След четвърт век на сляпа вяра в раздържавяването като решение на всички обществени проблеми дори повърхностното осмисляне на базисните факти от действителността вече стартира от тази отправна точка. И това далеч не важи само за експертите, които имат винаги готова еднотипна мантра в този стил, a се отнася и за всички нас, които сериозно обсъждаме идеите им, когато трябва да подходим с минимум здрав разум.
Такъв е случаят и с предложението на Съюза на българските автомобилисти (СБА), което идва да пресече практиката да се купуват шофьорски книжки. Решението на проблема, оказва се, е просто и предвидимо – приватизирайте изпитите, дайте ги на частни фирми. Защо не сме се досетили по-рано?
Логиката на председателя на СБА от негово писмо до транспортната комисия на парламента говори сама за себе си. Според него е необходимо “да се извадят изпитите от ДАИ, но не да се дадат на друга държавна агенция, известна с корупция… Корупция в частна фирма няма, има само в държавните.”
Тъкмо решаваме, че Гордиевият възел е разсечен и той веднага се заплита наново: “Трябва в ДАИ да останат само контролни функции и всяка друга дейност да отиде във фирми, които да изпитват, да дават лицензи за обемни дейности, а държавата чрез Министерство на транспорта, МВР, Министерство на просветата да контролира”. Значи хем няма корупция в частните фирми, хем трябват три министерства и една агенция, за да ги контролират.
Излиза, че държавата не би могла по никакъв начин да контролира изпитите за шофьорска книжка, но би се справила чудесно в регулацията им, когато те се превърнат в бизнес за множество частни фирми. И наистина председателят на СБА сякаш казва точно това пред БНТ: “Не може държавата с едната ръка да изпитва, а с другата да регулира”, а когато водещият пита как ще се гарантира, че частните фирми няма да продават изпитите, отговорът отново е логичен: “Държавата трябва да засили контрола, разбира се, върху изпитите и тя веднага ще отнеме лиценза и този човек, който е взел или фирми, които са взели, ще си изгубят своя бизнес… А сега държавата, служителят му е все едно за държавата в момента.”
Ако следваме докрай това противоречиво разсъждение, ще заключим, че държавата ще може да засили контрола върху изпити, провеждани от потенциално десетки фирми, но не може по никакъв начин да се справи със своите настоящи служители. Може да вземе лиценза на недобросъвестна фирма, но не и да уволни такъв служител. Това, разбира се, е безсмислено. Би трябвало да се запитаме, дали не си усложняваме (и оскъпяваме) живота прекомерно, робувайки на вменените ни предразсъдъци. Дали не трябва да се запознаем със заболяването преди да изпишем панацеята приватизация?
В момента шофьорските курсове – теоретични и практически – се извършват от частни фирми и все пак част от преминалите тези курсове са толкова неподготвени, че когато отидат при държавния изпитващ, единственият им шанс е да си платят за книжката. Курсовете са поставени на пазарни начала и дават предвидими резултати – минимална цена, за да има много клиенти, и твърда печалба за собствениците. Те дори привличат клиентите си с уверението, че в цената е включена благосклонността/корумпирането на изпитващия. Обучителният курс за лек автомобил е фиксиран на 40 часа теория и 31 часа кормуване (не астрономически), които са крайно недостатъчни за повечето нови водачи. Липсва какъвто и да е контрол върху това дали този минимум се изпълнява наистина или някои фирми не предпочитат да претупват обучението, за да намалят разходите си.
Самите изпитващи пък са с базова заплата от порядъка на 500-600 лева. Дали склонността на някои от тях към корупция произтича от статута им на държавни служители или пък се крие в това, че трудът им е подценен и ако не искат да живеят в лишения, трябва да си докарат нещо отгоре? Дали такъв служител го е страх, че ако бъде заловен в нарушение, ще загуби мизерната си работа? Изобщо кой кандидатства за служба, от която изкарва под жизнения минимум, ако не планира да си докарва нещо допълнително?
Логично е да се предположи, че началото на края на корупцията в това звено би било поставено с нормализацията на заплащането и поне базисни механизми за контрол. Такива има и сега, но те са мъртвородени. Вземете заснемането на самите изпити – оказва се, че няма кой да гледа видеозаписите, защото не бива да се раздува администрацията.
Естествено, обучителите и изпитващите са само част от системата, която трябва да спре т.нар. война по пътищата. Ако някой мине незаслужено през тях, той би трябвало да се сблъска с контрола на автомобилния транспорт, който обаче отново се изпълнява от демотивирани служители с нищожни заплати. Дали пък не е време за частни КАТ-ове и, разбира се, няколко министерства и агенции, които да ги контролират? Резултатите от прилагането на тази панацея са предвидими.
Да вземем годишните технически прегледи, които се извършват от частни фирми и при тях не би трябвало да има корупция, ако питате СБА. Но ако отидете на произволно натоварено кръстовище и го погледате няколко минути, вероятно ще видите десетки автомобили, за които е очевидно, че просто няма как да минат такъв преглед, а дори няма как да знаете за онези, чиито спирачки не са достатъчно добри, имат износени гуми или некачествени светлини. Но все пак те минават техническия преглед всяка година и получават безценния стикер, само защото фирмите не искат клиентът им да отиде при някой конкурент, който и без това ще им го даде. Същата логика ще следват и частните изпитващи фирми, а кандидат-шофьорите ще ходят при онези, които им дават онова, за което си плащат. Корупцията е включена в цената, а контролът ще проработи, колкото и при аптеките, когато продават лекарства без рецепта.
Въпросът е дали искаме да заменим грубите форми на корупция с по-изискани пазарни, или да имаме наистина безопасни пътища?
About The Author
