с развълнувани репортери, към мястото на събитието лети лично вицепремиерът, организират се всенародни бунтове и протести, жандармерията е на крак, а Динковци от всички краищата на страната се снимат как пътуват, за да се противопоставят на голямата заплаха за „българщината“. Анализатори говорят за „кръвен данък“, който плащат българите към ромите – най-големият проблем в тази иначе прекрасна България. Бихме могли да заменим циганин и с думата „бежанец“ или „мигрант“ – всичко казано ще важи с пълна сила.
Малко по-различно стоят нещата, когато „българщината“ не е под заплаха, защото извършителите на престъпления са „чистокръвни“ българи – като например Венцислав и Стефан от София, които убиха брутално приятелките си Елена и Виола. „Мъж застреля жена си в столичен квартал“, кротко ни известява един от големите новинарски сайтове относно случая от края на миналата седмица, когато 64-годишният Венцислав влиза в кафене в квартала, където се намира съпругата му Елена, и изстрелва в нея четири куршума. Същият е с ограничителна заповед, но както става ясно по-късно, това далеч не го притеснява – нито в този фатален ден, нито преди това.
Изненадващо или не, в квартал „Лагера“ няма протест на възмутени националисти, които бранят България от „нашественици и паразити“, вицепремиерът Валери Симеонов си остава на морето (най-малкото защото шумът от разстрела не е бил след 24:00 часа). Пък и убиецът не е нито циганин, нито бежанец. Какво да се хабят той и Динковците за глупости? Та нали същият герой наскоро се прочу с това, че пребил работник, защото „си бил негов, ще си прави каквото иска“. Нещо повече – оказа се, че обичал да ступва и бившата си приятелка.
И за медиите случилото се е далеч по-скучно – само си представете реакцията и отразяването, ако убиецът не беше скучноватото „мъж“, а така предразполагащото към сензация „циганин“. Каква журналистическа радост само би настъпила!
Но макар да задават тона, медии и политици за съжаление в повечето случаи са само шумни изразители и последователи на обществените настроения в страната. Уви, все повече изглежда, че средно статистическият български гражданин е склонен жестоко да се възмути, само ако в дадена история е намесен бежанец или поне циганин. „Обикновените“ убийства, извършени от „бели“ българи, не му правят особено впечатление. Не ги одобрява, но маха с ръка: „случва се, какво толкова“.
А какво остава за ежедневния тормоз и побой, който осъществяват над жените си мнозина български мъже. Ако ви се струва пресилено, замислете се колко от вас не са чували история – за познат, познат на познат, братовчед или съсед, който е тормозил жена си, включително и физически?
Гузно премълчавана истина е, че подобни случаи са хиляди, но много рядко стигат до погледите ни. А дори да стигат, обичаме да си мълчим. Както са мълчали съседи на Виола, докато 50 минути изродът Стефан я измъчвал и отнемал живота и по най-брутален начин. Защото „те редовно се карали“. И по-лошото – както са мълчали с години институциите, в случаите както на Виола, така и на последната жертва Елена, която е имала ограничителна заповед и многократно е подавала жалби, че продължава да бъде тормозена. И въпреки това се стига до фатален край.
Има нещо още по-лошо от факта, че често се нуждаем от етническа подправка, за да се подлютим истински. И това са опитите подобни случаи на тормоз над жените, включително с фатален завършек, да бъдат оправдавани. „Тя си го е търсела“; „Тази е била ку**ва“, „Ами защо си го е избрала такъв“ са изречения, които всеки за секунди може да извади от коментари под новини за насилие над жени. Появиха се дори въпроси какво правела Елена с 22 години по-възрастния Венцислав.
Наскоро друг написа, че Елена най-вероятно била „сексуално деградирала жена“, на практика почти толкова виновна, колкото своя убиец, когото „побъркала“ с действията си и едва ли не заслужила смъртта си. Не само, че това не би трябвало да има значение, но и се оказа само една „теория“, която почива на „лично мнение“. Или с други думи:
Изневерила си? Заслужаваш да умреш. Направо си търсиш куршума! По-млада си от него? Ами търсиш си смъртта! Облякла си твърде къса пола? Значи заслужаваш и си търсиш изнасилването. Противоречиш ми? Сега ще бъдеш пребита, да се научиш кой командва! Къде ми е салатата? Бе, я ела тука…
Обществото ни е болно, а отношението към насилието над жени е един от най-видимите симптоми. Боледуваме от много болести, но една от тях е егоизмът и незаинтересоваността от съдбата на другия, особено към тази на по-слабия – мълчим, когато ставаме свидетели на насилие, защото „не искаме да се бъркаме в чуждите работи“. Не осъждаме достатъчно яростно насилниците, защото „това си е тяхна работа, сигурно си има причини“. Не ни пука, защото не е в нашата къщурка. Днес по-слабият може да е животно, утре – жена, а вдругиден – самите ние. Насилникът се храни с насилие.
Този факт не обяснява цялата картина – много често самите жертви на насилие не са готови да го признаят. Търпят и мълчат твърде дълго. Но затова си има обяснения, които психолози и експерти отдавна са дали, не само в Стокхолм. За жената не е толкова лесно да признае насилието, което някой ѝ осъществява – заради физическите, но най-вече заради душевните белези и емоционални щети, които насилникът нанася. Не е лесно да признаеш, че достойнството ти е потъпкано, че си унижен, че живееш в страх и срам. Психиката се променя, а жертвата не винаги се разпознава като такава. Но това не я прави по-малко жертва.
Властващата идея, че „живеем в джунгла“, в която оцеляват най-силните, превръща самите институции в аморфни и кухи. Вместо да бъдат проактивни, да търсят проблемите, понякога дори напук на нежеланието на жертвите, минават с редовния номер, че „не са били сигнализирани“. А дори когато бъдат, реакциите им са забавени, несигурни и недостатъчни. Твърде често нямат и капацитет поради това, че не са ничии приоритет – на обществото, а оттам и на политиците.
И така ще бъде, докато обществото ни все повече е убеждавано да гледа на себе си като на съвкупност от индивидуалности без общи интереси. Такова „общество“ трудно ще спре да вярва, че не е нормално един мъж понякога да „ступва“ жена си. Че това не е само „негова работа“. Че не е „обяснимо“ да премажеш, насилиш или дори да отнемеш живота на една жена, защото от позицията на по-слаба и зависима си е позволила да се противопостави на мъжа си или дори да потърси щастие и удоволствие с друг.
Уви, да се бориш с тези проблеми е доста по-сложно и изисква задълбочен, последователен, системен подход. Далеч по-лесно е да удряш по масата, да викаш „Булгар, Булгар“ и да браниш етническата чистота.
Докато междувременно, съвсем по български, ступваш жена си.
About The Author
