Президентските избори във Франция бяха триумф на европейската идея, поне според възторжените коментари, които заваляха скоро след обявяването на резултата. Французите избраха Еманюел Макрон, представян като прогресивен реформист – носител на надеждата за промяна, и нанесоха решаващ удар на надигащия се национализъм, олицетворяван от Марин льо Пен.
В победното си слово Макрон заяви, наред с други неща, че „самата ни цивилизация е поставена на карта”. Подобни Хънтингтъновски определения, израз на един силно консервативен мироглед, станаха напоследък дотолкова повсеместни в европейското политическо говорене, че вече дори не правят впечатление. В посланията на Макрон те заемат незначително място и лесно могат да бъдат отписани като необходимото протягане на ръка към поддръжниците на неговия опонент в изборната надпревара.
Същевременно обаче те са симптом на един процес, с много по-голяма сила овладял традиционното европейско дясно. Разбивките на резултатите показват, че гласове за Льо Пен се преливат в огромна част от гласувалите на първи тур за основния умерено десен кандидат – републиканеца Франсоа Фийон. Ако сте гласували за Фийон, е над 2 пъти по-вероятно да гласувате за Льо Пен, отколкото ако сте дали подкрепата си за най-добре представилия се ляв – Жан-Люк Меланшон.
Този факт стои в крещящо противоречие с множество коментари, които не се уморяваха и не се уморяват да внушават, че Льо Пен и Меланшон били двете страни (дясна и лява) на една и съща радикална анти-европейска монета. Непреднамереният ефект на подобни анализи е, че прикриват едно набиращо скорост заиграване на традиционната европейска десница с надигналите се про-фашистки сантименти на континента.
Механизмите, по които то се случва, са сложни, но няма как да не споменем посланията на медиите и държавната власт. Така например, старият и уважаван френски в-к Фигаро (близък до Движението на Никола Саркози и на наследилите го Републиканци) и радващият се може би на още по-солидна репутация немски консервативен в-к Франкфуртер алгемайне от известно време започнаха системно да публикуват анализи, свързващи исляма като такъв с насилието и ретроградността. Притеснено от възхода на „Алтернатива за Германия“ и изправено пред избори наесен, правителството на Ангела Меркел втвърди реториката си относно мигрантите.
Какво общо има цялото това предисловие със заклелия се миналата седмица в България кабинет Борисов 3? Колкото и да ни се струва самобитна, българската политика все пак се случва в контекста на процеси, протичащи и извън границите на нашата страна.
Веднага след парламентарните избори в края на март, Бойко Борисов замина за редовния конгрес на Европейската народна партия в Малта. Противно на очакванията, от конгреса не излязоха никакви възражения, камо ли протести, срещу очертаващото се коалиране на ГЕРБ, най-голямата българска партия-членка на ЕНП, с крайно десните Обединени патриоти. В края на април – дни преди гласуването на новия български кабинет – унгарският премиер-националист Виктор Орбан вместо изключване заради антидемократичната си политика, получи потупване по рамото на среща в Брюксел с другите представители на ЕНП, заемащи ръководни позиции на национално и европейско ниво, и се размина с уверения, че всичко ще бъде наред.
Това дава ясни сигнали за допустимо и недопустимо и очертава в техните едри щрихи параметрите на заиграването, за което говоря. В големите европейски страни традиционните десни леко се отварят към националистическите сантименти с надеждата да дръпнат гласове от крайната десница. Същевременно, както никога досега в близкото минало, те се отварят и към възможността десни екстремисти да дойдат на власт в новите държави-членки.
Очевидно е, че това е мотивирано от желанието на ЕНП да запази доминиращото си място в европейската политика – място, което партията решително държи от началото на финансовата криза насам. Така различните десни лидери са свободни да лавират или дори да представят съюза с националистите като безалтернативен за стабилността както на тяхната страна, така и на европейските десни. Избраният от ГЕРБ лозунг изглежда е уцелил право в десятката.
Същевременно тъкмо кризата и наложените мерки на строги икономии са следващото обяснение за заиграването на традиционните десни с фашистите. За неолиберализираните европейски консерватори и либерали стимулирането на фашизоидни страхове е удобен начин недоволството от остеритета да не прерасне в жизнеспособна лява алтернатива. Или пък да бъде използвано като плашило за избирането на поредния технократ, който ще наложи поредното затягане на колани.
Отново се натрапва френският пример. Макрон – бившият икономически министър на социалиста Франсоа Оланд, обърнал наопаки неговите предизборни обещания за защита на труда от капитала, ще получи нова възможност да прокара своята програма на данъчни облекчения и орязвания на трудови права. Можем само да се радваме, че работещите възобновиха своите протести още в изборната нощ.
В българския контекст, управленските приоритети на ГЕРБ и Патриотите включват фискална дисциплина (на практика отказ от активна социална и инвестиционна роля на държавата), запазване на една от най-несправедливите данъчни системи в Европа и наказателна социална политика, целяща да принуди бедните да извършват на практика безплатен труд и третираща част от пенсионерите като паразити.
Това не трябва да буди учудване, след като социално ангажирани послания отсъстваха от предизборната кампания. Впечатляващо е обаче, че в България една голяма коалиция от немски тип с (поне на думи лявата) БСП се оказва по-неприемлива, отколкото коалицията с фашизоидните патриоти. Скандално е, че политическите коментатори не вдигнаха вой до небесата за първото пряко участие на националистите във властта. Вместо това те се надпреварват да ни убеждават във високите експертни достойства на новото правителство на стабилността и да ни успокояват, че нашите си патриоти не са чак толкова страшни и екстремни, колкото други.
Европейските десни ще платят висока цена за това. Преди по-малко от 20 години, за Европа беше скандал, когато в Австрия дойде на власт крайнодясната партия на Йорг Хайдер. Сега на ЕС предстои да бъде председателстван от страна, в която единият зам.-премиер има пресния опит от физически сбълсък с граждани, с цел да ограничи правото им на свободно движение и на глас. И в която сред шестимата членове на политическия съвет на управляващата коалиция е човек, написал и издал книга със заглавието Моята битка за България.
Това ще се случи, разбира се, само ако българският народ не изгони с камъни кабинета Борисов 3 по-рано, отколкото се очаква. Резултатите от изборите през март показаха, че има място и за надежда. Най-малкото гласоподавателите залепиха звучен шамар на националистите, които след своето обединение в крайна сметка взеха по-малко гласове и получиха по-малко депутатски кресла, отколкото след избори 2014.
Вероятно е коалирането с ГЕРБ и престоят във властта да компрометират единството и легитимността на Патриотите. Но да се радваме на евентуалния им предстоящ залез би било прибързано. Нишата вече е отворена и ще бъде запълнена от нови формации. А част от нея ще бъде запълвана и от традиционните десни партии, които неусетно се приплъзват все повече към крайното дясно.
Затова не бива да се учудваме, ако кабинетът Борисов 3 впоследствие се окаже прецедент за нови подобни коалиции в европейски мащаб. Време е политици и анализатори да се събудят от неолибералния си и технократски унес и да излязат отвъд фалшивите алтернативи про-европейци/анти-европейци, атлантици/русофили, отворени глобалисти/губещи от глобализацията, които бленуват по ретроградна затвореност. Въпросът е в каква Европа и в какъв свят искаме да живеем – дали неравенството и несвободата ще продължат главоломното си нашествие, или пък отново ще отвоюваме някаква идея за справедливост.
About The Author
